Любомир Духлински

От XV в. над българските земи се спуска непрогледна черна нощ - България пада под турско робство за цели 500 години и става част от Османската империя - деспотична монархия, в която немюсюлманите са подложени на дискриминация и ислямизиране. Империята е характерна както със своята жестокост и нетърпимост към иноверците, така и с повсеместната си културна изостаналост. По този повод Г. С. Раковски в памфлета „Пиршество на турски велможи”, 1856 г., включен в първата книга на Раковски  „Предвестник горского пътника” пише: „Явно е всякому, кой е в Турско живял, кто турци са люди въобще съвсем неучени … и що до днешний ден ни едно систематическо учебно заведеиие (не) съществува за турски народ, но владее между им суеверие и невежество дълбоко. Все нихно учение състоява от религиозни книги, претълкувани от корана Мохамедов”.

В края на XIV в. цялата територия на България до западните й граници е завладяна от малоазиатските османски плевена. Българската държава изчезва и се появяват земите на Източната империя. Вместо понятието „българин” се появява ново - „рая” („земляк, животно, паша на овце, стадо”), което означава населението, подчинено на турския султан. Там, където по-рано има български православни църкви, израстват мюсюлмански джамии. Паметниците на българската книжнина и история са безмилостно унищожавани, а християните насилствено помохамеданчвани (да вметнем, че според мнозина изследователи за петте века робство от България са отнети насилствено за харемите на агите почти 14 милиона момичета! Още 7 милиона момчета отиват в еничарските корпуси и военната и държавна администрация на империята!). Материалната и духовна култура и бит на българския народ претърпяват непоправими щети.

И все пак, въпреки продължителната и жестока асимилационна политика на източните завоеватели, българският народ запазва своята цялост, своя език, етническа идентичност и културни традиции. Освен това от средата на XVIII в. започват да се зараждат идеи за национално самосъзнание, съзрява идеята за необходимостта българите да повишават своите знания и образование. Това е свързано, от една страна, с разрастването на търговските връзки в българските земи и появата, макар и малка, на прослойка български търговци, с развитието на различни занаяти в селата и градовете, а от друга страна, с очевидното отслабване на Османската империя като крепост на източния феодализъм на Балканите.

Управляващите кръгове на Портата започват да осъзнават, че за да запазят своето господстващо политическо и социално положение в империята, са необходими реформи, които да облекчат съдбата на християните под техен контрол. Процесът на пробуждане на българското национално самосъзнание се изразява преди всичко в повишено внимание към образованието, към развитието на родния език и в интерес към историческото минало. С унищожаването на българската аристокрация изчезва и светската българска култура. Духовни и книжовни центрове остават само манастирите - Зографски, Хилендарски в Света гора, Рилски, Гложенски, Драгалевски, Кукленски, Погановски и др. - и донякъде църквите, където има образовани и ученолюбиви свещеници. Те са твърде малко, особено в първите столетия на робството и затова като форма на културна изява на преден план излиза народното творчество под формата на песни, устни разкази на приказки, притчи, музика и обичаи, доколкото са запазени и разрешени. Животът на българите протича в рамките на малки общности - семейството, селската община, еснафите, без единен център, който да координира културното развитие на поробения народ.

Установяването на османската власт над българските земи нанася тежък удар върху средновековната ни култура. Унищожаването на българската държава и аристокрацията лишава културата от институциите, които поддържат развитието й и деформира нейния социален механизъм. Към това се добавя прякото нападение на чуждата държава потисник и нейния елит върху религиозните основи на българската средновековна култура. На всичко отгоре, през XV-XVI в. започва да се усеща културният натиск на гръцкото духовенство, чиито представители преобладават в църковната йерархия на българските земи.

Още през първите десетилетия на османското владичество редица ярки представители на българския културен елит напускат родните си места и намират убежище в Сърбия, Влашко, Великото литовско княжество и Московска Русия. Голям принос за развитието на сръбската, славяноезичната влашка и староруската литература има най-видният последовател на Евтимий Търновски - Григорий Цамблак. Най-изявената фигура в културата на Сърбия от епохата на крал Стефан Лазаревич е българинът Константин Костенечки, автор на уникален научен трактат в православната литература -  „Разяснение на буквите” и обширно житие на сръбския деспот. Най-голямото средище на българската култура през XV-XVII век. си остава Рилския манастир, където в средата на XV век работи Владислав Граматик - автор на „Сказание за пренасянето на мощите на св. Иван Рилски от Търново в Рилския манастир” и редица ръкописни сборници, сред които Рилският панегирик, който съдържа повече от сто творби на средновековни български и византийски писатели.

