Христо Борина

Той бе основан през есента на 1913 г,, веднага след привършването на злополучната за нас Междусъюзническа война, по почин на няколко млади тогава писатели.

Списъкът на първите му членове по всяка вероятност е запазен в архивата на сдружението.

И тогава между писателите ни имаше съперничества, нападки и отричания, както ги има днес, както ги е имало винаги.

Но онези, които основаха писателския ни съюз, взаимно си признаваха качествата на писатели.

А свързва ги в съюза съзнанието за общите им интереси като хора на една дейност, която се тачи от българското общество, но която не се възнаграждава достатъчно.

Първите срещи бяха чисто организационни. Доколкото си спомням, в състава на първото избрано настоятелство влизаха: Елин Пелин - председател, Никола Атанасов - подпредседател, Добри Немиров - секретар, Хр. Борина - касиер, членове - Дим. Бабев, Ст. Руневски и Кирил Христов.

Канени бяха да станат членове на съюза и всички други тогавашни писатели, без изключение. Но някои погледнаха с надменност и пренебрежение и отказаха, като считаха, че в съюза са влезли и „хора, които не са никакви писатели”.

Те бяха всички от дружината около Владимир Василев: не виждали защо трябва да се образува писателско сдружение. - Нима, казваха, членуването в съюза ще направи никого писател? - Това отношение някои от тях държаха до скоро, а, кой знае, може и днес да има такива.

Тези господа не искаха да разберат, че сдружението преследва чисто професионални цели - да създаде с общи усилия известни удобства за труда на писателя, а не да признава или отрича качества на писател.

Но занимателно е да се отбележи, че тъкмо тези отрицатели на съюза почувствуваха нужда да подирят неговата подкрепа в онзи смисъл, който беше легнал в основите му.

Помня много добре, един ден през есента на 1914 год. на ул. Раковски ме срещна г-н Владимир Василев и направо ми каза: - Йордан Йовков е доста сериозно болен, трябва да се лекува, да постъпи в болница, а няма никакви средства; не може ли да му се отпуснат от съюзната каса?

Отговорих му, че именно за такива случаи е преди всичко съюзната каса и че веднага ще внеса искането му в настоятелството за разрешение.

Предложението не срещна никаква съпротива, и така първата съюзна помощ бе отпусната на Й. Йовков. За това той свенливо и доста развълнувано ми изказа благодарността си при една среща по южния тротоар на градската градина, като обеща да се запише член на съюза.

Нека тук кажа, че втора парична помощ от съюзната каса бе отпусната на П. К. Яворов след като се стреля и ослепя.

Най-важният въпрос, който занимаваше сдружените писатели, бе този: какво може да се направи, та да се обезпечи едно горе-долу сносно съществувание на писателя, като му се даде възможност да има свободно време да пише; а също така да се помисли и за старините. Помня, че ставаха доста оживени и продължителни разисквания, след които се правеха изложения до министъра на народ. просвещение.

От тогава е идеята за пенсионен фонд при съюза, без, обаче, да беше ясно изразена.

През октомврий 1914 год. съюзът изгуби един от своите именити членове - умря П. К. Яворов. Сдружените писатели му устроиха тържествено погребение, като покриха ковчега на поета с хризантеми и го носиха на ръце от старинния параклис „Свети Георги” до Орландовските гробища.

Световната война, в която България се намеси през октомврий 1915 год., прекрати дейността на съюза, понеже повече от членовете заминаха на фронта като офицери, като прости войници или като мобилизирани военни кореспонденти на в. „Военни известия” и сп. „Отечество” ; само няколко души бяха оставени в редакцията на тези две военни издания, а именно: Кирил Христов, Йордан Йовков, Добри Немиров и Дим. Подвързачов.

Назначаването на писатели за военни кореспонденти и редактори на казаните издания бе пак заслуга на съюза, който нарочно беше се застъпил за това пред военния министър и пред главнокомандуващия генерал Н. Жеков.

