НАПОЛЕОН
превод: Милко Ралчев
Завърши пътят му прекрасен: -
угасна славният човек, -
в неволя мрачна олюля се
на Наполеона страшний век.
Свърши осъдений тиранин,
любимец на победи драг: -
и за световния изгнаник
потомство ново иде пак.
О ти, ти, който с кървав спомен
света навеки осени,
прибулен в славата огромна -
спи всред пустинните вълни!
О, колко е чудесен гроба…
Над урната, где прах си ти,
народната почива злоба
и лъч безсмъртен там трепти.
Кога орлите ти летяха
над обезславената твърд?
Кога и царствата падаха
под гръма на всемощна смърт?
Пред твойта воля тук, безправни,
беда вещаха знамена, -
ти слагаше хомот държавен
на всички земни племена.
Когато, озарен с надежда,
от робство станал бе света,
и галът със ръка метежна
кумира стар за миг презря, -
когато в бурните площади
лежеше царствен труп в прахът
и ден велик и безпощаден -
за свобода дойде денят, -
тогаз във бурята народна
в съдбата чудна ти прозря,
в надеждите му благородни -
човечеството ти презря.
На гибелното твое щастие
ти дръзко вярваше в света,
плени те твойто самовластие
със безнадеждна красота.
И на страната обновена
ти укроти й буйността,
и свободата, в миг родена,
безпомощна замлъкна тя.
На робите до безсърдечност
за власт им жаждата гаси,
и тях към битки ги повлече,
вериги с лаври украси.
И Франция, трофей на слава,
насочила пленений взор,
надежди славни тук забрави
тя сред блестящий си позор.
Ти меч носи на пир чаровен! -
пред тебе с шум падна света:
Европа гина; сън гробовен
върху глава й полетя.
Стана! В величието срамно
стъпи колосът на гръдта.
Тилзит - при тоя звук безсрамен
руснакът днес не побледня, -
Тилзит, -той тоз герой надменен
с последна слава увенча,
но скучен мир и смърт студена
смути щастливата душа.
Надменний, - кой те теб издигна?
Кой дивний ум възпламени?
Как руский дух ти не постигна
с високите си мисли ти?
Великодушните пожари
ти не предвиди, но мечта;
че мир желаеш лъчезарен, -
Русия късно отгада…
Русийо, войнствена царице,
спомни си старнте права!!
Гасни, о блясък Аустерлицов,
пламти, велика ти, Москва!
Настават нови тук години:
свърши, о кратък наш позор!
Благослови Москва, родино! -
Война е наший договор.
Хванал венеца си железен
със оверижена ръка,
той пред очи си вижда бездни
и гине, гине той така.
Света тълпи освобождават, -
и окървавеният сняг
падението им възгласява,
и тули го враждебен знак.
Светът във буря възкипява, -
Европа скъсва своя плен,
проклятие племена отправят
подир тиранина надмен.
И великанът Немезида
с издигната я вижда длан:
и тъй докрай, едни обиди
отправиха към теб, тиран!
Ти злото на величия бранни,
печалбите - изкупил бе
с скръбта на душното изгнание,
във плен на чуждото небе.
И в знайний остров в заточение
среднощен кораб ще лети,
и пътник слово за смирение
на камъка ще набразди, -
там, гдето със очи в вълните
спомни на воинства гласа,
и хладний ужас на тълпите
и родните си небеса; -
там, гдето сам в пустиня ледна,
забравил род и трон и свой,
самин, самин за свидно чедо
в горчива скръб помисли той.
И нека срам да помрачава
тоз малодушен, що в тоз ден
с безумен укор би смущавал
тук неговия прах свещен!
На руския народ съдбата
щастлива сам той начерта,
и на Европа свободата
той във изгнанье завеща.
1821
——————————
сп. „Българска мисъл”, брой № 03, 1937 г.
