По случай 50-годишнината от смъртта им

Евтим Спространов

За да разберем великото значение на братя Миладинови за българския народ, трябва да се върнем 60-70 години назад и да хвърлим поглед върху положението на народа ни в Македония. Мизия и Тракия през оная епоха се бяха раздвижили - те се събуждаха от летаргията, в която ни държеше Фенер, но Македония още спеше.

Тук гърцизъмът беше в своя разгар. Гръцките владици владееха безконтролно. Училищата бяха в техни ръце, учителите трябваше да знаят гръцки и да преподават на гръцки.

Висшата българска класа - чорбаджиите, богатите, влиятелните българи, така наречени първенци и нотабили - се чувствуваше за гръцка, без да разбира всякога гръцки, и се свиваше около духовния представител на гръцката патриаршия, около «агия деспота» - светия владика.

А простият български народ киснеше в мрак и невежество, не разбираше нищо и служеше за стадо словесно, което с потта на челото си трябваше да храни и поддържа ненаситните гръцки владици, които купуваха епархиите с баснословни суми от «светата майка» - «великата църква», патриаршията.

Тъкмо в тая епоха на мрак и невежество и на безбожна експлоатация от страна на гръцките владици се явяват на обществената сцена братя Миладинови.

Братя Миладинови проявяват дейност между подтиснатия български народ в Македония в три посоки: учителство, обществена дейност и книжнина.

В последнята посока турям главно събирането на български народни умотворения в Македония и по други български покрайнини. Ще се помъча да хвърля кратък поглед върху тая трояка народополезна дейност на родолюбивите братя Миладинови.

Братя Миладинови, като учители, били елинисти, особено по-старият брат Димитър.

Той добил чисто елинско образование, каквото е било на мода в оная епоха. Обаче, да е имал мисъл чрез това да погърчава своя народ не е вярно.

Защото той се е възхищавал от мъдростта и идеите на гръцките класици, но не е бил носител на гръцка пропаганда.

Той сеел култура и просвета между народа, както по-късно дойдоха в тая страна учители сърби, без да им минава мисъл да посърбяват народа, когото просвещаваха и измъкваха от мрака и невежеството.

Даскал Митре като учител бил отличен елинист и внушавал респект между учениците със знанието на гръцкия език и с вдълбочаването в съдържанието на гръцките класически съчинения.

За да накара слушателите си да изучат по-скоро елинския език и да могат да се ползуват свободно от учението и красотата на гръцките класици, той употребявал особен метод при преподаването, - карал учениците си да съставят гръцко-български речничета и по такъв начин да запомнят бърже думите.

Но скоро, под влиянието на възродителното движение, което идеше от северните области на българските земи, особено след като Д. Миладинов се среща с много учени славяни и посети славянските земи в Австрия, Сърбия и на северозапад от Турция, се убеди, че с чужди език не може да се отиде далече, не може да се добие просвета и култура, яви се като носител на ново възродително движение за българския народ в отечеството си и се явява вече като агитатор, проповедник и апостол за изхвърлянето на гръцкия език от училищата и църквите и заменението му със славенобългарския.

Той в тази посока е вече сила, върви неотстъпно по начертания си път и действува ту прямо, ту дипломатски, ту успокоява владиците, ту подбужда народа, само и само да постигне целта си.

Той заменява постепенно гръцките учебници с български, даже със сръбски, когато няма такива, а гръцките служебни книги по черквите със славянски. Когато няма такива, той сам превежда нужното на български и учи свещениците как да го четат във време на служба.

Води и диспути с гърци, че местното население е българско и, следователно, справедливо е да се учи на родния си език, а за да докаже, че българите имат история и славно минало, той превежда историята на Паисия на гръцки и иска да я печати, за да я пъхне в очите на гърците и да им каже нагледно: «Вижте, що сме били, и знайте, че пак ще бъдем такива!»

«Я беф славен и прехвален,
и пак сега сум бугарин;
ако сакат Бог милостив,
ке си бидам пак прехвален!…»

Д. М-в, стихотв. «Гърк и българин»

Д. Миладинов дава солидно гръцко образование на по-малкия си брат Константина, - освен гдето го праща в Янина да свърши местния лицей, но после, след 2-3 годишна учителска дейност, го праща да свърши историко-филологическия факултет на университета в Атина.