Най-значимият център на българската култура през XV-XVII век е София. Тук през първата половина и до средата на XVI век са създадени две пространни жития на българските новомъченици - софийските занаятчии Никола и Георги, неприели исляма и разкъсани на парчета от мюсюлмански фанатици. Тези паметници, написани от местните свещеници Матей и Пейо, следват средновековния канон и същевременно носят ново идейно съдържание, утвърждавайки верността към православието като основа на българското самосъзнание. Акцентът в тези паметници е пренесен от този, характерен за XIII-XIV век. етноцентрично възприемане на социално-политическата ситуация в общохристиянски и общобалкански контекст. Още в творчеството на Владислав Граматик акцентът не е върху българския народ, а върху балканския православен свят, който се противопоставя както на иноверните завоеватели, така и на „латинството”. Подобни тенденции са въплътени в творчеството на Димитрий (Деметрий) Кантакузин, образован и знатен грък, чиято дейност е свързана с България, автор на Похвалните слова на Димитрий Солунски и Николай Мирликийски, Житието и службата на Иван Рилски и други произведения. В околностите на София има много манастири - Драгалевски, Кремиковски, Лозенски, където се преписват книги, създават се икони и стенописи, а младите българи се учат на четмо и писмо.

През XVII век. развитието на българската култура се влияе все повече от съвременната руска литература. Проникването на руската старопечатна книга на Балканите, заедно със заздравяването на църковните връзки на българското духовенство с Русия, създават широки и активни възможности за културно взаимодействие между двата славянски народа. По това време в културното съзнание на българите се зараждат надежди за освобождение от турско гнет с помощта на „дядо Иван”, в чийто образ се разчитат идеите за помощ от все по-укрепващата руска държава.

Особено явление в духовния живот на българите от XVI-XVII в. e разпространението на литература, създадена от български духовници, получили католическо образование, създадена в среда, ограничена до няколко католически български общности (Чипровци, София, Никопол и др.). През 60-70 години на XVI век във Венеция българинът Яков Крайков печата книги на църковнославянски език. В средата на XVII в. в Рим подобна дейност развива католическият епископ на Никополис Филип Станиславов, който публикува през 1651 г. „Абагар” - първото печатно произведение, отразяващо нормите на разговорния книжовен език от XVII век, представляващо свитък от пет листа, съдържащи молитвени текстове. Софийският католически архиепископ Петър Богдан Бакшев издава в Рим през 1637 и 1643 г. две книги за т. нар. „илирийски език” - славянски диалект, използван от католическото духовенство за проповядване в православните славянски земи. П. Богдан е автор на първата “История на България”, написана на латински през 40-60-те години. 17 век и частично оцелял до днес.

Въпреки всички тези усилия католическата литература остава изолирано явление в развитието на българската култура през XVI-XVII век. Като цяло българската култура от първите три века на османското иго продължава да развива традициите, създадени в средновековна България в нова, изключително трудна и сложна историческа среда. Основата остава православната вяра, постепенно допълвана от българското самосъзнание чрез влиянието на националната среда, която съчетава православните идеи с вярвания, вкоренени в езически и еретически традиции, и която, в противовес на османците, култивира нова, етнически ориентирана идентификация на българския народ.

Неминуемият резултат от всички тези тенденции е началото на Българското Възраждане. Историографската традиция отнася историята на българското Възраждане към 1762 г., годината на написването на „История славянобългарска” от монах Паисий от Хилендарския манастир на Света гора. По време на османското владичество светогорските манастири остават важни средища на славянската култура. Тук са се съхранявали средновековни ръкописи и документи, тук са пристигали и печатни книги от Русия и източнославянските земи на Жечпосполита. За написването на съчинението си Паисий използва запазените в Атон писма на българските царе и съчиненията на Евтимий Търновски и Григорий Цамблак. Наред с тях изворите на труда на Паисий са били „Синопсис” - учебник по руска и славянска история, издаден за първи път в Киев през 1674 г., прочутият сборник с житията на Дмитрий Ростовски, „Стематография” - наръчник по славянска хералдика, издаден през 1741 г. от македонеца Христофор Жефарович и руския превод на две исторически произведения - „Кралството на славяните” от далматински историк от началото на XVII век. Мавро Орбини и „Деянията на църквата и гражданството” на ватиканския хронист от XVI век. Цезар Бароний.

