Александър Грин

превод: Татяна Любенова

ЕДИНСТВЕН ПРИЯТЕЛ

на Верочка

В дни на болка и скръб, когато е тежко
и горчиво безцелното време -
като слънчево зайче, топло и светло
пристига единствен приятел при мене.

Тъй малко той иска… тъй много ми дава
съкровища с малките си ръце!
Тъй много ми носи любов и грижа
моят мил приятел единствен.

Като дъжд монотонни са часовете,
неволен е техният кръг и страшен;
но аз съм щастлив, когато при мене
идва единственият ми приятел.

Може би смъртна сянка ще падне
над прецъфтяващата ми поляна.
Но до тази постеля, плачещ, ще бъде
моят единствен приятел останал.

——————————

„В РУМЕНИНА, ОТВЪД РЕКАТА…”

В руменина, отвъд реката,
огън бял припламва.
Язди рицар откъм планината,
в дреха кадифено-алена.

Цвили конят алест плахо
в пурпурни зари обвит,
тихо язди рицар ален,
с вдигнат червен щит.

И заря с лице блестящо
спори - с алестия лъч -
с мълчаливо и изящно
острие на негов меч.

Ала наметало черно
денят бял помита.
И шарено крило разперва
сянка страховита.

——————————

ПЪРВИ СНЯГ

Над каменният тесен двор
няма тишина цари.
Високо, над прозорците,
белее скат на покриви.
Но не за дълго есента
ги скри във мъгла,
сняг първи се загнезди там
с постелката пухена.

Той се понася във нощта
като щастлив и палав дух.
Блести и вие се навън
капризният му пух.
На моста с хлъзгавия камък
и в голата градина, леко
той съхрани безшумно-ням
сребристата си дреха.

И нека утре той изчезне,
стопи се като светлина;
ще пазя нямата тъга
за мигновената следа;
вълнуващите си надежди
ще изоставя аз със смях,
тъй както белите одеждите
изчезват стъпкани в калта.

——————————

СНОПИ

Последен път проблесна сърп над класовете.
Последен сноп прибран е при дървата.
Жътварите заминаха. А над върбите сребърни
блести луна. Тревожно, спи оврага.

И сякаш със загинали, осеяни са нивите
със мръсни снопи, ала с класове лъчисти.
Трудът е тежък. Тежка е земята.
И тежка е въздишката в мъгли сребристи.

Раздърпан, бос, без шапка на главата,
тук бродил лудият, нашепващ заклинания,
невидим, и потайно, на междата
към снопите прострял безумните обятия.

Не взел той нито зърно от тези селски ниви.
Защо му е? Със гостенка замислена, пресветла -
Луната - във властта на сънищата сини -
събра си незабравки и разпръсна класовете.

А хлябът стъпкан е, трудът е осквернен,
на снопи свързани са незабравките сега.
И уморените ще дойдат в ранните зори,
твърдейки, че: „С нас дяволът се подигра”.

О, ти поле, поле! Дали ти никога
от други рамене не ще отнемеш
в една ръка - въздишката щастлива на труда
и незабравчиците земни, но и хляба земен?

——————————

СПОР

Аеростат летял над смъртното поле.
А двама мъдреци във коша спорели.
Първият казал: „Да се издигнем в синьото небе!
Далече от Земята!
Земята е безумна; светът й кървав е,
неукротим, извечен, тежък.
Да се теши със кървава забава,
разбивайки оградата, волът под ярем!
Там, в облаците, няма там тревога.
И като мрамор са формите въздушни.
Прекрасен блясък. И като богове самите ние
ще вдъхнем благата нирвана - хлороформа.
Нека да отворя клапана!” „Не! - отвърнал вторият -
аз чувам громол от сражения под себе си…
Не забеляза ли движението на войските?
Като мравуняк те пълзят;
квадратите, трапеците и ромбовете им,
тук, от високото, изглеждат смешни…
О, земен цар, как достоен си за бомби,
за желязната фурия на войната!
Наистина ли векове на страшни болести,
страдания, мъдростта доведоха до там,
че ти, увлечен в чужда воля,
лежиш разкъсан във прахта?!
Не - ще се спуснем!
Картина на борбите гнусни,
от близко гледана ще ни покаже пак,
че на човечеството тояги са му нужни,
а не любов!

——————————

ДАЙТЕ

Дайте на човека хляб,
че вълк човекът е без хляба.
Но и от хляба без човека
полза много няма.

Дайте чай, той е полезен,
бодрост носи, съня гони.
Във умората любезен,
и приятен в тъга той е.

Захарта върви със чая,
въобще, подайте захар!
Без нея стомах скучае,
а може и с бонбони разни…

Месо дайте - там е силата
за ковача, за войника…
Там невидимо ще блика
на живота еликсира.

Яйца дайте, масло, елда,
просо, лимец и пшеница,
и речта ни много нервна
нека укротим безлица.

Та излитайки животът,
да обърнем - наша участ -
не в картофена яка,
а във жътва на дела.

——————————

СЪН

До полярните води, сред гигантски светлосенки,
в планините, сред гранита, гаснат призрачни растения,
реят се безсънни птици; и отлитат, и прелитат,
въздуха със свист изпълват, ту изчезват в далнините.
Уникални са в пустинята, с яркото си оперение;
с дивия си нервен полет с други те не се сравняват;
без храна живеят там и гнезда не си строят;
и вълнува ги пустинята с грозна вечност на покоя.
Ако ледници разбива с кил полярната фрегата,
най-внимателно ятата водят и напътстват брата,
такелажа му докосват с драгоценните крила,
сред гигантски светлосенки те изчезват със платна.

