Катя Ванчева

* * *

Наскоро издигнатият храм “Свети Архангел Михаил”, до Митрополитския дом, сияеше с тържествената си хубост. Над белокаменните му пояси се очертаваха релефно изящни корнизи от червена тухлена бродерия и хоросанови фуги. Камбанарията в средата достигаше почти до небесния свод, заобиколена от четири други кубета на кръст. Съвършен градеж за Господна възхвала!

Доста време вече двамата достопочтени мъже разговаряха пред великолепния му лик, в сенчестия покой на двора. Сърдечно и шумно посрещнат от митрополит Арсений и клисаря Жеко, Мудрака подви крак в усамотение за поклон и молитва пред олтара на църквата. После настоя да седнат на откритото място за отмора сред високите вретеновидни кипариси и сладко-трапчивия аромат на рози и босилек. Беше твърде задушно. Още от сутринта слънцето прежуряше на дъжд. Клисарят, след като се погрижи за Кнез, по нареждане на отеца, припряно постави пред тях кръгла синия. На постлания отгоре месал зареди погача, паница с дъхав мед и бокали с изстудено мляко. Свалил от себе се наметалото и ризницата, останал само по изпраната от Милуна камизола, Спас с наслада отхапа от намазания с мед къшей от питата. Драго му беше, че можеше, макар и за кратко, да отпусне душа и сърце редом с този мъдър божи служител. Уважаваше го не само за неговото благочестие и родолюбие, но и за доказаната неведнъж смелост. Благото, светло лице на Арсений, окръглено от мека брада, пребледня още повече, докато слушаше разказа на Мудрака за срещата си с хората на болярина Ботул, непочтителните слова изречени за особата му и изтърваната дума “съзаклятие”. Поклати умислен глава. Толкова нечестив и престъпен замисъл и то в поверената му епархия! За да избистри мислите си запрехвърля кехлибарената броеница с кръста. После погледна открито в очите доблестния мъж пред себе си. Заговори:

- Преди четири лета в годината на нашето избавление и у болярина Ботул, както и у всичи нас, пламтеше радостта людска и той тогава пи от млякото на българското любородие, но види се по-други са били неговите въжделения, по-себични! Отскоро и аз започнах да усещам неговото двуличие. Когато един властник управлява със страхопочитание Божие, спазвайки Божия закон, всички от поверените му люде, знатни и незнатни благоденстват.

- Ала, когато надделява в него властолюбието и сребролюбието, - намеси се Спас, - тогава знаем какво става!

- Казано е - продължи Арсений - казано е: “Недейте си събира съкровища на земята, гдето молец и ръжда ги разяжда, гдето крадци подкопават и крадат, но събирайте ги на небето, защото гдето е съкровището ти, там ще бъде и сърцето ти”. Всеизвестна истина е още, че когато се шири беззаконие, заговори и размирици, както и пороци, насилие и безпътица, Бог ни изоставя и върху ни връхлитат беди, разорения и чужди нашествия!

- А нашият Кавган, - допълни Мудрака, - прелъстен от богатството и властта, не живее по угоден на Бога начин и днес, след толкова превратности и бури за рода български, той лъсна в истинския си вид!

- Бог ми е свидетел, че се опитах да му въздействам, да отблъсна от него демонските изкушения. Но той е от това нечестиво и прелюбодейно поколение, което все търси някакво ново знамение, но друго знамение няма да му се даде, освен знамението на пророка Йона … Защото, както Йона беше в корема на морското чудовище, така и нечестивците ще бъдат в тъмата на своята заблуда и изкупление! - поспря и заоправя ръкава на расото си. - Виждах аз, че Ботул затъва все повече и повече в своето безразсъдство, тъй като се грижи повече за плътта си, отколкото за душата си, ала право да си кажа досега не се догаждах, че е вдигнал ръка и срещу царщината… Но… “няма нищо покрито да не се открие и тайно, което да не се узнае …”.

Спас, кимайки, изслуша цитата от Библията.

- Затова искам да проникна в крепостта… Но преди това трябва да те питам нещо, Твое преподобие, нали си сродник царев?

- Да, далечен…

- Значи познаваш целия род Асенов. Има ли някой от него, който да се именува Иван?

