ЧАВЧЕТО
Намерих го напролет паднало, безпомощно свито на топка в дъното на двора. Беше още голичко, покрито с мъх.
Чудех се - толкова малко, какво да го правя? Да го оставя на двора или на покрива, ще го изяде някоя котка… И накрая реших да го отгледам сам. Хранех го с череши, гъсеници и мушици, които ловях с ръка по прозорците на стаята.
Така бързо и неусетно порасна то. Тялото му се покри с черни катранено лъскави пера.
Започна и да хвърчи.
Отначало се опитваше из стаята, като се повдигаше лекичко от пода, после на двора и щом се уверих, че може дълго и безопасно да хвърчи, пуснах го на свобода. Това стана така: събрах децата от улицата и пред възхитените очи на всички, като камък го захвърлих във въздуха.
То плесна с крилата си, извиши се, позавъртя се над главите ни и не след много кацна на рамото ми. Всички ахнаха от учудване. Някои от възторг заудряха шапките си в земята.
- И-хии, виж какво чавче!
- Дресирано и това си е…
- Просто да не вярваш…
- Ами!
И повече не се отделяше от мене. Щом като ме виждаше отдалече, спускаше се като стрела, кацваше на рамото ми и с треперливо разперени крила разтваряше човката си и очакваше храна. Станахме приятели.
Излизах ли сутрин, тръгваше подире ми, изпровождаше ме чак до училището, като кацаше от покрив на покрив. И не ме изпускаше изпод очи.
Към обед се повтаряше същото. Причакваше ме на някой покрив около оградата и заедно се завръщахме у дома. Закуската или вечерята, макар малка и скромна, споделях с него.
Много от децата в махалата завиждаха на нашата дружба. Четях по очите им, че искаха да го имат. Такова, каквото беше умно, послушно и дресирано.
И една сутрин изчезна. Къде ли не го търсих, из двора и по тавана. Напразно. Бях свикнал толкова с него! Стана ми жал. Заплаках.
- Нищо - каза ми мама - друго ще си намериш… Малко ли са? Я тръгни да търсиш… докато не са пораснали, все ще падне някое…
- Но същото искам…
- Същото… и по-хубаво ще бъде… Хайде, не плачи…
Утеших се с това. Увлечен в игрите на улицата, дори го и забравих. Така изминаха четири дни.
На петия ден, виждам го, че идва. Не хвърчи, а се влачи по земята близо до стената на къщата. И куцука, приведено на една страна. Отдалече заграка - викаше ме…
Обезумял от радост, се втурнах към него. Вдигнах го на ръце. Милвах го…
И с вдигане и сваляне на ръката си, го подканях да се освободи от нея… Не можеше да хвърчи…
- Защо? Уморено ли си? - го питам.
Разпервам му крилата - отрязали му едното крило така жестоко и дълбоко до кръв!
Сега скръбта ми беше безпределна. Някой пакостник го беше откраднал, като го подмамил с череши и за да го запази за себе си, беше му отрязал крилото. Но зверски, безчовечно.
Не живя дълго. Умря от раната си… И го погребах в двора на същото място, където го намерих.
——————————
в. „Весела дружина”, г. 11, бр. 5, 6.10.1943 г.
