105 години от рождението на Леда Милева

Продрум Димов

Името й срещнах за пръв път през м. февруари 1947 г. на първата литературна страница на в. „Септемврийче”. Беше поместена графична рисунка на Радио София, а под нея погледът ми улови и нейния образ. До този момент не бях чувал и не бях чел неща от популярната авторка на „Зайченцето бяло”. Докато образът на трагично и безследно изчезнал баща се беше заселил вече в паметта ми от един добре познат автопортрет на поета, поместен през 1935 година пак в същото, наскоро появило се на бял свят детско издание.

Сетне само чувах за нея по време на ученическите ми и студентски години, понавлязох донякъде в творческия й свят, когато се потопихме в изучаването на детската ни литература. Иначе тя продължаваше да напомня за себе си, като чувахме да се пее прекрасната мелодия, сътворена от талантливия ни композитор Петър Стубел, макар че, както споделя и тя в мое интервю с нея, не е от най-сполучливите текстове за деца. Но дългият и неумиращ път на това стихотворение, твърде скромно в художествено-естетически план, според нея се дължи изключително на завладяващи музикални одежди.

През младите ми години никога не ми е минавало през главата, че ще дойде време да преоткривам за себе си, пък и за нашата общественост, тази достойна дъщеря на големия Гео Милев. Тази възможност ми се отдаде, след като навлязох и аз в литературните ни среди, което ми позволи да наблюдавам отблизо поведението сред колегите й и да контактувам с нея. Впечатляваше ме изключителната й скромност, интелигентност, вродената й обич към хората. Да не говорим за удивителния й пиетет да общува с най-малките ни питомци и да ги радва с топлите си и любими стихове. И може би това е и една от причините да тръгна по нейния неравен, не рядко - атрактивен и съдържателен житейски и творчески път.

Леда Милева е родена на 5 февруари 1920 г. в София. Тя е била само на 5 години, когато баща й изчезва и смътно си спомня за него, докато сестра й - Бистра, само 14 месеца по-малка от нея, изобщо не го е запаметила. Останали двете малки сирачета на ръцете на внезапно овдовялата им майка, Леда постъпва в американска детска градина, под топлите грижи на леля си Пенка Касабова.

По-късно, като завършва основно образование, продължава да се учи в американския колеж, намиращ се в с. Симеоново. Но поради липса на средства, за да се издържа, е принудена да работи като келнерка в стола към училището, където е заставена да работи и като помощник-библиотекар в школската библиотека. Така през 1938 г. успява да завърши средното си образование, но поради хроничния недоимък, не може да се запише студентка в Софийския университет и се задоволява да си осигурява бъдещето в столичния институт за детски учителки, като се дипломира през 1940 г. И оттогава тя посвещава голяма част от целия си живот като човек и творец на любимата й детска аудитория.

След 9-ти септември 1944 г. логично новата обстановка оценява по достойнство мястото на уникалния й баща в национално-историческото и духовното ни развитие, а също така и нейните интелектуални възможности, предлага да оглави Детско-юношеската редакция в Радио София, където в продължение на седем години допринася и внася свеж въздух и творческа атмосфера за духовния и нравствен ръст на подрастващото ни поколение.

И като се разхождам из нейния житейски път, стигам до извода, че е вложила с дарование, чувство за отговорност и държавнически такт много стойностни сили в духовната сграда на родината ни.

По-нататъшният й път минава като редактор в издателствата „Народна младеж”, „Български писател”, ръководител на детски издания, директор на БНТ, Министерството на вътрешните работи, имаше и значителен принос в работата си като авторитетен представител на страната ни в ЮНЕСКО /Париж/.

Духовното сродяване на Леда Милева е закърмено още от майчината люлка, люшкана от непрестанно витаещата обич и преклонение към художествената литература и изкуството във всичките му измерения. И неслучайно още през 1929 г. прави първите си плахи и несръчни стихотворни опити. И този интерес към художественото слово продължава и стимулира целия й път на творец. Никога обаче, не я напуска мисълта, че трябва да не загърбва писането на стихове, след като е била сприятелена безвъзвратно с книгата. Нещо повече, дълго я блазнила идеята, че трябва да се престраши и предложи за публикуване някои свои плахи стихчета. И през 1940 г. , преборила се с всякакви колебания, се появява със свои стихове в сп. „Първи стъпки”, редактирано от Пенка Касабова.

