МАЙКА
Светкавици. Силен гръм. Вали. А малката камбана, в провинциалния градец бие, равномерно, после зачестяват ударите. Наново силен гръм пронизва атмосферата. Три силни удара и камбаната спря.
Пороен дъжд зашиба по прозорците.
Мария Несторова, привършила домашната си работа бе посетила своята съседка. Там я свари дъждът, и трябваше да стои на гости, до спирането му.
- Анке, кой ли е починал? Горкият как ли ще го погребат в този проливен дъжд. Трябва да е бил добър човек, та и небето плаче за нето.
- Ти не се ли научи? Донка Тодорова вчера се поминала.
- Не думай, нали в неделя се жени синът й, нейния Илийчо, как е възможно?
- Помина се. Ти, Марийке, не си тукашна и не познаваш добре хората. Слушай да ти разправя тъжната история на Донка:
- Тя е от бедно, но от честно семейство. Свършила е стопанско училище. След това почна да шие, да помага на семейството си. По едно време се заговори, че Донка ще се венчава за един чиновник. Ходиха, уж годени, дълго време, а не се венчаха. След една година него преместиха, замина си и не се яви вече тук.
Залиня Донка, никъде не излизаше, и не след дълго чухме, че родила момченце. Хората вместо да я съжаляват, я презряха. Никой не й даваше вече да шие. Всички бягаха от нея. Но тя тъй обичала детето си, че се бе решила, само за него да живее.
Пазари се слугиня, тъй като баща й я изгони от дома им. После дълги години била готвачка в един приют. Детето растяло, грижливо нахранено, добре облечено. Дала му занаят, станал дърводелец.
Така протекли двадесет и четири години. Майката от непосилен труд се съсипала, тъмни кръгове се очертаха под сините й добродушни очи. Тънка, жълта кожа покри кокалестото й лице, и отрудени, полуизсъхнали ръце.
Но в очите й имаше един пламък, запален от майчината любов. Когато тя заговорваше за своя Илийчо, малки искрици заиграваха в избледнялите й от немотия очи.
Преди месец я срещнах.
Запитах я, - как си Донке?
- Благодаря на Бога, добре съм. Имам радост у нас, сгодихме Илийча. И като разгъна носната си кърпичката, показа ми два билета.
- Ето, с всичката си беднотия, купих две четвъртинки билети, от държавната лотария за моя Илийчо и годеницата му. Може да са късметлии.
- Разделихме се. Едва сдържах сълзите си. Трогателна беше обичта й към сина. Вече не я видях. Чух, че в неделя правили сватба.
И, изглежда, че препълненото от щастие, майчино сърце не издържало.. Намерили я миналата нощ починала, заспала с усмивка, доволна, че оставя своята рожба в добри ръце…
*
Дъждът не спираше. Небето 6е добило оловен цвят.
Тьмни облаци, ниско надвесени над земята ронеха едри сълзи.
Камбаната пак заби. Тъжният й звук смесен с шума от дъжда, като че ли идеше от друг мир, там където отлиташе едно себеотречена душа.
След катафалката вървеше сломен млад мъж, подпиран от жена си. Няколко стари жени, измокрени съпровождаха до вечното жилище тая, която изпълни достойно своя майчински дълг…
О, майко, нека бъде свещено твоето име!
——————————
в. „Варненски новини”, г. 24, бр. 5710, 25.07.1936 г. подписано: Олга Димитрова