Основната ценност на историята на Паисий обаче не е нейното историческо съдържание, а нейната ясна идеологическа насоченост към пробуждане на българското национално съзнание и активна съпротива срещу духовния натиск на гръцката култура, утвърждаване на националната идентичност на българите на фона на общия славянски произход. Паисий директно изтъква главните причини за плачевното състояние на българската култура: „България се намира между турците, близо до Цариград, и затова българите са така угнетени и унижени от турците… Затова не могат да приемат нито изкуството, нито книжното учение.”

Втората причина историкът вижда в господството на гръцкото духовенство: „Някои руснаци и сърби се подиграват на българите, наричайки ги простаци и невежи… Но тези руснаци и сърби нека благодарят на Бога, че ги спаси от агарянското робство и от властта на гръцките владици…”. Паисий е далеч от призоваването към въоръжена борба срещу турците или активно противопоставяне на гръцкото духовенство. Призивът му: „Българино, знай рода и езика си” намира топъл отклик както сред съвременниците му, така и сред техните потомци. Още преди края на XVIII в. „История славянобългарска” е преписвана многократно на ръка и е широко разпространена сред българите.

Софроний Врачански става един от преписвачите на съчинението на Паисий и негов активен последовател през 60-те години на XVIII l. Свещеник от богатия български град Котел, Стойко Владиславов е един от най-активните български дейци на своето време. Той е ръкоположен за епископ на Врачанска епархия в Северна България и става широко известен с монашеското си име Софроний. Наред с преписите на „История славянобългарска”, преводи от гръцки на духовни и назидателни съчинения, Софроний Врачански съставя няколко сборника на новобългарски език. Особено популярен е издаденият през 1806 г. във Влашко „Седмичник или Кириакодромион” - календарен сборник с поучения и притчи, преиздавани многократно през 19 век. Той пише автобиография - „Житието и Страданията на грешния Софроний”, издадени за първи път през 1861 г., в която създава ярки картини за положението на българите под властта на Османската империя, която преживява една от най-острите си кризи.

Софроний е и един от първите изразители на политическите идеи на Българското възраждане. По време на Руско-турската война от 1806-1812 г. той се обръща към руското правителство с молба да приеме България под покровителството на Русия и да й предостави статут, подобен на този, който е съществувал в Османската империя за Влашко и Молдова - самоуправляващи се княжества с началници, назначавани от султана измежду местното дворянство. Врачанският епископ, който е в изгнание в Букурещ от 1803 г., се обръща към сънародниците си с призив да ги подкрепи при навлизането на руските войски в България и да допринесе за формирането на “Българската земска войска” като част от руската армия. Но мирният договор между Русия и Турция, подписан в Букурещ през 1812 г., напълно игнорира съществуването на България. Провалът на политическата дейност на Софроний отново го насочва към идеите за духовно възраждане на българите чрез просвета и култура.

Апогеят на първия етап от Възраждането се изразява в подема на освободителното движение в българските земи през 20-те и 30-те години на XIX в. Българите вземат активно участие в Гръцката революция от 1821-1829 г., десетки от тях са включени в дейността на тайното гръцко дружество „Филики Етерия”, чиито организации съществуват в много български градове, както и във Влашко и Молдова, където след края на Руско-турската война от 1806-1812 г. много българи емигрират.

Въоръжените действия на българите срещу турците придобиват голям размах по време на следващата Руско-турска война от 1828-1829 г. Сред българската емиграция във Влашко и Молдова започва формирането на въстанически чети - чети, начело с Георги Мамарчев, Милко Петрович - брат на легендарния хайдутин и един от водачите на Първото сръбско въстание Велко Петрович, „капитаните”, както се наричат водачите на българските опълченски чети в руската армия по време на войните с Турция, Живко и Алексей и други патриоти. Българските чети участват в обсадата на Силистра и Шумен и в други военни действия. През март 1829 г. по инициатива на полковник И. П. Липранди се формира ново българско опълчение - корпус от над хиляда и петстотин души, командни длъжности в който заемат водачите на българските чети Г. Мамарчев, Панайот Фокиано, Хаджиоглу Габровли, Алексей, Иванчо и др. В корпуса има само трима руски офицери. Много българи проявяват чудеса от храброст в боя.