Е, разбира се, постоянно я вълнува детската тема, която я заставя през 1946 г. да се появи пред любимите си малки читатели с дебютната си стихосбирка „Заю на разходка”, посрещната възторжено от многолюдната палава аудитория. Оттогава започва триумфално да шества и знаменитото й „Зайченце бяло”, което слага началото на  още по-стремителното й популяризиране и в културните ни среди. Същата година излиза от печат и втората й книга „Без какво не може”. Отприщен е бентът на завирената творческа енергия и поетесата навлиза с хъс в света на детската книжнина, обогатявайки я с новите романтични преживявания на децата. За това красноречиво говорят и новите й заглавия „Весело чавдарче” /1959/, „Няма време”, „Пионерска дружба” /1952/, и други актуални творби, които на само осмислят, но и правят изключително съдържателно детството в млада, обновяваща се България. Неща, които не само липсват, но и целенасочено се загърбват в днешния ни безсъдържателен компютърен ден.

Така потопена в новия литературен свят на подрастващите, Леда Милева успява в течение на няколко плодотворни десетилетия, каквото и да е работела у нас и в чужбина, не може да живее, ако не усеща пулса на българското детство, на което посвещава всичкия си огън на горещото си сърце на скъпата си и незаменима аудитория.

Талантливото й перо не я оставя на мира, нижат се нови произведения, носещи неукротимия устрем към вярата в светлото и красивото в живота на малчуганите - „Сред житата”/1952/, „Среща в детската градина” /1952/, „Алена звездица” /1952/, „Работна Мецана” /1954/, за да стигнем до последните й заглавия: „Златна есен”/2011/, „Топло лято”/2011/ и „Имало едно време”/2013/. Повече от 40 заглавия, в които е оставила неизчерпаемата си обич  към най-младата ни България. Междувременно трябва да се отбележи, че Леда Милева не се откъсваше от текущия литературен поток у нас и в чужбина, с което обогатяваше не само своя творчески почерк, но и интелектуален ръст. В същото време отделяше немалко време за проучване и изследване на неоценимото духовно богатство на своя баща и издаде в два забележителни тома негови творби, които влизат завинаги в златния ни литературен фонд.

Държа да отбележа, че и интересът на литературно-критическата ни мисъл към творческите й изяви датират още с появата на първите й впечатляващи творби. За нея поместват в литературния ни печат отзиви и рецензии Емил Коралов, Лъчезар Станчев, Ангел Каралийчев, Дора Габе, Маргарита Брадистилова, Лада Галина, Иван Сестримски и мн. др., които очертават нейното водещо място и изключително ценен принос в генезиса на съвременното ни четиво за деца.

Леда Милева, на каквато и длъжност да е била, винаги e впечатлявала всички с невероятната си скромност, споделяла с искрени и чистосърдечни мисли, чувства и разбирания със събеседниците си и с това печелеше обичта и уважението на колеги, приятели и непознати по своя път.

Наблюдавал съм я по време на творчески срещи в Литературния салон „Старинният файтон”, който и сега, макар и скромно съществуващ, след кончината на неговия създател и кръстник, неуморимия Велин Георгиев, с какво внимание разговаряше с колеги и гости, които привличаше като магнит със удивителната си учтивост и доброта. Случи се веднъж по време на литературна премиера на Петър Караангов, поетът нямаше с какво да почерпи подходящо аудиторията, а тя сама нареди набързо скромната маса с почерпки и напитки, приканвайки на приятна раздумка. Тази нейна добронамереност успокои и колегата й от Сандански, по лицето му се изписа спонтанната благодарност към някогашната скромна директорка на националната ни телевизия.

