Стилиян Чилингиров

Няма устав на сдружение у нас, безразлично какви цели и задачи преследва то - просветни, икономически, политически, професионални или общо културни - в който да не фигурира между наименованите длъжности на настоятелството и длъжността библиотекар.

Тя неизменно се предвижда от първите дни на нашия осъзнат дружествен живот, та дори до днес, без често да се взима предвид, влиза ли в задачите на сдружението и образуването на особна дружествена библиотека или не.

Вече самото това обстоятелство иде да ни покаже, че у нас на библиотекарската длъжност се гледа от чисто обществена страна, и че библиотекарят е ни по-малко, ни повече един от многото желани общественици, на които се е възлагало и възлага развитието и подема на нашата още слаба общественост.

Тъкмо от тая страна се определят и функциите му, като му се възлага не само задачата да събира и пази купеното или придобито по друг начин книжовно богатство, но и задължението да приобщи към него дружествените членове, а нарядко и членовете на широкото общество, без разлика на пол и възраст…

По-късно, когато дружествата се развиха, тяхната дейност стана по-обхватна, а самите библиотеки, особено на читалището, твърде тежки за силите на едно обществено лице, което покрай своята частна и друга обществена работа е поело задължението да ръководи и дружествената библиотека, почнаха да се назначават специални библиотекари.

На изборните лица се остави само общата контрола над книжовния имот и отговорността пред дружествени членове и общество за неговата служба, охрана и подредба.

За техници библиотекари обикновено захванаха да се назначават несретни младежи, които, не намерили по-добре плащана държавна, общинска или частна служба, можеха да се задоволят и с нищожното възнаграждение от няколко десетки лева, колкото се плащаше от читалищата до преди десет-петнайсет години.

А такива младежи биваха или прекъснали преди време образованието си ученици, или пък лица негодни за друга по-активна работа.

Смяташе се, че библиотекарят техник няма нужда от особени интелектуални и нравствени качества: - стига му да бъде послушен, да изпълнява безпрекословно разпоредбите на избрания титуляр, да подрежда книгите, да ги описва в най-примитивно водени инвентари, които служеха и за каталози едновременно, и да услужва на любознателната публика, прибягнала до библиотеката не толкова от потребата да задоволи духовни нужди, колкото от желанието да се снабди с едно удобно средство за убиване на празно време.

Тъкмо работа за лице без воля за дейност, за лице, годно да изпълнява всяка прищявка на когото и да било от гражданството.

Това схващание на библиотекарската длъжност щеше да продължи още дълго, ако преди повече от петнайсетина години читалищният съюз не направи първите решителни постъпки да бъде изправено то в друга по-съвременна смисъл.

Постави се ясно от неколцина и въпроса: каква е по същина самата библиотекарска дейност: техническа или обществена.

Както и по други въпроси, така и по тоя мненията се разделиха рязко на две: едни мислеха, че назначеният библиотекар трябва да има минимума качества, необходими за подредбата на една библиотека, а други - че той трябва да има още и качествата, необходими за подредбата на една обществена библиотека.

Това наглед незначително различие крие в себе си две съвсем несъвместими определения в отношенията на библиотекаря към обществото, в услуга на което е създадена библиотеката.

За жалост, тоя въпрос и до днес не е уяснен напълно у нас, защото се бърка характера на дружествените, предимно на читалищните библиотеки, с характера на библиотеките, изобщо.

А навред по света, па и в България, се различават два основни типа библиотеки с две различни, строго определени задачи: едните са натоварени с грижата да съберат книгите като продукт на националния гений, да ги подредят и да ги предадат на идните поколения в качеството им на документи за един отминал вече живот, а другите - да съберат по-важните - родни и чужди произведения от миналото и съвременността като средство за подтикване на общото развитие било в областта на духовния, било в областта на материалния напредък.

