Иван Енчев

Преглед на сборника „Хасковски триптих” (2024) от Йордан Нанчев

Поредната книга на Йордан Нанчев е „Хасковски триптих”. Литературна история, критика и публицистика. (Изд. LULU.com, Лондон, 2024). Съдържанието й е разделено в три съставки.

Литературно-историческият раздел започва с уточнението „Сериозно и на шега за литературно Хасково”, което всъщност е въведение към неиздадена книга.

Авторът посочва: „Това е нещо като предговор към един отдавна съставен от мене сборник, който съдържа любопитни статии за Хасково и региона от различни автори, речника на местния градски говор, както и произведения на хасковските писатели-хумористи.”

В най-обширната част на книгата са събрани почти всички други статии на Йордан Нанчев, печатани през годините и посветени на родените или свързани с Хасково известни писатели и публицисти в миналото, както и на важни събития от литературната история на града.

Всички статии включват значителни и немного известни факти от дейността на съответни исторически личности: „Щрихи от портрета на възрожденеца Нестор Марков”; „Животът и поетичното творчество на Емануил Попдимитров в Хасково”;

„Културната мисия на книгоиздателя Александър Паскалев”; „Писателят Асен Златаров”; „Тома Измирлиев - хасковецът, родом от Кукуш”; „Забравената Стела Янева”; „Вазовият юбилей в Хасково” и др.

Заглавията на публикациите са умело насочващи към темата на тяхното съдържание. Ето само някои извадки от „Вапцаров пише „Писмо” за хасковски вестник” с неизбежното критично подзаглавие „Има ли днес спомен за поета в нашия град?”

Статията започва така: „На 3 март 1932 година група млади сътрудници на местния и централния периодичен печат и главно на хумористичната страница на някогашния хасковски ежедневник „Утринна поща”, списвана от известния поет Тома Измирлиев (Фома Фомич), създават „За редовно и навременно дописничество на трудовата преса… младежки рабкорски кръжок”.

Според писателя Антон Михайлов, който пръв изследва този период от литературната история на Хасково, на учредителното събрание (на първия в провинцията литературен кръжок) присъствали Марин Латинов, Ангел Урумов, Нестор Петев, Георги Иванов, Янко Георгиев, Иван Пеневски и Петър Сиротов”.

По-късно през 1934 г. Мартин Латинов и Кольо Василев регистрират собствен вестник „Сирена”. В неговия бр. 8 от 1934 г. е поместен първи вариант на Вапцаровото стихотворение „Писмо” („Ти помниш ли морето и машините…”) с посвещение на Кольо Василев, приятел на поета от Морското училище. Подписано е с псевдонима Николай Боен.

Й. Нанчев уточнява по-нататък: „Повече сведения за връзките на Никола Йонков Вапцаров с хасковските литературни творци, за повода за написване на стихотворението „Писмо” и за Кольо Василев, се съдържат в статията на журналиста във в. „Хасковска трибуна” и литературен критик Вълчо Михайлов „Вапцаров и Хасково”. В нея се цитира писаното от Бойка Вапцарова по този повод, както и спомените на самия Кольо Г. Василев.

Според тази статия, поетът е посещавал града на път за Варна и е гостувал на своя съученик Кольо Василев, който го запознал с други хасковски младежи. Оттук Вапцаров изпраща на в. „Глобус” стихотворението си „Скица”, което е отпечатано в бр. 6 от 30 октомври 1927 г. с подпис „Н. Вапцаров. Хасково”.

Литературно-критическата част на книгата съдържа отзиви, слова, очерци и друг вид аналитични изследвания за нови книги на двайсетина съвременни писатели и краеведи от Хасково и близкия регион. Някои от тях се доближават до литературни студии. В повечето случаи статиите са документирани с мястото и датата, на която са оповестени публично (от 1988 до 2015 г.).

Най-възрастният от споменатите писатели е белетристът Антон Михайлов (1916-1993). Роден, живял и погребан в Хасково. Но и дълги години е пребивавал в Стара Загора. Той е представен на 30.08.1988 г. с отзива „Роман за миграцията” за последната му книга „Селяни орат града” (1987).

Неговото активно присъствие в духовния живот на Хасково е изтъкнато и в статии по други конкретни поводи.

Символичен знаменосец на този антологичен раздел на изданието е обширният отзив „Атанас Капралов - дамгосаният нежен скитник”. (Датиран е: 18 февруари 2010 г.). Доста обширно и убедително се доказва стремителното художествено израстване на твореца в неговите стихосбирки „Нежен скитник” (1990), „Голота” (2002) и „Дамгосан” (2006).

Казаното за „Голота” е обобщаващо: „Тази може би вече необичайна за днешния ден книга на любовта звучи едновременно и като копнеж, и като сбъдване. Тя е израз на словообреченост. Както впрочем и цялото досегашно творчество на поета Атанас Капралов - дамгосаният нежен скитник на съвременната българска поезия.”

Пространният очерк „Цената на духовното устояване или опит за портрет на поета и преводача Генчо Христозов” представя автора като лирически поет и утвърден преводач от /и на/ унгарски език. Член е на Съюза на унгарските писатели и на Съюза на преводачите в България.

