Георги Жечев

За роб аз мислех тебе в часовете,
другарю бедний из нашта страна,
кога самичък страдах с черна нищета
и чувах стонове и виковете
на теб и твойте братя и деца…

И сливаха се тези жалки вопли,
разтапяха се в дрезгавия зрак,
против непримиримий наши враг…
Сподавени риданя, думи топли
и тъжния, непроницаем мрак…

И рекох си: така не може вечно -
ще дойде слънце подир този мраз, -
нещастето ще мине кат талаз…
Не е теглото тука вековечно -
нетрайна както е и всяка власт…

Ще блесне слънце подир тъмни бури
и ще стопят се снежни ледове,
смени ще се бедняшка скръб с лазури…
И капитал-гигант ще се катурне
с тоз гнил строй - ще да ги порой несе!…

Наоколо бе мрак и бе пустиня,
и вихър и мъгла без ничий зов,
кат че ли висяхме под безден ров -
стояхме под замръзналата тиня
и вейше скръб без капчица любов…

И зъзнехме, приютени в тъгите
и хали ни блъскаха с бесове -
като че ли ни сама смърт зове…
Сърцата бяха лед и лед душите,
но мисълта бе будна - с жар бумте…

——————————

сп. „Пурпур”, год. 1, бр. 17, 1922 г. Подписано: Самотник