ЕДИНСТВЕННЫЙ ДРУГ

Верочке

В дни боли и скорби, когда тяжело
И горек бесцельный досуг, -
Как солнечный зайчик, тепло и светло
Приходит единственный друг.

Так мало он хочет… так много дает
Сокровищем маленьких рук!
Так много приносит любви и забот,
Мой милый, единственный друг!

Как дождь, монотонны глухие часы,
Безволен и страшен их круг;
И все же я счастлив, покуда ко мне
Приходит единственный друг.

Быть может, уж скоро тень смерти падет
На мой отцветающий луг,
Но к этой постели, заплакав, придет
Все тот же единственный друг.

——————————

«ЗА РЕКОЙ В РУМЯНОМ СВЕТЕ…»

За рекой в румяном свете
Разгорается костер.
В красном бархатном колете
Рыцарь едет из-за гор.

Ржет пугливо конь багряный,
Алым заревом облит,
Тихо едет рыцарь рдяный,
Подымая красный щит.

И заря лицом блестящим
Спорит - алостью луча -
С молчаливым и изящным
Острием его меча.

Но плаща изгибом черным
Заметая белый день,
Стелет он крылом узорным
Набегающую тень.

——————————

ПЕРВЫЙ СНЕГ

Над узким каменным двором
Царит немая тишь.
На высоте, перед окном,
Белеют скаты крыш.
Недолгий гость осенней мглы
Покрыл их, первый снег,
Гнездя на острые углы
Пушистый свой ночлег.

Он мчится в воздухе ночном
Как шаловливый дух,
Сверкает, вьется за окном
Его капризный пух.
И скользкий камень мостовой,
И оголенный сад
Он схоронил бесшумно в свой
Серебряный наряд.

Пусть завтра он исчезнет, пусть
Растает он чуть свет;
Мне сохранит немая грусть
Его мгновенный след;
Волненья девственных надежд
Я провожу, смеясь,
Как белизну его одежд,
Затоптанную в грязь.

——————————

СНОПЫ

Последний раз сверкнул над хлебом серп.
Последний сноп подобран у коряги.
Жнецы ушли. У серебристых верб
Блестит луна. Тревожно спят овраги.

Как павшими, усеяны поля
Снопами, их колосом лучистым.
Тяжелый труд. Тяжелая земля.
Тяжелый вздох под горизонтом мглистым.

Оборванный, без шапки, босиком
Бродил помешанный, шепча свои заклятья,
И на меже, невидимый, тайком
К снопам простер безумные объятья.

Он не взял у деревни ни зерна.
Зачем ему? Задумчивая гостья -
Луна - во власти голубого сна, -
Взял васильки и разбросал колосья.

Истоптан хлеб, поруган тяжкий труд,
А васильки завязаны снопами.
Усталые, к заре теперь придут,
Твердя: «Нечистый подшутил над нами».

О поле, поле! Или никогда
Ты не возьмешь на рамена иные
В одной руке - веселый вздох труда
И хлеб земной, и васильки земные?

——————————

СПОР

Аэростат летел над полем смерти.
Два мудреца в корзине спор вели.
Один сказал: «Взовьемся к синей тверди!
Прочь от земли!
Земля безумна; мир ее кровавый
Неукротим, извечен и тяжел.
Пусть тешится кровавою забавой,
Сломав ограду, подъяремный вол!
Там, в облаках, не будет нам тревоги,
Прекрасен мрамор их воздушных форм.
Прекрасен блеск, и сами мы, как боги,
Вдохнем благой нирваны хлороформ.
Открыть ли клапан?» «Нет! - второй ответил. -
Я слышу гул сраженья под собой…
Движенья войск ужель ты не приметил?
Они ползут как муравьиный рой;
Квадраты их, трапеции и ромбы
Здесь, с высоты, изысканно смешны…
О, царь земли! Как ты достоин бомбы,
Железной фурии войны!
Ужель века неимоверных болей,
Страданий, мудрости к тому лишь привели,
Чтоб ты, влекомый чуждой волей,
Лежал, раздавленный, в пыли?!
Нет, - спустимся .
Картина гнусной свалки,
Вблизь наблюденная, покажет вновь и вновь,
Что человечеству потребны палки,
А не любовь».

——————————

ДАЙТЕ

Дайте хлеба человеку,
Человек без хлеба - волк,
Ну - и хлеб без человека
Небольшой, конечно, толк.

Дайте чаю, он полезен,
Бодрость будит, гонит сон.
Утомлению любезен
И тоске приятен он.

Сахар с чаем неразлучен,
Дайте сахару, вобще!
Без него желудок скучен,
Монпансье ему - вотще…

Дайте мяса, - в нем таится
И кузнец, и кирасир…
В нем невидимо струится
Сильной жизни эликсир.

Дайте яиц, масла, гречки,
Проса, полбы и пшена,
Чтобы нервность нашей речи
Вдруг была укрощена.

Чтобы жизнь, взлетая шире,
Обернулась - нам в удел -
Не картошкою в мундире -
А богатой жатвой дел!

——————————

СОН

На границе вод полярных, средь гигантских светлых теней,
Где в горах, среди гранита, гаснут призраки растений,
Реют стаи птиц бессонных; улетают, прилетают,
То наполнят воздух свистом, то вдали беззвучно тают.
Им в пустыне нет подобных ярким блеском оперенья;
Дикой нервности полета нет средь птиц иных сравненья;
А они живут без пищи, никогда гнезда не строя;
И пустыня их волнует грозной вечностью покоя.
Если льдины раздвигает киль полярного фрегата -
Стаи бережно проводят и напутствуют собрата
И, его снастей коснувшись драгоценными крылами,
Средь гигантских светлых теней исчезают с парусами.