Първият тип библиотека поставя книгата по-горе от образователните интереси на средата в днешното, поставила ги под научните интереси на бъдещето, което в своето развитие напред ще трябва да се справи с развитието на своите предшественици, а вторият тип поставя образователните интереси на същата тая среда по-горе от книгата и от интересите на поколенията.

Поради тази им особеност, библиотеките от първия тип бихме могли да наречем съхранителни, а от втория тип - употребителни.

Едните смятат, че са постигнали своето предназначение, когато са пуснали по-малко книги в обръщение, а повече са съхранили; другите, наопаки - когато са пуснали повече книги в обществото, дали му възможност да използува натрупаните в тях теоретични знания и практически постижения.

Първите държат сметка на книгите и се гордеят с големите цифри на запазеното, а вторите - на четците, на прочетеното и на похабеното не от небрежие, а от употреба.

Но и при този си характер, съхранителните библиотеки, към които спадат националните и научните, не са, па и не могат да бъдат абсолютно затворени.

Само че тяхното използуване е ограничено, като се дава достъп до книжното им богатство изключително на духовно проявените личности, които обикновено определят и диктуват насоките на тяхното развитие като книгохранилища.

В това отношение тяхната роля е чисто пасивна.

Те услужват и обслужват дотолкова, доколкото дадени, зародени вече, строго научни интереси подтикват посетителя им към тях.

По-друго е при вторите библиотеки. Те не чакат своята клиентела, а сами я дирят и създават чрез всевъзможни средства. И в тази си особеност те са чисто активни.

Пряката им задача е не да задоволяват подготвените за мисловен живот и вече проявените в него, а да привикват неподготвените, да ги вдъхновят и, вдъхновили ги, да ги подтикнат към творческа дейност като хора на ума или като хора на делото.

Към тия последните спадат, именно, нашите читалищни, дружествени и други обществени библиотеки. Те са призвани не да пазят книгата, а да й намерят четци; не да я предадат на поколенията, а да я похабят от дирене и предлагане.

Към тях не трябва да се прибягва от гражданите, а те да прибягват до последните, като при всеки повдигнат от обществено значение въпрос предлагат и източниците, в които може да се намери неговото по-пълно и по-всестранно обяснение…

Самият тоя характер на нашите обществени библиотеки предопределя и качествата на библиотекаря. От него се иска да бъде не само техник библиотековец, но и вещ ръководител на четеното.

Сиреч да бъде човек, който като умее да подрежда книгите. да знае, кои от тях да изписва, и кои да пуща през даден момент в обръщение, съобразно образователните потреби на обществото, и на отделното лице, в частност.

А такъв библиотекар може да бъде не човек, негоден за друга работа, поради липса на воля за дейност или поради недостатък в образователната му култура, а човек широко ориентиран във всевъзможните области на знанието.

Преди всичко, от него се иска едно пълно и широко общо образование, което ще каже, че той трябва да бъде лице, свършило най-малко средно училище. После той трябва да бъде поне достатъчно ориентиран в историята на европейската литература с особено вдълбочаване в руската.

А родната си, просто, да владее тъй, както може да я владее тънък познавач, като се почне от най-големите й, та се свърши до най-малките нейни представители от миналото и сега.

Към всички, обаче, трябва да държи поведението на безпристрастен ценител и агент, а не на партизанин, поставил си за цел да популяризира едни, а да убие популярността на други автори.

Не бъде ли такъв, неговият авторитет на познавач - а до такъв авторитет е длъжен да достигне всеки библиотекар - ще бъде разклатен, и вярата на обществото в неговата обективност убита.

На трето място той трябва да има една здрава обществена ориентировка, без и тука да взема едно строго подчертано поведение към една или друга от обществените, предимно партийните прояви.

В негово лице всеки е длъжен да вижда културния носител, народния просветител, а не партийния трибун.

На пръв поглед качествата на библиотекаря изглежда да превъзхождат тия на учителя, особено на първоначалния.

Но не само на пръв поглед, и по същина те трябва да седят по-високо, защото библиотекарят е нещо повече от учителя. Преди всичко, обсегът на библиотекарската дейност е в много отношения по-широк от тоя на учителската дейност.

