ФЕВРУАРСКИ ПЕСНИ
***
Понесох аз и хули, и презрене
и слушах смях, цинично-дързък смях…
Затуй, че вечно аз самотен бях,
затуй, че никой нямаше при мене…
Един след друг - и камъни, и думи
напити с злъч, - един след друг…
И никой нямаше, и никой тук,
да каже думи две без присмехи и глуми…
Но що!! Ще падна аз сломен, отритнат,
пред моя Бог - всевечна красота,
и мойте песни, раждани в света,
къмто небето ще отлитнат.
И там - пред Божия престол преславен
в ливанен дъх ще да се разтопят…
И хиляди цветя ще зацъфтят
връх моя прах, връх моя гроб забравен.
***
Мушкатен дъх през прозореца иде,
дремовно лъха морният долняк;
фанар едва видим от чисти керемиди,
в ръце разцъфнал кукуряк.
И гледам аз с душевно облегчене
на нов животъ предвестно-ясний ден…
- Сполай ти, Боже, сладко въжделене
изпрати и за мен…
***
Нощ разсъмна, птички зацвъртяха,
тихо плаче нашта къщна стряха.
И сълза подир сълзица,
ето - вече от седмица.
Ден и нощ оплаква и нарежда,
остър студ ли, бяла ли одежда?
Но доволни и щастливи
цвъркат птичките игриви.
Пролет иде - волност и простори.
И цветя по прозорци и двори…
А сълза подир сълзица
тя изплаква от седмица.
***
През прозореца ми наднича кротко
на рано стоплен ден засмени лик;
от огледалото насрещно му отвръща
приветно цъфнал пролетен светлик.
Лъча върху лъча по книгите играе,
шаловна сянка пред моето перо
по хартията гладка бяга; сяйнал
невижданият прахоляк извил край мен хоро.
Муха възкръснала не знам отде изскочи,
непята цяла зима песен забръмча,
и гледам аз със радост на сърцето
досадния другар на пролетна лъча…
ЧЕ ТЪЙ ПРИВИКНАЛ БЯХ…
Сред скърби нови дни створих желани
в пътеките на вял живот, орисан,
и тръгнах аз по сънища тъкани,
и тръгнах аз по тях самичък слисан.
То беше път в разкошество и чари,
над него звездний свод на небесата,
и щедро сипеше неждани дари
заглъхнала сред песни далнината.
Но в миг тревожно се назад повърнах
при мойте дни, при прежната неволя,
че тъй от скръб за мойта скръб посърнах,
че тъй привикнал с нея бях отколя!
ТО НЕКА СПИ
То нека спи… Недейте пак го буди
с отровата на стихнали беди!
То нека спи сред злато, изумруди
в блена на моите гърди.
Че утре пак, че утре пак сред злоба
на хиляди сърца ще затрепти…
То нека спи, унесено пред гроба
на свойте розови мечти.
То нека спи… Недейте го смущава -
сърцето ми - в среднощнокъсни час…
То нека спи сред вашата забрава,
та, хора, да отдъхна аз!…
***
Ту скръб, ту радост буйна те връхлети,
душа - безкраен февруарски ден!
Подемат се и свиват се крилете
на моя дух, на моя блян свещен.
Едно след друго - вяра и мъчене
и смях, и сълзи горки на очи…
Като че всеки час и миг над мене
капризен демон ден и нощ хвърчи.
НАВЪН ФЪРТУНА
Навън фъртуна - писъци и врява
на хиляди развихрени стихии;
на преспи сняг пред портите навява
безжална глутница от страхотии.
Стоя самин пред гаснещо кандило
с подскрежена молитва на уста
и моля Бога в тръпки аз унило
за топъл лъч над мене, над света.
Последни дни на малък Сечка вече,
а още вие бурята навън,
като че смърт сред нас коса повлече
без звън, без кротко меланхолен звън.
Навън фъртуна - писъци и врява
на хиляди развихрени палачи;
без капчица елей кандилото изтлява,
а в мене някой безнадеждно плаче.
ЩЕ ДОЙДЕ ПРОЛЕТ…
За мен и теб - за двама, моя песен,
ще дойде пролет. Аз и ти
ще видим чист лазур небесен
и сън от розови мечти.
Един до друг унесени в забрава
сред вечни химн - велик и вдъхновен
ще късаме цветя в зелената дъбрава,
цветя на дълго чакания ден.
И от помниче китка ненагледна
на родний край ще поднесем тогаз,
та щом изгасне искрата последня
в гърди ни, - той да спомня нас.
——————————
сп. „Българска сбирка”, брой № 3, 1.03.1909 г.;
сп. „Българска сбирка”, брой № 8-9-10, 12.1912 г.
