СНЯГ
Из „Истинският ми живот. Лирика. Избрано” (2025)
СНЯГ
Тръгва от небето - чист, кристален,
брат на висината, тих мечтател,
с риск да се стопи, да го окалят,
да изчезне без следа в земята.
И каква потребност да превърне
грозното в изящество нетрайно.
Все едно - над бор или над тръни,
без да съди, без да се разкайва.
Нито се бои, че идва старост,
нито колебание познава.
По-щастлив от земните Икари:
в падането се осъществява.
КЪПЕЩО СЕ МОМИЧЕ
Водата повтаря чертите ти.
От ръцете ти капят
горчиви къносани сълзи.
Косата, когато изсъхне,
ще има цвета на керамична ваза.
Ще люшне телцето ти вятърът.
Ще звъннеш под тъмните шпаги
на мъжките погледи.
За тях ли е всичко?
Две диви жребчета
в очите ти удрят копита -
неподчинени, необяздени.
Ще дойде, ах, някога някой ездач -
жребчетата ще коленичат.
По мраморните колена
къносани сълзи се стичат.
* * *
Да бъдеш в малък стар градец,
където рано къщите заспиват
и улиците свечерени
повтарят късните ти стъпки…
Такава неподвижна тишина,
като че ли от хиляди години
под лунния фенер забравен
не се пробужда този град.
Единствено дърветата уютни
в зелената си сянка пазят
гласа на пухкави врабчета.
В такава нощ навярно има
сладкарничка с три-четири маси
и с някакъв последен посетител
с очи над бирата изпита.
Ще влезеш. Ще ти поднесе
кафе момиче тъмнооко
с омаята на южно слънце.
И в жълтата мъгла на тишината
ще отнесеш неясна скръб
и уморена завист ще оставиш…
Да бъдеш в малък стар градец,
където рано къщите заспиват,
и някъде далече в тъмнината
на спомени, желания и време
да вдига покрив твоят дом,
готов, какъвто си, да те приеме.
МОНОЛОГ КЪМ МЪЖА,
КОГОТО БИХ ОБИЧАЛА
Да имаш само себе си и нищо друго:
с багажа на ума и на сърцето си,
без бремето на никое „Това е мое!”.
Да си единствено, какъвто си.
Ще бъдат общи сребърният въздух
и белите откоси на декември,
лилавите плещи на планината,
небето с боднати звезди по него
и лунната нащърбена монета.
Ще бъдат общи стъпките в снега,
недоизречените думи - също.
И всяко „мое” като скреж ще чезне,
преди да вледени пътеката към другия.
Да имаш само себе си и нищо друго
освен вселената от неизбродени стремежи,
освен умението да раздаваш себе си -
най-сигурния начин сам да си щастлив.
Ще те ревнувам винаги от вещите.
Те населяват неизбежно мислите,
ръмжат като домашни кучета,
привързани с веригата от страх.
Ще можеш ли, ако потрябва някога,
да се откажеш от леговището им заробващо
и скъсал земното притегляне,
да се взривиш към неизвестността?
Да бъдеш само ти и никой друг.
Дори и да ме нараняваш, ще те нося
в плътта си като бисер в мида…
Не знам ще те намеря ли, но ще те търся,
дордето облачето на дъха ми
над устните ми уморени се стопи.
БДЕНЕ НАД СЪНЯ
В седефената раковина на леглото
спиш, мое слънчево момче,
и кожата ти в златни блясъци сияе.
Да бях художник, бих те нарисувала:
с ръце, като че ли прегърнали мечтата,
с уста, току-що сънно назовала
една свенлива и гальовна дума.
Ресниците ти са като осил пшеничен:
цял ден морето с пръски те облива
и слънцето ги сбира от сребристата ти кожа.
Какви богатства за очите и сърцето:
излъскано като пъстърва цветно камъче,
парченце керемида с причудлива форма,
черупчица от охлювче, заселена от раче.
Спиш, мургаво човече, на чаршафеното дъно.
Върху челото ти като звездица свети
една спасила се по чудо песъчинка.
Спи, мое ласкаво момче, сънувай
играчките, които не ти купих,
и отговорите, които не получи.
Дано поне в съня не е нащърбена усмивката,
с която те огрявам, и ръката ми
да ти отвръща всеки път, когато
към лястовичите гнезда надаваш вик.
Спи, малък мой, созополските гларуси
пищят над покривите като под тревога.
Вълните се разбиват под прозореца:
Зеленият човек брадата си откъсва
и тя се вие долу край скалите.
Спи, сине. Аз ще поседя до тебе,
като душата на морето мълчалива,
и между пръстите ми ще изтичат
минутите на моя неизменен,
но осветен от твоето сияние живот.
СИНЧЕЦ
Диво саморасло цвете сред полето,
газят те копита, вятър те превива.
Нежна синя капка, слязла от небето,
нямаш златна дреха в зреещата нива.
Бурен безполезен - мисли си ръката.
И прострян на пътя, с мака се прощаваш.
Нещо си отива с тебе безвъзвратно
и една главица без венец остава.
СЛЪНЦЕТО СЛИЗА В КЛОНИТЕ
Есен е. Усеща се по уплахата.
По преброяването на спомените.
По проверката на крилата.
Оредяло е и моето ято.
На всяко празно място - по една комета.
Все още ухае на знойно лято.
Чезнат по изоставените пътеки
сребристите следи на мечтата.
Тихо е. Като при мъртво вълнение.
Толкова малко доверие.
Толкова много пресмятане.
За няколко цвята в хербария.
Още се ронят житата.
Още избухват макове.
Есен е. А по-нататък?
Слънцето слиза в клоните.
Доброто пуска ластари.
По-отзивчиви са сетивата ми.
Уча се да бъда стара.
КОРЕНИ
От корените си не се отричай.
В подмолите на твоята душа,
безсмъртни, те чрез теб живеят,
че техен кълн си и на тях приличаш.
Дори да си по-друг, да ги отричаш,
рушиш ли ги - те тебе ще рушат,
щадиш ли ги - чрез теб ще зеленеят.
От корените в тебе преминават
пелинът на живота с вкус горчив
и жаждата, почти неутолима.
Съдбата си човекът заслужава:
на своя ден сам облика придава,
стреми се все напред, но той е жив,
защото корени под него има.
ИЗПРАЩАНЕ
Един уличен трубадур
с извехтяла китара -
върху пустеещия перон
на Пловдивската гара.
Скупчени на всеки прозорец -
по десетина слушатели:
довчера - чужди хора,
сега - негови приятели.
Четиридесет жени на поход:
спира от вълнение дъхът му -
присмехулни и ласкави,
обещаващи и недостъпни.
С погледи и с усмивки
докосват сърцевината му.
Звънва музика ненаписана
в големия живот-театър.
Влакът ще му ги отнеме.
Остават му разстоянието
и бялата превръзка на времето
върху една нова рана.
Той прегръща китарата -
вярната, отзивчивата.
„Аморе мио” - запява.
Завинаги си отиват.
В песента цял се потапя -
гласът му стига небето.
Ятото нежни лебеди
ще му разкъса сърцето.
Звънват релсите-ножове:
„Сбогом, лица надвесени!”.
Върху перона остават
китара, младеж и песен.
СТРУНА
Струна съм, опъната до края,
но се случва в някой мъдър час
да си забраня да се терзая:
други сетива добивам аз.
Виждам смешното в света тогава,
мога грешника да разбера
и смирено всекиму прощавам,
като в детските си дни добра.
Сякаш е започнал карнавалът
и на лудостта красива в плен,
съзерцавам в криво огледало
себе си и всичко покрай мен.