Назначени бяха към щабовете: на I армия и I Софийска дивизия Ненчо Илиев, на III Балканска дивизия Стоян Дринов, на IV Преславска дивизия Никола Атанасов, на V Дунавска дивизия Хр. Борина, на VII Рилска дивизия Райчо Райчев, на IX Плевенска дивизия Н. Райнов. Не си спомням, кои бяха назначени към другите дивизии.

Тези кореспонденти, заедно с художниците към същите военни части, извършиха много полезна работа - те придружаваха войските ни по всички краища на Балканския полуостров - от Бяло море до р. Серет и от Черно море до Адриатическо и оставиха ценни описания на геройските подвизи на въоръжения ни народ.

Един ден тези описания и дневниците на същите кореспонденти ще бъдат незаменим извор за най-новата българска история и за бъдещи художествени творения.

Полезно беше и оставянето на няколко писатели в редакцията на „Военни известия” и „Отечество”. Преживявайки големите събития отстрана - сред невъоръженото население - те написаха стихотворения и разкази, които винаги ще се четат с трепет.

След Солунското примирие през октомврий 1918 г., по силата на което България прекрати военните действия и се върна към мирния живот, съюзените писатели бяха обзети от същите чувства, които вълнуваха всички българи, и грижата им беше преди всичко как да се излезе от общото тежко народно положение.

България беше победена, по нейните улици шествуваха пъстри колониални войски.

В европейския печат българите бяха клеветени, без да могат да се защитят, границите ни бяха заключени като решетките на затвор.

Никой не можеше да излезе навън от държавата и да каже две хубави думи за племето ни. Въздухът беше страшно задушлив.

В това натегнато време Писателският ни съюз не можеше да мисли за друго, освен за това какво трябва и може да се направи.

На едно събрание на съюза, струва ми се през м. ноемврий 1918 год., бе взето решение да се отправи апел към писателите от цял свят, като борци за истина и правда да издигнат глас за защита на героичния български народ, който не е воювал, за да граби чуждо, а само да брани своето и да обезпечи свободата на братята си по кръв, вяра и език.

Настоятелството набеляза мислите, които трябваше да бъдат изказани в този апел, и ми възложи да го напиша на французки език.

Позивът беше подписан от Ив. Вазов, Ст. Михайловски, Елин Пелин и другите членове на настоятелството и беше предаден по назначението си чрез чуждите представителства в София или пък направо чрез пощата.

Дали слабият глас на Българския писателски съюз е бил тогава чут някъде из широкия свят, не зная.

Но нашите писатели достойно изпълниха своя дълг и вдъхнаха доверие у народа си, че те са при него, будни на поста си като обществена съвест, че те са част от него и че мислят, чувствуват и се борят заедно с него.

Това издигна съюза в очите на обществото и закрепи още повече името му и почитта към него.

След постепенното успокояване на духовете Писателският съюз се отдаде на своята обществено-строителска и професионална работа. През есента на 1919 год. се замисли и се представи в Народния театър „Апотеоза на българското слово”.

Идеята беше на Ник. Атанасов; тя се възприе от съюзното настоятелство с въодушевление и се изнесе с голям успех. Явиха ни се в помощ художници и артисти и на сцената се изнесоха образите на О. Паисий, Раковски, Ботев, Каравелов, че и Вазов, които отправиха своето вдъхновено слово към всички българи и зовяха за народностно съзнание, за любов към род и родина, за вяра в бъдещето.

Зрелището беше посрещнато с въодушевление и повторено. Струва ми се, че от тогава се е зародила мисълта да се учреди „Денят на будителите”, който след това стана празник на българската учаща се младеж.

През 1919 год. в средата на писатели, художници и артисти от Народния театър и театър „Ренесанс” изникна мисълта да се обединят разпръснатите духовни сили на столицата в едно общо сдружение.