Като дългогодишна авторка за деца и редакторка на детски издания боледуваше за безцеремонното запокитване в историята на детските издания след безразсъдното вероломно нахлуване на тъй наречените демократични промени. Спомням си, че на едно от съюзните събрания излезе на трибуната и изрази голямата си болка и тревожна загриженост от безумното погребване на списанията „Пламъче”, „Дружинка”, „Славейче” и др. детски издания, ала нейният обезпокояващ глас и до днес ни най-малко не трогва безотговорните люде от високите етажи на властта-

Моите отношения с тази забележителна дъщеря на Гео Милев са твърде бледи и не са белязани с едно добро познанство, а разговорите ми с нея бяха кратки, като разменяхме само някои мисли за състоянието на съвременния ни литературен живот. След 10 ноември 1989 г. с нея се оказахме на една барикада и се покривахме напълно в общите ни разбирания за настъпилия безразсъден хаос в живота на измамения ни народ. И когато й звъннах за интервю, тя прие на драго сърце идеята ми за разговор, като ме помоли да й изпратя въпросите. Завладяха ме с невероятното им откровение, чистосърдечност, доверчивост и задълбочен поглед и компетентност при анализа на текущите социално-икономически, културни и нравствени процеси, които придават подчертан нелицеприятен облик на днешния ни объркан и безперспективен ден.

Още в началото на разговора ни аз съзнателно се насочих към корените на обичта й към децата, чиито атрактивен свят я грабва още от най-ранното й детство. А се оказа, че тази нагласа е подхранена навремето от баща й, неговите сестри, атмосферата в семейството им . Всичко това е създало нужния благодатен климат за благоприятното покълване на тези скъпи традиции в семейната и роднинската среда.

В това откровено общуване подобаващо място отделихме и на варварската разправа с гениалния автор на поемата „Септември”, угаснал в разцвета на младост и творчески сили, оставил сирачета двете си скъпи и толкова мили дъщерички. Безумие, което продължава да се премълчава от наши съвременници, загубили съвест и морал, и да предизвиква недоумението и възмущението на здравия разум.

Съвременничката ми не престава да се връща към ужасната участ на своя достоен баща, като намира, че не по-малко драматична е и съдбата на неговото творчество. Навремето, след жестоката 1925 г., около неговото творчество настъпва недопустимо мълчание. За жалост, непосредствено след 9 септември 1944 г. догматичната литературна критика не може да оцени обективно цялото му творческо дело. Едва в края на 60-те години започва да се гледа с по-верен и компетентен усет на това сложно живо явление в нашата литература, което се казва Гео Милев. По-късно нещата отиват на своето заслужено място.

Спомените често я връщат към първите й стихосбирки, които са й донесли немалко популярност, приемани радушно от нашата общественост. Но за това дължи голяма благодарност и на художниците Борис Ангелушев, Вадим Лазаркевич, Любен Зидаров и др., които с таланта си са направили книжките й толкова магнетични.

Споделя, обаче, с нескрита болка незавидното отношение към литературата ни и нейните творци, като осъжда прекомерното заливане на книжарниците с нескончаем поток от чужда художествена книжнина, сред която битуват и книги със съмнителни естетически качества.

Тя продължава да страда от злополучната съдба на детските ни издания, чието отсъствие тласка децата ежедневно към все по-завладяващото общуване с компютърните игри, които лишават малките от истинското им детство.

Връщайки се назад във времето, когато е работила в БНТ и ЮНЕСКО, не крие, че е срещала немалко трудности и пречки по пътя си от недобросъвестни хора, но никога не е отстъпвала и не е жалела сили, за да отстоява българската национална кауза.

Що се касае за незавидното състояние на духовния ни живот, тя смята, че не е нужна некомпетентната намеса на държавата в него, но е необходимо да се създават условия за неговото процъфтяване. Винаги се е надявала, че бъдещето ще бъде по-благосклонно към родната ни духовност. Леда Милева си отиде от този свят на 5 февруари 2013 г., оставяйки име на достоен творец и човек - епоха в историята на съвременната българска литература за деца.