Скоро обаче, след други няколко години учителство, се убеждава, че сбъркал: праща го тогава в Русия да изучи руския език, да допълни образованието си и да се върне готов за преподавател не вече на гръцки и по гръцки, а за български.

Със същата цел Димитър пропагандира да се изпращат и други младежи в Русия и сполучва: тръгват от Кукуш, Охрид и другаде.

Тая обществена дейност на Димитра да се изхвърли гръцкият език от черквите и училищата и да се замени със словенобългарски, по-сетне проповедта му да се изпъдят гръцките владици като носители на мрак и невежество и като безсъвестни експлоататори на българското простодушно население, възбуждат злобата на гръцките владици и на гърците, и се почват гонения и интриги против него, за премахването му.

Димитър, който бил дълбоко вярващ, който имал връзки с православни руси и сърби, който бил в живи писмени сношения с брата си в Русия, държал за православието.

Той, макар да се заканвал, че може да станем „латини”, ако патриаршията не отстъпва и държи безогледно за своето, знаел добре какво може да ни донесе «латинията»: той имал на ръка книгата на свещеник Фирсова «За църковните братства в югозападна Русия», предисловието на която Константин превел, отпечатил и разпратил даром по всички български покрайнини, за да видят братята му българи, каква опасност заплашва тях, ако прегърнат унията с Рим.

Знаейки това Димитър, за да не стане съучастник в това пагубно за целостта на българския народ дело на кукушани, напуснал Кукуш и се озовал на работа в Охрид и Струга, за да продължи с не по-малък жар своята просветителна и апостолска дейност.

Братя Миладинови са и книжовници, особено по-малкият Константин.

От Димитра имаме само няколко дописки и писма, от които можем да съдим както за неговия голям патриотизъм, тъй и за буйния му и смел характер.

Можем да съдим още и за иронията и сарказма в неговата смела и ораторска реч. От Константина имаме и поетически творби.

Колкото и да са слаби те, все пак доказват, че той владеел отлично техниката на народния стил и отпосле, ако го не намереше преждевременната мъченишка смърт, положително щеше да ни даде хубави поетични творби, защото талантът му, който току-що почнал да се развива под влиянието на съвременните руски и други славянски поети, щеше да се развива и да крепне.

Освен това той имаше солидни познания по история и филология и в това поле на родната ни наука щеше да бъде, несъмнено, много полезен.

Братя Миладинови извършиха велико патриотическо дело по своя сборник от «Български народни песни». Те схващат най-рано значението и ползата на народните умотворения и почват да ги събират.

На тая мисъл пръв натъкнал, разбира се, Димитра руският учен пътешественик Виктор Григорович.

Но туй нямаше да бъде доста, ако той не посетеше поменатите славянски земи. Тук той именно видя какво значение отдават на народното творчество, и разбра, че трябва то да се събира като ценно.

И почва. Където отива, покрай просветителната и обществената дейност, събира, както пчела събира мед, и народни умотворения.

За тази му работа, ето що пише Р. Жинзифов, който му бил съратник и другар в Прилеп и Кукуш:

«… А между това Д. Миладинов чувствуваше, че телесните му сили начеват да му изменяват от постоянния труд, защото той не оставаше нито една минута без занятие: ту след уроците отиваше при бабите и момите да записва песни, пословици, приказки и др. т., ту бързаше да стигне в механите хора, които знаят местностите, и които с голяма мъка заставяше да му разказват по какви пътища минавали, през какви села български или турски, колко има в тях къщи, какви названия носят планините, реките и пр.

Всичките известия от тоя род той ги записваше и по такъв начин той състави вярно описание на Македония и го прати тук в Москва на Я. О. Орел-Ошмяницева за съставяне на славянска географ. карта».

Всичките тия ценни фолклорни, географически и етнографически материали трудолюбивият Д. Миладинов записвал с гръцки букви и ги пращал систематично на брата си Константина.

