БЪЛГАРСКАТА МАЙКА
- Хубава е нашата родина. Здрав и запазен е народът ни, особено ценен е елементът на нашето село. Да, да, нашето село, което заслужава повече да бъде изучвано и подпомагано в крещящите му нужди, - така започна младият селски учител, дошъл да прекара ваканцията в родния си град.
По случай пристигането на Любен Николов, тъй се казваше учителят, в дома му се бяха събрали приятели.
- Значи, ти си доволен от учителстването си в Бяла Черква? - го запита един от присъстващите.
- Много, много съм доволен. Първо, селото е красиво разположено край река Росица, и второ, населението е много будно, с класно училище още преди Освобождението, а не забравяйте, че е и родното село на Бачо Киро и неговите 100 самоотвержени четници, оставили коститe си около Дряновския манастир. Добри родолюбци са тамошните хора.
След като се замисли учителят продължи:
- Българският селянин, аз самия твърде малко го познавах по-рано. Мислех го наивен, но след като го опознах, срещнах селяни-старци, които бяxa мъдреци. Те разсъждаваха простичко, естествено, но мъдро. Ще се спра повече на селянката, съпруга и майка. И в нейния образ ще приобщя образа на българската майка, тъй като по-голямата част от населението е селско.
Нека хвърлим един съзнателен поглед към миналото, през дните на политическото ни и духовно потисничество, и си спомням за българката с черна забрадка, за майките на Ботев, Левски, Раковски и плеяда още апостоли на българската свобода.
Да, под тъмни забрадки, с влажни от скръб и немотия очи, и свити безрадостни устни българската майка е пяла на своя младенец патриотически песни или е разказвала за Крали Марко, Страхил войвода и др. И израснаха колоси, които с кръвта си написаха новата българска история.. .
Всички мълчаха. Това, което говореше Любен Николов, бе самата, голяма истина.
Възлюбил селото, разбрал добродетелната селянка, той продължи:
- От две години, като учител живея в едно почтено селско семейство, състоящо се от майка вдовица, двама сина, снахи и внучета.
Хубаво, с патриархални отношения семейство. Големи родолюбци, роднини на Бачо Киро. Често се случваше, през зимата, срещу празник оставах между тях.
Всички се събираха в пруста около огнището. На опушената верига висеше котле, под което весело пращяxa сухи вършини. Едно щурче си бе намерило топло убежище около огнището и начесто се обаждаше. През тези вечери големите говореха, а децата, притаили дъх, слушаха внимателно.
Майката, баба Маринка, разказваше за въстанието, как селото се стягало за борба с турците, колко души убили, че й нейните двама братя не се върнали.
Очите на старата жена се овлажняваха и тя попиваше сълзитe си с крайчеца на забрадката.
Мълчалив седеше по-малкият й син Драган, инвалид от войната, с отрязана до рамото дясна ръка.
Стара беше баба Маринка и една седмица преди да замина, Бог си я прибра. Присъствах при последните й часове. Наоколо се бяxa събрали всички и плачеха. Със замиращ глас тя ми каза:
- Даскале, кажи им да не плачат, ами всеки да си гледа работата, аз съм стара и Бог ще ме прибере. Драган да не му е мъка за ръката, дал я е за България. Учи децата да обичат България, и нашите момчета, че те са род на Бача си Кира, а дядовците им не се върнаха от Дряновския манастир…
Видях как блестяха последните й сълзи във вглъбнатите, почти безжизнени очи…
Поиска да каже нещо, но главата й клюмна настрани.
- Да, мои приятели, под тези впечатления аз напуснах Бяла Черква, и още в душата ми звучат последните думи, трезви и пропити с патриотизъм на българската майка. И ако приемем за истина, че майката, чрез възпитание и насаждане на добродетели, гради поколенията, можем да вярваме, че България ще пребъде.
——————————
в. „Варненски новини”, г. 28, бр. 6822, 2.09.1939 г. подписано: Олга Димитрова