За съжаление, в Одринския договор, подписан през 1829 г., за България отново не се споменава нито дума - принципите за целостта на европейските владения на Турция се прилагат изцяло за българските земи. Руското командване разпуска корпуса на Липранди, спира опитите на българските командири начело с Г. Мамарчев да вдигнат ново въстание в България, репресира и предава на турците много активни участници в подготовката му. Над сто хиляди българи се изселват във Влашко, Молдова и Русия, а много хиляди стават жертва на турските репресии.

Активно участие на българите в Руско турските войни от втората половина на XVIII - първата половина на XIX в. и опитите им да вдигнат оръжие срещу потисниците довеждат до разочароващи резултати. Репресиите, към които османците прибягват всеки път след напускането на руските войски на Балканите, отслабват българския народ, принуждавайки маси от хора да емигрират във Влашко, Молдова, Сърбия и Южна Русия. Отчасти поради тези обстоятелства, отчасти следвайки общата логика на развитието на славянското национално възраждане, усилията на българите през 30-те - 50-те години на XIX в. са съсредоточени преди всичко в областта на образованието и просвещението. Основни идеолози и видни организатори на този етап от културно-просветното движение на българите по това време са Петър Берон и Васил Априлов.

Петър Берон (1800 - 1871) произхожда от заможно семейство от гр. Котел, родното място на Софроний Врачански, и е един от първите българи, получили европейско образование - първо в Гърция, а след това в Германия, където получава докторска степен по медицина през 1831 г. Още през 1824 г. П. Берон съставя и издава на новобългарски език в трансилванския град Брашов т. нар. „Рибен буквар” (изданието е финансирано от български търговци на риба, на корицата има нарисувана риба, оттам и популярното име). Това е първият български светски учебник, който освен с традиционните букварни материали е наситен с информация по математика, физика, астрономия, биология и други учебни предмети. Букварът е предназначен за новобългарското училище, което се заражда предимно в българската диаспора и включва методически съвети за учители, решили да се откажат от традиционното „килийно” обучение.

Издаденият през 1829 г. „Азбука” на П. Берон и историческият труд на руския славист Юрий Венелин „Древните и сегашни българи” подтикват към активна дейност българския предприемач и общественик, лекар по образование В. Априлов (1789 - 1847), живеещ в Одеса. Характерно е, че през по-голямата част от живота си, до четиридесетата си година, Априлов е убеден, че културното развитие на българите е възможно само чрез тяхното елинизиране и приобщаване към гръцката културна среда. След като се запознава с творчеството на Венелин през 30-те години на XIX в. започва да полага големи усилия за организиране на системата на новобългарското образование. През 1835 г. с негово активно участие и най-вече финансова подкрепа в град Габрово е създадено първото светско училище в България, основано на принципите на взаимното обучение. Подробната организация на новобългарската образователна система е очертана от Априлов в издадените в Русия негови книги „Зората на новобългарското образование” (1841 г., допълнена 1842 г.) и „Мисли върху новобългарското образование” (1847 г.).

Друг котленчанин - Неофит Бозвели (1785 - 1848) има голям принос за развитието на новобългарското образование. През 1835 г. в сътрудничество със съставителя и преводача от гръцки език на много учебници за българското училище Е. Васкидович издава в сръбския град Крагуевац “Славяноболгарское детство” - малка педагогическа енциклопедия в шест части. В България се откриват първите девически училища, а през 1846 г. в гр. Копривщица започва да работи класно училище - първото учебно заведение от европейски тип, основано от Найден Геров, възпитаник на Одеския Ришельовски лицей. Към 1856 г. такива училища вече съществуват в много български градове - Пазарджик, Калофер, Пловдив, Стара Загора и др. Сред учителите, работещи тук, има все повече възпитаници на руски учебни заведения - Ришельовския лицей, Нижинския институт, духовните семинарии в Киев, Одеса и Херсон. През 50-те години на XIX в. първият випуск на руските университети в Киев и Москва и Московската духовна академия се завръщат в България. Значителна част от тях успяват да получат образование благодарение на финансовата подкрепа на руското правителство за българските благотворителни организации в Одеса и Москва.