Този последният ги е проучвал, систематизирал и търсел средства, за да ги издаде. За туй нещо ето какво пише същият Жинзифов, който бил тук другар на Константина:

«Три години той (Константин) проживя в Москва, като слушаше университетски лекции на историко-филологическия факултет и неуморно се занимаваше със славянските наречия. Между това, в продължение на тия три години брат му Димитрий, при всичките си други огромни трудове, намираше време да събира народни песни и пр., които пращаше на К. Миладинов.

Три години той ги държа в Москва, занимаваше се с тях, пазеше ги, както майка пази единствения си скъп син, който останал неповреден след много нещастия и беди…, но и през всичките тия три години той не преставаше да се надява, че ще се намерят средства за тяхното издаване, но средства не се намериха, и съдено бе, да ги издаде в друг славянски град, а не в Москва…»

Заслуга за събирането на тия ценни етнографски материали има и Константин. Жинзифов пише:

«Той още в детинството си записваше с гръцки букви приказки, пословици и др. т., които му разказвала на отдих майка му».

Значи ценният и сега сборник «Български народни песни» е общо дело на двамата братя, а редакцията и изданието е дело само на Константина.

Песните били писани с гръцки букви, даже когато били занесени за печат в Загреб при благодетеля и мецената Юлия Щросмайера, който помогнал за издаването им.

Този последният ето как симпатично говори и се произнася за Константина и песните му: «И сега си спомням едно особено обстоятелство от неговия (Константиновия) живот. Когато блаженият покойник за първи път ми поднесе във Виена своите български народни песни, които са от също такава хомеровска стойност, както и нашите хърватски, те бяха писани с гръцка азбука.

Поради това аз му рекох: „Да ти кажа, Миладинов: ако мислиш да ти издам песните, трябва завинаги да се отречеш от чуждите гръцки букви. Гърците са причинили на вас, българите, доста беди и неволи; остави се, прочее, от техните букви, па прегърни славянските писмена.”

Едва можете си помисли, каква радост от тия ми думи светна в очите и цялото лице на благородния момък. - „Блажени са устата, каза ми той, които ми изрекоха това желание, и никой не е по-готов от мене да го извърши”.

И наистина той извърши това във време на своето пребиване у мене и сам Бог знае, дали не е спомогнало именно това обстоятелство, че той падна заедно с брата си в тъмницата цариградска, защото гърците се гневяха много повече от турците на тия песни, печатани със словенски букви.”

И имало защо да се гневят гърците „повече от турците” : песните на братя Миладинови обърнаха вниманието на целия учен свят, и на политическа Европа даже, че в южните и западните покрайнини на европейска Турция живее български народ, а не гръцки, и че този народ, с подобно богато умствено творчество, не може да бъде гръцки, не може да се погърчи.

Това беше по-голям удар за гърцизма и за гръцките аспирации на патриаршията, отколкото устната агитаторска дейност на двамата братя.

Разбира се, че туй възбуди още по-голяма злоба у народните ни врагове, които не можеха да се помирят с факта, че ние се събуждаме, почваме да се концентрираме в едно и да искаме да отхвърлим духовния ярем на гърците.

Какво погуби братя Миладинови? Не само гръцката злоба, която се изля върху тях за безвъзвратно изгубеното владичество над българския народ, но и страхът на турците от подобни смели агитатори за народно събуждане. Турската власт се е съмнявала много силно в тяхната невинност.

Фактите, какво те събират сведения за народонаселението, за имената на реките, местностите и планините, връзките им с руси, австрийци и сърби, доставка на книги, преписка с разни личности и пр., карали я да се съмнява силно.

Всичко това преувеличено и представено в друга форма от фенерската интрига и злоба, накара турците да предпочетат смъртта им пред мисълта и съмнението, че търпят опасни хора за мира и реда в държавата.

Че те умряха мъченически и запечатиха с кръвта си народните идеи, що проповядваха, не може да се отхвърли с нищо.

Може да се съмняваме само в начина на погубването им: докато трае версията, че са отровени, има версия, че са и удушени.

Гробът не им се знае, защото са хвърлени в море. По този въпрос ще говоря на друго място по-обстойно.

Братя Миладинови даже и да умряха от собствена смърт, пак са мъченици за нас.

Тяхната памет достойно ще минава от поколение на поколение за поука и слава на родолюбивата им и патриотична дейност.

——————————

сп. „Българска сбирка”, брой № 2, 1.02.1912 г.