СЪДБАТА НА МОРЯКА
Когато параходът се отдели от пристанището, капитанът, застанал на мостика, бодро и весело се сбогуваше с познатите изпращачи.
Морето бе тихо, догарящият ден кокетна се оглеждаше в сините води. Пътниците се раздвижиха, всеки се настаняваше в кабините си. Предстоеше на всички дълго пътуване, а на открито море често изненади не са изключени. Но този път морето бе необикновено тихо. Пътуването приятно, всички се забавляват, танцуват, съзерцават природата.
Само на капитана настроението от втория ден е променено, този морски лъв е мълчалив, дори мрачен.
Вече са на открито море отдавна, а състоянието на пътниците е добро.
Неделя е. Към единадесет часа капитанът става крайно раздразнен, отива в каютата и взема книга за четене. Отправя се към горната палуба.
Държи в ръцете си разтворения сборник разказа „Съдба”.
Зачита. Спира. Обръща се към помощника си.
- Стоянов, вие останете вместо мен. Днес не мога, нещо става. . .
Капитанът отиде към края на палубата. Прочете два разказа с увлечение. От закоравялото сърце на моряка се отрониха няколко искрени сълзи. Мисълта му летеше към дома и семейството,
- Милите, сигур в този момент се безпокоят за мен. Но аз ще им купя разни дребни подаръчета от далечния изток и моята умна скъпа дъщеря Дори ще се зарадва. Милото ми дете, още една година и тя ще свърши гимназия, и тогава татко й ще я заведе на дълго пътешествие, - си мислеше морякът.
Но въпреки това, в този час радост не огря бащиното сърце. Нещо тежеше там. От душата му, свикнала да гледа спокойно ужасите на морската стихия, нещо се късаше.
Бяха на 150 мили от о. Родос, на път за Палестина, към град Хайфа.
Неподвижен стои капитанът.
Параходът тихо пори дълбоките небесно-сини води на Cpедиземно и този шум връща моряка към далечно минало, когото чу гласа на първата си рожба.
Пътуването се свърши. Нови пътници се качиха. Тръгнаха към родината.
Костов, тъй се казваше капитанът на парахода, с радост подреждаше купените дреболии, подаръци за жена си и любимата си дъщеря.
Но с приближаването си към родните брегове, неясната тревога нарастваше в душата му.
Когато стигнаха Варна, изви се есенен вятър и от надвесените тъмни облаци закапаха едри капки дъжд. От парахода последен слезе капитанът. Тръгна с бавни стъпки към дома си. Дъждът го бе измокрил. Мълчалив отвори пътната врата, мина през градинката, потънала в есенни хризантеми..
- Как хубаво са нацъфтели цветята на Дора, - си каза той.
В коридора срещна жена си бледа, изплашена. В разширените й зеници се бе изписала мировата скръб…
- Дора е зле, менингит…
Нищо повече не можа да каже сломената жена. Приведе глава на рамото на мъжа си и горчиво заплака.
Свещените майчини сълзи се сляxa със студените струи от дъжда, които течаха от моряшката шапка…
В стаята лежеше младо момиче, с изпито лице и в мъчителни конвулсии, които продължиха още три дни.
След това бащата затвори очите на любимото си чедо…
*
На тринадесетия ден морякът пак замина. В гърдите му бе пусто, сърцето отскубнато… Шумяxa водите, тракаха машините. Наоколо хора.
- Как могат да се смеят, когато не знаят що им носи утрешният ден? - с учудване ги наблюдаваше капитанът.
Настъпи ли вечер и звездите изпъстрят свода небесен, Костов отиваше на гората палуба, в ръцете си държеше портретче на девойче с тъмни като нощта очи, с усмивка, пръскаща звезден прах и дълго, дълго оставаше там в нощта…
——————————
в. „Варненски новини”, г. 25, бр. 5794, 7.10.1936 г.
