Петър Карапетров

Тя се роди именно в тях.

Тя се роди в онези театрални групи, които обикаляха страната ни, пълни със съзнание за своето дело…

Tе търсеха българското…

И го поднасяха на публиката, която го приемаше с възторг.

Родната драма бе пълна с наивности. Тя бе дело на люде, които искаха само осъзнаването на своя народ…

Всред нея като бисер блести и до днес „Иванко” на Друмева.

И ние твърдим, че провинциалният театър в онова време след освобождението и в годините преди войните направи много за родната драма и чрез нея превъзпита голяма част от народа ни… Тази роля на театъра бе ясно съзната и през време на войната. На нея се дължат и войнишките театри.

След войната ние потърсихме родното. Направихме усилия… И създадохме „родно течение” в литературата. Създадохме и историческата художествена литература.

Драмата не остана назад от тези течения. За голямо прискърбие, голямата сграда на Народния театър остана чужда за българската драма.

Ако понякога такова се поставя, прави се това, за да се запази традицията за „откриване на сезона” им… за да се изпълни „тежкото задължение” към българската драма.

Може би тя не носи желаните приходи.

Ако наистина Народния театър разчита на пиеси за пълни сборове, оправдани са опасенията за приемането на български пиеси…

Казва се, че публиката не ги желае. А нищо не се прави тази публика да ги посещава… Да обича своето. Не се прави и от самите български писатели. Техните пословични ежби и взаимни отричания и тука дoпринасят своето…

Но провинцията е била винаги по-отзивчива към българското. Отдалечена от дребнавостите на столичния живот, тя приема понякога с възторг и български драми, отречени в София. Такива примери има и тука, във Варна.

След Народния театър, безспорно най-добрите театри в нас са Пловдивския и Варненския. Особено сега Варненския обещава много. Познаваме делото на директор-режисьора г. Черкезов. Той може до направи много, стига да намери необходимото съдействие. Със състава, в който влизат големи артисти като Кръстю Сарафов, Никола Икономов, талантливия Борис Михайлов и други, може много да се направи…

За голямо прискърбие, в съобщения репертоар не видяхме застъпена и българската драма.

Защо?

Страхът за сборовете? Или…

А Варна и нейният театър могат да изиграят голяма роля в това отношение. Нека Варна изиграе онази културна и родолюбива роля, която другаде, където са длъжни това да правят, не я желаят…

Бързам да предупредя, че не съм автор на никаква драма… Но твърдя, че провинциалният театър може да подтикне писателя към писането на такива…

Нека се огледаме и да видим какво правят другите, ако е необходим примepa.

Стига сме поднасяли пиеси със сладникаво съдържание, с кино-ефекти, със съмнителни социални тенденции…

Да се обърнем към нашето… Да го създадем. Да го поощрим.

Да стори това Варна със своя театър!…

——————————

в. „Варненски новини”, г. 24, бр. 5370, 9.08.1935 г.