ПРОИЗВЕДЕНИЕ НА ИЗКУСТВОТО
Като носеше под мишница нещо, загънато в 223-и брой на „Биржеви Ведомости”, Саша Смирнов, едничък син на майка, влезе смутен и с жалостен вид в кабинета на доктор Кошелкова.
- А, драги ми! - посрещна го докторът. - Е, как се чувствувате сега? Какво добро нещо ще кажете?
Саша замига с очи, тури ръка на сърцето си и каза с развълнуван глас:
- Мама ви поздравява, Иван Николаевич, и ми каза да ви благодаря… Аз съм едничък син на майка, и вие ми избавихте живота… излекувахте ме от опасна болест и… ние двамата с мама не знаем как да ви благодарим.
- Стига, де! - прекъсна го докторът, като се отпущаше на стола от удоволствие. - Аз направих само туй, що всеки други би сторил на моето място.
- Аз съм едничък син на майка си… Ние сме бедни хорица и, разбира се не можем да ви заплатим за труда ви, и… много ни е съвестно, докторе, при все това, впрочем, мама и аз… едничък син на майка, убедително ви молим да вземете в знак на нашата благодарност… ето тази вещ, която… твърде скъпа вещ, от античен бронз… рядко произведение на изкуството.
- Напразно говорите! - намръщи сe докторът. - Е, защо е всичко туй?
- Не, моля ви, не отказвайте да го приемете, - продължаваше да бъбри Саша, като разгъваше пакета. - С отказа си вие ще оскърбите и мене, и мама… Твърде хубава вещ… от античен бронз… Тя ни остана от покойния татко и ние я пазихме като скъп спомен… Баща ми прекупуваше древен бронз и го продаваше на любители… Сега мама и аз се занимаваме с това…
Саша разгърна предмета и тържествено го сложи на масата. Това беше невисок канделабър (свещник) от стар бронз, художествена работа.
Той изобразяваше една група: на пиедестала стояха две женски фигури, облечени като Ева и в пози, за описанието на които нямам ни смелост, ни такъв темперамент.
Фигурите кокетно се усмихваха и изобщо имаха такъв изглед, че, струва ми се, ако не бяха длъжни да подпират свещника, те биха скочили от пиедестала и биха устроили в стаята такъв разврат, за който, читателю, не е прилично дори да се помисли.
Като погледна подаръка, докторът полека се почеса зад ухото, измънка и нерешително смръкна с носа си.
- Да, наистина, хубаво нещо - промърмори той. - Но… как да кажа… твърде много нецензурно… Това вече не е деколте, а дявол знае какво е…
- Тоест, защо тъй?
- Самата змия - изкусителка не би могла да измисли по-лошо нещо… Зер, да туря на масата такава фантасмагория, значи, цялата квартира да запетня!
- Колко странно гледате на изкуството, докторе! - каза оскърбен Саша. - Че това е художествен предмет, погледнете! Има толкова красота и изящност, че благоговейно чувство изпълва душата и сълзи задушават човека! Когато видиш такава красота, забравяш всичко земно… Погледнете, какви движения, каква изразителност!
- Пръвъзходно разбирам всичко това, драгий ми, - прекъсна го докторът - ала аз съм семеен човек, у дома дечурлига тичат, дами дохождат.
- Разбира се, ако се приравним с гледището на тълпата - каза Саша - то тоя високо художествен предмет се представя в друг вид… Но, докторе, поставете се по-високо от тълпата, толкова повече, че вие с отказа си дълбоко ще огорчите и мене, и мама. Аз съм едничък син на майка… вие ми избавихте живота… Ние ви даваме най-скъпия за нас предмет, и… аз само скърбя, че вие нямате такъв свещник, за да станат чифт…
- Благодаря, любезний ми, аз съм твърде благодарен… Поздравете майка си, ала, вярвайте Бога, сам разсъдете, у дома деца тичат, дами дохождат… Впрочем, нека остане! Не можете да ме разберете!
- И няма какво да се разбира - зарадва се Саша. - Тоя свещник тука турете, около тая ваза. Жалко, че не са чифт! Колко жалко! Е, сбогом, докторе.