В средата на XIX в. се активизира издаването на книги и периодични издания на български език. Приоритет сред книжните продукти има учебната литература. Повечето от книгите са преведени от гръцки и издадени в Сърбия и Влашко, но много учебници  (около 20 заглавия) са преведени от руски и са издадени в Москва, Петербург и Одеса. В самата Османска империя преди Кримската война на български език са издадени над триста заглавия на книги, предимно с нравствено религиозно съдържание. През 1842 г. в малоазийския град Смирна К. Фотинов започва да издава първото списание на български език „Любословие” (през 1842, 1844-45 и 1848 г. излизат общо 24 броя). Създател на първия български вестник „Български орел”, който излиза през 1846 г. в Лайпциг е Иван Богоров (излезли са общо три броя). От 1848 г. Богоров започва да издава в Истанбул “Цариградски вестник”, чието издаване продължава до 1862 г. След това заминава за Париж, за да учи медицина. Установява се в Пловдив където е лекар и издател на списание „Журнал за наука, занаяти и търговия”. По-късно в Букурещ издава вестник „Народност” и подготвя „Академичен български речник”. В Пловдив издава „Книговище за прочитание” и „Селски лекар”. Написва „Упътване за български език” и „Чисто-българска наковалня за сладкодумство”. По време на Руско-турската война служи като преводач..

Възраждането на духовния живот на българското общество води до създаването на нови културни институции - читалища. В няколко десетки български градове и центрове на българската диаспора читалищата стават средище на българщината и опора в желанието да се добие свобода и независимост. Те съчетават функциите на училища, библиотеки и клубове, където се поставят пиеси, изнасят се лекции и се провеждат беседи. А нерядко те са и база за революционерите - там се доставя и крие както книжнина, така и оръжие и боеприпаси. Всички горепосочени промени в културния облик на България  създават нова духовна среда, в която интензивно продължава формирането на българската нация.

Подемът на националното самосъзнание сред българите през в началото и средата на XIX в. поставя на дневен ред пред националното движение въпросите за политическото устройство на формиращата се българска нация. Наред с неуспешните опити за получаване на автономен статут под руския протекторат в руско турските войни от първата третина на века, задачата за създаване на независима българска църква става неотложна. След ликвидирането на Търновската патриаршия в края на XIV в. българските епархии били подчинени на Цариградската патриаршия, която имала статут на представител на интересите на православното население пред султана в Османската империя. Тази ситуация устройвала както системата на етнополитическа организация на Турция, чието население било разделено на религиозни общности - миллети, така и на интересите на балканските православни народи, които заедно понасяли несгодите на османското иго и устоявали на идеологическия и културен натиск от ислямската държава.

В същото време, благодарение на традицията, подсилена с политически привилегии, гръцкото духовенство заема водещо място в йерархията на българските земи, а културното влияние на гърците върху българите непрекъснато нараства. След образуването на независима гръцка държава през 1830 г. гръцкото население на Османската империя, и не на последно място гръцкото духовенство, преживява голям прилив на национален дух. По това време той е формулиран като официална „Великата идея”, която по същество отразява грандиозните мечти на гръцкия национален елит за възстановяване на Византийската империя в границите на XI-XII век. Централно място в тези планове заема Цариградската патриаршия, която рязко засилва духовния натиск върху българското население чрез гръцките владици.

Отделни конфликти между българското население и гръцките владици има още в началото на XIX в. През 1824 г. жителите на Враца, начело с Д. Хаджитошев, прогонват гръцкия владика Методий от града; през 1829 г. подобен инцидент се случил в Самоков. Най-остър и мащабен е конфликтът между търновци и гръцкия митрополит Панарет през 1838 г., който получава голям отзвук в българските земи. Година по-късно се появяват легални възможности за борба за независима българска църква. През 1839 г. османското правителство издава така наречения Гюлхане Хат-и-Шериф - султански указ за равнопоставеност на всички поданици на империята, който се превръща в един от централните укази на тържествено провъзгласената епоха на реформите - Танзимата. Въпреки че прокламираните в него права остават до голяма степен фиктивни, хат-и-шерифът дава правно основание на българите да се обърнат към правителството с петиция за разрешаване на някои наболели въпроси, включително замяната на Панарет с българския митрополит Неофит Бозвели, виден деец на Възраждането. Турските власти обаче застават на страната на гърците и отказват на търновци. Отказът още повече разбунва българите не само в Търновската епархия, но и в други български земи, както и в големи диаспори центрове извън България.

