ТАТЕ
По високите дървени скели
преживяваше дните си той,
та за тузове, зли от безделие,
да издига палети безброй.
А по тъмно, сърдит и намръщен,
отмалял под житейския бич,
се прибираше в бедната къщица
със стени от салкъм и кирпич.
Не разбирахме ние тогава,
че е тате измъчен и слаб -
пет гърла на постеля корава
от ръцете му чакахме хляб.
Но за нас, за потомството свое,
той вървеше, пълзеше напред,
с уморената крачка на воин,
който трябва без звук да умре.
Може би ще помислите: после,
щом дойдоха свободните дни
и се свърши с „великите пости”,
занаята си дали смени?
О, напротив! Със слънце в очите
той ни вдигна при себе си - горд,
че ще бъдем щастливи строители,
че ще водим човешки живот.
Остаря от движение тате
и несетно приведе снага,
но синовната нежна признателност
го обгърна с грижовна ръка.
И за него, до къщата свита,
дето тъжно преди е било,
ние вдигнахме с обич в гърдите
светъл дом от бетон и стъкло…
