НА ИВАЙЛО БАЛАБАНОВ
Светла ти памет, Поете!
Камбанен звън. Отиде си поетът.
Най-българският! Днешният поет!
Една звездица горе ще засвети
и всички ще ни сбира в пет без пет
за истинската, нашата България,
която той превръщаше в любов.
Камбанен звън за него днес удари.
Но май не съм за този звън готов.
Та кой сега с любов по телефона
по мъжки ще прегръща в утринта.
Въздишки само тъжна Хухла рони…
Но Арда пази жива паметта.
А аз осиротях. Безброй поети -
в душата ми обаче е един!
От словото му българщина свети.
Българийо, плачи за своя син!
НАЙ-ТЪЖНАТА ПЕСЕН
В памет на родителите ми!
Понякога вечер Сакар май заспива.
Заглъхва протяжният вой на чакали.
А мракът размята мастилена грива
и в нея небето звездите си пали.
Поляга тогава с коси разпилени
една тишина - и красива, и бяла,
пристигнала сякаш от друга вселена
и своето място в Сакара познала.
В една нощ такава, в най-тихата есен,
качен на прибоя в морето от хора,
за пръв път чух мама и нейната песен.
А с нея в нощта и Сакар заговори -
за суша, за киша, за мор по стадата,
за кървав курбан със невръстно детенце.
Спря мама да пее, а горе гората
не спря и бунтува се цялата вечер.
Така мина месец. Сакар не притихна.
И лаеха кучета, виха чакали.
В годините после опашки подвиха.
Но слезе тих Ангел и мама зажали.
И литнаха дните й - гълъб подгонен.
Без татко замъкна тя своята есен.
Една заран писа и в папка картонена
затвори на жълт лист най-тъжната песен.
След туй стана тихо. Гората мълчеше.
А татко посрещна и мама при Господ.
Единствен щурецът на двора не спеше -
лекуваше болки с мелодии прости…
Тъй низа животът мъниста - години.
Остана зад залеза моето село.
Аз нямаше там при кого да намина.
Харизал бях всичко. Сакар сбърчи чело.
Ни песни на листи, ни хурки с къдели,
ни даже моторът, останал от татко.
Не взех нищо с мене в света си панелен.
Не взех и любимото мамино сладко.
Докато веднъж Господ просто реши го -
през залеза минах и спрях под Сакара.
Засвири ноктюрно до мен чучулига.
А ехо над селото песен подкара -
за суша, за киша, за мор по стадата,
за кървав курбан със невръстно детенце.
И стрелна се вятърът луд от гората,
и свири в улуците цялата вечер.
Но всичко започна девойката смела,
запяла най-тъжната песен на мама
със жълт лист в ръката си. А насред село
пак бе оживяла житейската драма -
със сушата, кишата, мора в стадата
и с оня курбан със невинно детенце.
Пристъпих и стиснах й мъжки ръката.
Росата блестеше в очите ми вече.
Тя беше красива. И стряскащо млада.
Но аз слушах вятъра, свирещ през рамо.
И чувах Сакара как стенейки страда
от тъжната песен… Пак жива. След мама.
НЕМИ ВЪПРОСИТЕЛНИ
„Народе????”… И висящи въпросителни…
Какво ли си ни казал със това?
Дали си виждал, Дяконе, във дните ни
как гарваните черни ще сноват,
превзели на османците столовете
и яхнали народеца ни клет,
заспиващи в съня си със оловото
на своя свръхмодерен пистолет,
забутан под възглавницата в тъмното?
Но не за битка с чужди врагове,
а просто за надмощие по съмнало,
което над народа да снове…
Изписал си ги - болни въпросителни.
И още от тефтера ти висят -
невидими обаче за очите ни
и неми за слуха на съвестта.
ПРАЗНУВАНЕ
…Може би искате да я сразите
моята вяра във дните честити…
Н. Вапцаров
Понякога ухаеше така,
че славеите кацаха отсреща.
Дъхтеше хлябът, месен на ръка -
от мириса му ставаше горещо
и празникът ухаеше на дом,
и беше малък празник всяка къща.
Започваше празнуването щом
съзирах, че баща ми се завръща.
Играехме на конче, а край нас
от гозбата на мамината печка -
изпод капака с глас на контрабас
шипеше гръмко пара бързоречна.
Животът беше прост. Дори Пегас
празнуваше онази бяла пролет,
огласяна от влюбения валс
на славеи в отсрещните тополи.
Там утрото разперваше ръце
и ръсеше надежда и сполука -
Светът тогава бе едно селце,
една звезда в небесната пролука…
Не знаех, че ще дойдат студ и мраз,
че празни ще са улици и къщи,
че няма кой да влезе вече в клас,
в селата, а и в сънищата - също…
Но виждам как се връща моят син,
как майка му към портата се спуска,
как ярко светят в погледа му син
огромните звезди на Фамагуста.
И бялата му пролет го зове.
Аз знам - не свършва този свят със мене.
Бащите се прераждат в синове!
А зимите от пролети се сменят.
И вече знам, че нищо няма власт
над вярата, над идващата пролет…
И пак дочувам влюбения валс
на славеите в тънките тополи.
СЛЕДА
Вън цвърчеше земята от зной, като пържена мряна.
Маранята пълзеше от сянката, сякаш бе смок.
Най-проклетото време от пъкала беше настанало.
За капак полетя и съсед от отсрещния блок.
От прозорците виснаха празни очи - да го видят.
Псето улично някак си с чужд глас ей тъй заскимтя.
Оня славей уж пеещ, а всъщност броящ керемидите
тъй унесено, трепна, замлъкна, и в миг отлетя.
А комшията с джипката, дето прилича на куче,
заръмжа по човечеца, проснат, немърдащ, и ням:
- Аз си знаех, очаквах един ден това да се случи.
Че чудак беше този. Живееше винаги сам.
Дотежа му навярно животът или самотата.
Но защо върху моята лъскава, скъпа кола?
И сега? Ще го глътне завинаги тихо земята,
че си скочи глупакът. Върви, че завеждай дела…
Аз потръпнах. Не знаех дори как му викат на име.
Бе приятел единствено с всичките градски деца.
Той ги сбираше. Хранеха гладните кучета зиме
и таванските гълъби, мътещи кротко яйца.
И сълза като лъч блесна в моята бяла тераса.
От очите ми - мъжка сълза. За добряка-Човек.
Той не скочи. Качи се горкият на някаква маса
да постави водица за птиците в силния пек.
После някак тъй всичко се случи за миг и набързо -
и се килна, размаха криле, и пред мен полетя.
А на малката купичка, там под тавана завързана
жаден гълъб да пие водица току долетя.
И отпи. Сякаш пие последната божа водица.
После литна, разнасяйки бяла мълва за вода.
Той, добрякът, пропадайки, бе се превърнал във птица…
Да чертае във жегата светла Човешка следа.
СНЯГ ПО РОЖДЕСТВО
По Коледа е зимно и студено.
Небето е снишено над града.
Земята е вселенската мишена
и сипят се стрелите на дъжда.
И ето, че се късат небесата.
Вън зимата възглавници дере.
Ще стане бял по зимно необятът
и бялото в сърцата ни ще спре.
Защото знам, небето ще разкъса
на ангелите белите пера.
И в детските сърца ще ги поръси.
Ще белне пак пързалки за игра.
По Коледа е зимно и студено.
Небето се е сляло със града.
Снегът е тих. Морето - до колене.
Светът е сбран във Коледна звезда.