За българите и гърците в религиозните междуособици се застъпват видните представители на българското духовенство, изиграли голяма роля в националното възраждане - Неофит Бозвели и Иларион Макариополски. Техни основни противници са т. нар. фанариоти (буквално хора от истанбулския квартал Фанар - влиятелни гърци от столицата на Османската империя, от които през вековете се формира йерархията на Константинополската патриаршия и дребното православно благородство на турската държава). Заради несправедливите обвинения Н. Бозвели е изпратен на заточение в Хилендарския манастир на Атон и прекарва там четири години. През 1844-1845 г. центърът на борбата за самостоятелна българска църква се премества в османската столица, чието многобройно и влиятелно българско население става основна опора на движението. Неговата програма е формулирана в прошенията, които Неофит Бозвели и Иларион Макариополски изпращат тогава до султана, и се свежда до следното: църковната йерархия в българските земи да се формира от българи и да получава строго определено възнаграждение за служба; службата да се извършва на български език; Българите трябва да имат свои църковни представители при султана, храм, училища и вестник в Истанбул. Въпреки че новата петиция струва скъпо на авторите си - те отново са заточени в Света гора, където през 1848 г. умира Неофит Бозвели, част от исканията й са удовлетворени от османското правителство, което е заинтересовано да подклажда българско-гръцки конфликт.

От 1848 г. в турската столица започва да излиза български вестник, а през 1849 г. е открита църквата „Свети Стефан” в къщата на знатния българин Стефан Богориди, заемал висока длъжност в султанския двор. Към нея са организирани училище и печатница. На българската общност в Истанбул са признати правата на отделна епархия, ръководена от епископ. Първите успехи в борбата за независима църква, постигнати въпреки яростната съпротива на фанариотите, предизвикват голям отзвук в българските земи. От 1851 г., когато на 24 май в Пловдив известният възрожденец Н. Геров организира тържествено честване на Св. св. Кирил и Методий, българският народ получава първия си национален празник, на който българите могат да дадат воля на патриотичните си чувства. Семето на просвещението, засято от Паисий Хилендарец дава първи плодове. Постигнатото е повод за още по-активна работа към голямата цел - административното и политическо освобождаване на България от вековния агарянски гнет.

Формирането на българската нация и социалната диференциация на българското общество създават нова културна среда, която съчетава традиционните ценности, съхранени под османското иго, и новостите, породени от променената историческа обстановка и засилените връзки с други славянски и европейски народи. Новобългарската интелигенция се оформя като особена социална прослойка - основен творец на културата на българската нация и изразител на нейните духовни интереси. С нейните усилия се създава институционална система на новобългарската култура, обединяваща училища и читалища от нов тип, периодични издания и издателска дейност, благотворителни и национално църковни кръжоци и дружества.

Една от отличителните черти на българската култура от ранното Възраждане е въвеждането на патриотични мотиви в традиционните културни ценности. Така паметниците на средновековната агиография (житията на св. Иван Рилски, св. Параскева-Петка и др.) получават национално патриотична интерпретация, пренаписвани, преиздавани и преразказвани от българските просветители. 40-те години на XIX в. се превръщат във време на нов разцвет за българските манастири, получаващи богати дарения от местното население. Възстановява се Рилският манастир, чиито величествени стени и сгради сякаш символизират възраждането на българския народ, издигат се и се изписват нови църкви в Бачковския и Троянския манастир. Разцветът на църковната живопис и иконописта по това време се изразява във формирането на оригинални художествени школи. Самоковската художествена школа, основана в края на XVIII в., има семеен характер. иконописец Христо Димитров, синовете му Захарий и Димитър (и двамата носещи почетното звание Зограф) не само оставят блестяща следа в стенописите на най-големите манастири в България, но и стават основоположници на портретната живопис през Възраждането. Тази традиция е развита и продължена от друг представител на Самоковската школа - внукът на Х. Димитров - Станислав Доспевски.

