Тоню Бербатев

„…Човек! Това звучи гордо - казва Сатин в „На дъното” от Горки. - Трябва да уважаваме човека. Та това е великолепно! Да пием за човека, бароне!” Но къде е човекът? - Не го търсете, трудно ще го откриете.

И Диоген преди хиляди години не можа да го намери. А Диоген ходеше с фенер в ръка, докато ние се лутаме пипнешком всред една страшна духовна тъмнина.

Нивелиращата еснафщина е дамгосала със своя печат челата на хората. Ние, подобно на новобранци, сме навлекли върху телата си сивите дрехи на ежедневието и вървим в крак с грубия материализъм, от спалното помещение към столовата и обратно.

Мозъците ни вземат войнишки стоеж пред всеки ефрейтор в живота, от когото зависи нашата съдба.

Независимите характери, свободните воли, героите на духа и човеците са рядкост в днешното време! Както са рядкост вече елените в горското ни царство.

•
Един прекрасен човек, едно щастливо изключение от общото правило, един независим характер беше и покойният професор Асен Златаров. Всестранно надарена натура, разновидни духовни интереси, жива и богата мисъл, възторжен идеалист и хуманист - това беше Асен Златаров. За него казваха: той е поет между учените и учен между поетите.

Колегите му ценяха красотата на неговото слово, поетите признаваха неговата богата ерудиция. И ето, една кратка телеграма от Виена разнесе прескръбната новина: Професор Асен Златаров почина!

- Професор Асен Златаров почина!

Как ми се иска това да не е самата истина. Нима така рано трябваше да си отиде тоя човечен писател и учен? Нима е вярно, че само низките човечета доживяват дълбоки старини.

И един стихиен бунт изпълва душата ми, бунт против смъртта и нейното царство в света:

- Не можа ли, несретнице, да отсрочиш с няколко години падежа на неговата смъртна полица? Не можа ли да съкратиш с няколко години празното съществувание на хиляди, а да удължиш живота на професора, който беше една звезда върху потъмняла ни културен и политически хоризонт?

*
Човекът Асен Златаров склопи завинаги очи! Това е самата истина.

Сърцето, което така страстно жадуваше повече обществена правда и повече светлина на земята, престана да тупти. Един човек извървя своя жизнен път… един човек!…

Колко голяма е нашата скръб!

——————————

в. „Варненски новини”, г. XXV, бр. 5873, 25.12.1936 г.