Като си отиде Саша, докторът дълго време гледаше свещника, почесваше се зад ухото и размисляше.
- Хубаво нещо, не ще дума - мислеше си той - и жалко е да го захвърлиш… Не може пък да го оставиш тук… Хм!… Ето въпроса! На кого да го подаря или пожертвувам?
След дълго размишление той си спомни за добрия си приятел, адвоката Ухов, на когото дължеше за едно дело.
- И твърде добре - реши докторът. - Като мой приятел, неловко му е да иска от мене пари, и ще е много на място, ако му поднеса този подарък. Аз ще му домъкна тази дяволщина! Добре, че е ерген и лекомислен…
Без да отложи работата за по-нататък, докторът се облече, взе свещника и се запъти за дома на Ухова.
- Здравей, приятелю! - каза той като завари адвоката у дома му. - Аз дойдох… да ти благодаря, братче, за труда ти… Не искаш пари да вземаш, поне вземи туй нещо… ето, братче… Разкошно нещо!
Като видя предмета, адвокатът беше в неописван възторг.
- Виж какво нещо! - закиска се той. - Ах, дявол да го вземе, и дяволите не биха измислили такова нещо! Чудесно! Възхитително! Отде си достави такова прелестно нещо?
Като изля възторга си, адвокатът страхливо погледна към вратата и каза:
- Само, брате, вземи си ти подаръка. Аз не ще го взема….
- Защо? - уплаши се докторът.
- Затова че… тук дохожда майка ми, идват клиенти… па и от слугите ми е съвестно.
- Не-не-не… Не смей да се отказваш! - замаха ръце докторът. - Това е безобразие от твоя страна! Предмет художествен… Какви движения… изразителност! Не ща и да говоря! Ще ме оскърбиш!
- Поне да беше замазано или да се покрие със смоковни листчета…
Но докторът още по-отчаяно замаха ръце, изскочи из квартирата на Ухова, и доволен, че успя да се отърве от подаръка, тръгна за дома си…
Като си отиде, адвокатът прегледа свещника, попипа го от всички страни и, също като доктора, дълго време би главата си над въпроса: какво да направи с подаръка?
„Хубаво нещо - разсъждаваше той: - и да го хвърлиш е жалко, и да го държиш тук е неприлично. Най-добре е да го подаря на някого… Ето какво: ще подаря тоя свещник на комика Шашкин тази вечер. Тоя нехранимайко обича подобни неща, па и добре, че той дава днес бенефис”….
Речено и свършено. Вечерта загънатият грижливо свещник бе поднесен на комика Шашкин. Цялата вечер гостната стая на комика бе препълнена с мъже, дошли да се полюбуват на подаръка; през всичкото време в гостната се чуваше глъч и смях от възхищение.
Ако някоя актриса дохождаше при вратата и питаше: „Може ли да вляза?”, тозчас се чуваше охрипналият глас на комика:
- Не, не, драга! Аз не съм облечен!
След представлението комикът сви рамене, махаше ръце и говореше:
- Е, къде да дяна тази мръсотия? Аз в частна квартира живея! Дохождат тук артистки! Това не е фотография, не можеш да го скриеш в масата!
- Ами че, господине, продайте го - посъветва го дегизаторът като събличаше комика. - Тук наблизо живее една стара жена, която купува стар бронз… Идете и попитайте за Смирнова… Всеки я познава.
Комикът послуша… След два дни доктор Кошелков седеше в кабинета си и с опряна о челото ръка мислеше за жлъчните киселини.
Изведнъж вратата се отвори и влезе бързешком при него Саша Смирнов. Той се усмихваше със светнало лице от щастие. Той държеше в ръцете си загънато нещо във вестник.
- Докторе, - започна той запъхтян. - Представете си радостта ми! За ваша чест, удаде ми се случай да намерим още един свещник за вас, да станат чифт! Мама е тъй щастлива… Аз съм едничък син на майка… вие ми избавихте живота…
И Саша, разтреперан от чувство на благодарност, сложи свещника пред доктора.
Докторът зяпна, нещо да каже, ала нищо не продума, сякаш онемял.
——————————
сп. „Българска Сбирка”, кн. 9, 01.11.1903 г. превод: Г. Стойнов