Така, когато последният е призван да работи с интересите на една определена възраст, първият е длъжен да се съобразява с интересите на всички възрасти наедно - от детската, та до преклонно старческата възраст.

А разликата във възрастта означава не само по-подчертано социално различие, но и по-разграничени мирогледи, при които би трябвало да притурим и чисто професионалните различия: а те, както се знае, раздробяват социалните категории на още няколко подразделения.

И то подразделения, които се проявяват не несъзнателно, каквато е проявата им при детската възраст, а строго преднамерено.

Освен това, от библиотекаря се иска да познава индивидуалните потреби на хората от своя библиотечен район поне също тъй, както се иска от учителя да познава своите ученици и техните родители. А последните и по брой, и по възможни отлики са много по-малко от първите.

Тука вече е място да поменем и за обществената психология, като едно от знанията, с които трябва да бъде въоръжен библиотекарят.

Никоя библиотека не може да отговори правилно на предназначението си, ако нейният ръководител не е в състояние да предвиди, какви потреби ще е повикан да задоволи чрез книгата утре, или към каква насока от името на общите интереси ще трябва да отправи общественото внимание, пак чрез нея днес.

Колко много държат на това в чужбина, може да се види от обстоятелството, че при много от обществените библиотеки там около библиотекаря седят особени комитети от вещи познавачи на книгата и народа със задача да упражняват това желано въздействие на библиотеката върху околната й среда.

С такива комитети разполагаха преди войните и много от обществените библиотеки в Русия. Те, според В. Чарнолуский са били длъжни и не само да се опознават с новите издания, но и да обсъждат различни въпроси, свързани с планомерния, систематичен подбор на книгите.

Значи, задачата на библиотекаря не се изчерпва с умението му да подрежда книгите, добре овладял библиотечната техника, но и да познава - в най-щастливия случай у нас - самите книги, а се иска още и умението му да познае при пръв поглед, коя книга за кой четец подхожда.

Това е, колкото се отниса до възрастните четци. Но стане ли реч за децата - а детски отдел трябва да има всяка наша обществена библиотека - от библиотекаря се иска вече и да ръководи четенето им.

Особено неизбежен дълг е подобно ръководство у нас, дето на детското четене, което създава не само бъдещите четци, но и бъдещата литература, се гледа още през пръсти, било защото не му се отдава особно значение от учители и родители, било пък защото самите са лишени от детски книги и, следователно, от възможност да го следят, направляват и подтикват.

Не трябва да се изпуща изпредвид и слабата семейна култура у нас, която изключва книгата от реда на обикновените домашни вещи и дето пък тя се е вмъквала по контрабанден начин, винаги е бивала изгонвана при пръв удобен случай от там, за да й се даде място по странно българско благоволение, било на тавана, било в килера, било във влажните зимници.

Пък добре ръководеното детско четене не само разчиства пътищата на литературното развитие у един народ, но спомага и създаването на добри граждани, без каквито е невъзможна никаква държавна или народна общност, особено в новите времена, когато традицията, спояваща до сега отделните личности в едно народно цяло, е отстъпила в много отношения на заден план.

Погледне ли се така - за библиотекарската длъжност ще бъдат избирани не последните от обществото, а първите, често тия, които са призвани сами да творят родната книга.

Самото това обстоятелство ще измени в значителна степен, отношенията на обществото към библиотеката.

То ще почне да гледа на нея не като на книжен склад, в който се събират и редят непотребности, а като на жив организъм, който взима живо участие в неговото духовно и материално битие.

Тогава библиотеките и читалищата няма да бъдат бездушен лукс, създаден, колкото да се каже, че и ние не седим много по-назад от културните народи, а един лост за напредък.

Разбира се, с тия ми няколко думи темата не се изчерпва, но те, струва ми се, са достатъчни, за да се постави тя отново на дневен ред.

——————————

сп. „Българска мисъл”, кн. 3, 1928 г.