И през зимата, една вечер след 6 часа, няколко души се събрахме в дирекцията на Народната библиотека на ул. Раковски да сложим в рамка замисленото.

Доколкото си спомням, присъствуваха артистите Стефан Киров, Георги Стаматов, художниците Петър Морозов, Никола Кожухаров, от Операта Ст. Македонски, писателите Добри Немиров, Ст. Чилингиров и Хр. Борина.

В това събрание се реши да се основе „Дом на изкуствата” - едно общо сдружение, в което да членуват за задружна работа писатели, драматични и оперни артисти, художници и музиканти. Същата вечер бе прочетен и проектоуставът на Дома на изкуствата и печата, съставен от Д. Немиров и Ст. Киров.

Така, по почин на съюзените софийски писатели се роди и с тяхното много близко участие закрепна тази нова организация на духовните дейци, която и днес съществува и по образец на която се създадоха подобни организации в много други градове на царството: в Пловдив, Варна, Русе, Бургас и др.

Две замисли, два стремежа занимаваха тогава много живо и настойчиво сдружените писатели.

Първо, да си създадат един периодичен печатен орган, който да излиза ако не постоянно, то поне отвреме-навреме, но по-честичко.

Второ, да се намери едно задоволително разрешение на въпроса, как да се даде възможност на даровитите писатели да се посветят изключително, или поне предимно на призванието си.

Създаването на един печатен орган на Писателския съюз се чувствуваше като голяма необходимост, понеже тогава нямаше достатъчно списания и вестници, на чиито страници писателите да излизат по-често пред своите читатели.

Такава необходимост чувствуваха особено младите, които диреха път да се проявят, да кажат по-високо и по-смело думата си, да видят имената си напечатани.

Но поради много причини, главно поради липса на средства и липса на книгоиздател, а до голяма степен и поради взаимно непризнаване, това първоначално желание на Писателския съюз и да днес не е осъществено, макар да не е лишено от основание и смисъл.

Аз и днес мисля, че Съюзът на българските писатели трябва да има своята печатна трибуна, каквато имат много други професионални сдружения. Даже един селски пъдар има една наблюдателница, на която всеки ден се качва, за да се провикне, та да се чуе гласът му.

Пръв опит да се създаде такъв писателски орган се направи през 1920 год. когато в едно заседание на настоятелството се реши да се почне издаването на литературни сборници.

В последните щяха да участвуват всички членове на съюза, като всеки носи отговорността за качествата на работата си, а уредбата на сборниците щеше да се възлага на двама-трима поред или по избор.

От така замислените сборници излезе само един; той бе издаден от книгоиздателството „Цвят” на Георги Христов и бе посветен на Ив. Вазов по случай 50-годишния му юбилей на 24 октомврий 1920 год.

В него, начело с Ив. Вазов и Ст. Михайловски, участвуваха 30 писатели, които и днес с достойнство работят на книжовното ни поле.

Заслужава да се отбележи още една добра страна от дейността на Писателския съюз: почините и участието му при чествуване на заслужени негови членове.

Съюзът взе участие в изнасяне всенародния юбилей на Ив. Вазов по случай 50-годишната му писателска дейност и 70 год. от рождението му; участвува в юбилейното чествуване на Елин Пелин, Ц. Церковски, на проф. Ив. Д. Шишманов, Ант. Страшимиров, Д. Немиров, Ст. Чилингиров, на Ас. Златаров, Ал. Балабанов, Т. Г. Влайков, Н. В. Ракитин. Не може да не признаем, че чрез участието си съюзът е принесъл твърде много за закрепване и издигане почитта към заслужилите личности.

И с тази своя дейност, както и с грижите си за поддържане и увековечаване паметта на покойни свои другари или предходници, нашите сдружени писатели дават добър пример на обществото ни.

——————

в. „Дума на българските писатели”, брой № 6, 02.1939 г.