Художествени произведения от 30-те и 40-те години на XIX в. излизат извън пределите на църквите и манастирите, престават да бъдат монопол на богатите къщи и навлизат в домовете на обикновените българи. Особено разпространени са гравюрите, отпечатани в печатницата на Никола Карастоянов, който също е тясно свързан със Самоковската живописна школа. Техни любими сюжети са образите на български светци, които получават нова патриотична интерпретация. В българската архитектура се засилват и светските традиции. През първата половина на XIX в. се оформя тип градска заможна къща - масивна двуетажна сграда с много стаи, богато украсена с дървени резбовани тавани и мебели в ориенталски и европейски стил. Един от водещите майстори на Възраждането е Н. Фичев (Кольо Фичето); построените от него сгради и мостове са запазени в Търново, Габрово, Карлово и други градски центрове.

Друга особеност на културата от това време е тясната й връзка с други славянски култури. Първите издатели на средновековни български книжовни паметници са руският славист К. Ф. Калайдович и словакът П. Шафарик, първите печатни текстове на български народни песни са публикувани в сборници за сръбски фолклор, съставени от В. Караджич. Много бъдещи дейци на Възраждането черпят знания и вдъхновение от творчеството на закарпатския русин Юрий Венелин - автор на първото историческо изследване за българите, събирач и изследовател на българското народно творчество. След смъртта на руския учен българите издигат паметник на гроба му с епитафията: „Той напомняше на света за забравеното, но някога могъщо племе българи и горещо желаеше да види неговото възраждане”. Още през 40-те години на XIX в. с усилията на българския историк Спиридон Палаузов, който е получил образованието си и е работил в Русия, са създадени първите научни трудове по история на България, написани в духа на академичните традиции и лишени от романтичните преувеличения, характерни за възрожденската историческа мисъл като цяло.

С издирване и проучване на български исторически паметници и фолклорни произведения през 1844-47 г. се занимава руският учен В. Григорович, под чието ръководство получава първоначалната научна подготовка бъдещият събирач и издател на българския фолклор Димитър Миладинов. Събирането и изучаването на паметници на българската народна култура са част от многостранната и интензивна дейност на видния български поет и просветител П. Р. Славейков, но неговият сборник с народни песни не е издаден и се загубва по време на Руско-турската война от 1877-1878 г.

С разпространението на грамотността сред българското население нараства и нуждата от четене на художествена литература на роден език. През първата половина на XIX в. тя се задоволява предимно с преводи от гръцки, руски, сръбски, немски, френски и английски произведения със съответното „побългаряване” на имената, колорита и реалностите на действието. Така повестта на Н. М. Карамзин „Наталия, болярската дъщеря” под перото на П. Р. Славейков се превръща в повест от средновековния български живот, наречена „Невянка, болярската дъщеря”, а известният български просветител И. Богоров прави достъпна за българския читател известния роман на Д. Дефо под заглавието „Чудесата на Робин, сина на Крузо”.

Самото развитие на българската нова литература протича чрез образователна дейност, чрез разгорещени спорове за книжовния език и неговите норми и първоначално е обременено както от силни външни влияния, водещи до робско подражание на гръцки и руски образци, така и от прекомерно морализиране и политизиране, които не допринасят за нарастване на художествените достойнства на текстовете. Първото българско стихотворение, в което любовната история, лишена от политически акценти, излиза на преден план, е „Стоян и Рада” (1845) на Н. Геров. Скоро новата българска поезия се допълва от любовната и пейзажната лирика на П. Р. Славейков и патриотични стихотворения от Д. Чинтулов, към които той създава музика и те се разпространяват в страната като любими на народа песни.

Културата на Възраждането е отворена и за взаимодействие със съвременната европейска култура. Наред с литературните и художествени влияния към средата на XIX в. се забелязва навлизането на европейски образци в битовата култура на българите. Незаменим атрибут на богат градски дом е кътът, декориран в „европейски стил” - „алафранга”. Впоследствие това название се разпростира и върху европейската мода в облеклото, възприета от българите и другите християнски поданици на Турция.

Така новата българска култура изразява качествено различно ниво на развитие на българската нация: нейното засилено национално самосъзнание, широки контакти със славянския и европейския свят, като същевременно запазва приемственост с богатото културно наследство на средновековна България, грижливо съхранявано през годините на османското иго.