„Почти три десетилетия той издава своите преводни и двуезични книги с унгарска поезия и белетристика. През 1993 година в Унгария се появява и книгата му „Високо мълчание”- избрана негова лирика на унгарски език…

Всичко това ярко откроява културното присъствие на поета и преводача Генчо Христозов в днешната българска и унгарска, а защо не и в европейската духовност” - споделя Й. Нанчев.

На 11 ноември 2008 г. на творческа среща в КДК - Димитровград, е прочетен литературният обзор „Хубав ден се случи или слово за Иван Енчев.” Проследяват се книгите на автора от стихосбирката „Хубав ден се случи” (1977) и повестта „Хоро сред пламъци” (1984) до романа „Бавен огън” (2006) и още някои други издания.

С особено възхищение се анализира романа „Кървав пелин” (2008), който по-късно (2010 г.) е отличен с националната награда „Георги Караславов”.

Под заглавието „Велчо Милев - разказвачът на мълчания” през 2010 година е представено цялостното творчество на писателя от Меричлери. Тук Й. Нанчев споделя своите впечатления от книгите „Родът на Крачаните” (1984), „Ден седми” (2004), „Топлият полюс” (2004), „Корени и кълнове” (2006), „Записвачът на мълчания” (2010) и др.

За сборника с новели „Див пелин и сладка вода” (2006) се изтъква: „На гърба на корицата са изведени две изречения, които струва ми се биха стояли добре като мото за всеки от Велчо-Милевите разкази, повести и романи, за неговото личностно и творческо присъствие в живота и в литературата.

Аз бих ги повторил така: „Редя думите като камъчета и стъпвам по тях, разперил ръце - за равновесие и кръстен знак в калта на времето. Така си отивам от него.”

Смисълът и съдържанието на този лапидарен текст наистина пронизват като връв на броеница всичките досегашни творби на писателя, а белетристичният му сборник „Див пелин и сладка вода” звучи като обобщение и синтез на досегашното му ненатрапчиво, но все пак осезаемо творческо присъствие.”

„Поезията на ранния Маргарит Жеков - самотен глас от не/битието”. С това заглавие Й. Нанчев анализира петте книги на поета: „Сричане на красотата”(1990), „Разговор със собственото сърце”(1992), „Небесно битие”(1993), „Биографични метафори” (1997) и „Естества” (2010).

„Достатъчно е да вникнем дори само в заглавията на първите му три сбирки, за да съзрем нежната градация, смирения порив към вечната красота, към истинската поезия, към висшата духовност” - изтъква Й. Нанчев и добавя по-късно:

„Едва ли ще е пресилено да се каже, че незабележимото, дискретно сливане на интимното, родното и световното, превръщат поезията на Маргарит Жеков в емоционално и символно отражение на един самобитен душевен мир, на един свят, пречистен от упованието в Бога и молитвените копнежи, съкрушен от сълзите на покаянието, на добротата. В него, заедно със земното и материалното - сродени с тях - оживотворено присъстват и нетленните трепети на духа.”

Отзивът „Българската орис в лиричното „Наследство” на Петър Василев” е посветен на последната стихосбирка на поета през 2015 г.

Със заглавие „Преодоляване на мълчанието” се представя накратко третата стихосбирка на Симеон Стоянов. „Логично е след дългата пауза да се запитаме с какво „Преодоляване” (1986) ще обогати представите ни за поета Симеон Стоянов - пояснява Й. Нанчев, - с какво тя надраства „Изворите не пресъхват”(1965) и „Сок на доброто”(1975) - предишните му две стихосбирки.

Съпоставителният подход в случая е задължителен, тъй като темите в тях, емоционалното състояние на лирическия герой и поводът за неговите вълнения са твърде сходни.”

И накрая обобщава: „Може да се каже, че „Преодоляване” е една успешна книга, най-високото стъпало досега в спокойния на пръв поглед, но изстрадан поетичен път на С. Стоянов. Това е сигурна крачка, висок и очакван рубеж в неговото развитие, който обнадеждава.”

В раздела „Публицистика” са включени актуални граждански позиции на Йордан Нанчев. Те са негови несъгласия и коментари за текущи действия и бездействия на общинската управа или на конкретни нейни представители.

Авторът уточнява в предговора на книгата: „Целта на написаното не е да поучавам или да променям когото и да било, както някой може да си е помислил… Искал съм по-скоро да се документират фактите, да се опазят някакси за историята. Такива, каквито съм ги видял и разбирал към онзи момент. И от моята гледна точка, под която и сега се подписвам.”

С особен публицистичен апломб се отличават статиите: „Историята на една книга и градските истории около нея”. (За „Хасковци в миналото”); „Монументът на възрожденците - похвално начинание със спорен резултат”; „Що е то будител и има ли почва в Хасково”; „Паметник на безпаметността” (За монумента „Света Богородица”); „Защо в Хасково няма музей на Александър Паскалев” и др.

Книгата „Хасковски триптих” е полезно сведение за литературната история на Хасково през доста дълъг период от време.

Нарушавайки обичайния протокол, завършвам моя кратък преглед на сборника с началото на носталгичния авторския предговор: „Тази книга е поредната ми своеобразна реплика на вече отдавна закрития Литературния музей в Хасково, с който си отидоха и най-бурните и щастливи години от живота ми…”