- Защо е това питане?

- Ами изплува това име от някъде и се догаждам, че е царски роднина или високопоставен в Двореца. Само такъв би се осмелил да посегне на царските знаци. А аз може да не съм се срещал с този, който се е отродил.

- Ивановци в рода царев колкото щеш! Че то и най-малкият им брат се именува Иваница, Калоянчо, де! Но ти по-добре го познаваш, нали го измъкна от Константинопол!

- Не вярвам да е Калоян! Те, тримата братя, много са задружни. Пък и няма защо да участва в заговор, той и сега управлява заедно с Асен и Петър.

- Имат и неколцина братовчеди, които носят това име, но, за да ги различават, ги назовават по разному: Ивац, Иванко, Иваншо…Чакай да помисля за велможите в Царевец…

Спас Мудрака махна с ръка.

- Не си напрягай повече главата и без това тази нощ ще разбера!

Митрополитът го изгледа продължително. После решително го хвана за рамото.

- Я чакай малко! Нали ти рекох, че Ботул е станал зъл, много зъл! Не може току-така да поклопаш на портите му. Той те познава и не ми се мисли какво може да стане! Ако ще ходиш в чертозите му, аз трябва да те придружа. Ще бъде като официално гостуване! Не вярвам тогава да си позволи нещо.

- Не се налага, Твое преподобие! Имам си това наум. В твърдината му смятам да проникна тайно, като друг човек. Но си ми нужен за друго. Ако утре до пладне не получиш известие от мен, веднага проводи гончия, верен човек до Двореца. Цар Асен трябва да научи за моите подозрения.

- Никакъв гончия, па макар и верен човек. Сам ще седна в каляската! - отецът му намигна. - Нали, Твоя светлост, ми донесе свитък от архиепископ Василий? Налага се да отида в Търновград по църковни дела. - После произнесе сериозно: - Ще разговарям на четири очи с царя. Нали и с теб, и с него, на обща клетва сме се клели: “На рода български и на царя, верни до гроб !”

Последните думи с ръка на сърцето произнесоха заедно.

* * *

Сянката на облачната мощ надвисна над младия ездач мигове след потеглянето му от храма. Прашният летен ден отиваше към своя заник, задъхвайки се от умора. Гъмжилото по улицата на Вътрешния град постепенно се стопи. Още преди да достигне подножието на крепостта (там, на пътя към входа - от камък и дърво бе построена страноприемницата на Никола), небето болезнено забоботи, раздра се от застрашителна светкавица, като едновременно с това се разтърси с все сила. Ливна лудешки дъжд, сякаш за да измие тъгата на отиващия си ден.

Спас се загърна със сивото наметало, като вдигна качулката на главата си. Много скоро разбра, че е безполезно. Дъждът се лееше като водопад, обливаше го целия. Локвите ставаха езера, после реки. Мудрака самотен се движеше по средата на тясната улица в лек, походен тръст. Няколко чифта очи иззад прозорци и навеси в почуда го следяха. Сякаш се беше изправил в единоборство с цялата природна стихия. Най-после вир-вода той съзря в отсрещната страна на неголемия площад надписа: “Игривия боздуган “, под спасителната стряха на Николовата гостоприемница. Названието беше типично за собственика. Препатил през годините на изпитания, той си беше останал по душа все същия веселяк. Спас Мудрака сe усмихна добродушно. Не беше кръстил страноприемницата си банално “Храна и почивка” или “Приятна отмора” или даже “Руйно вино”, в момент на палаво настроение я бе нарекъл “Игривия боздуган”. Мнозина я назоваваха по-просто “Боздугана на Едноръкия”. Това беше прозвището му, а също и Радован. Както се досещате, първите родови имена водеха началото си от някаква нравствена или физическа особеност на човека. Истината е, че в този “Боздуган” се отбиваха не само странници-друмници за подслон, но и не малко червенлий да си пийват по мъжки, тъй като смятаха за чест приятелството си с такъв мъж като Никола Радован. Пък и разказите му бяха толкова забележителни и забавни! Истински легенди за легендарно време! Подпийналите му слушатели почти винаги настоятелно молеха да им разправи за “онази битка, в която ти отколиха ръката, но ти досущ разярен лъв с боздугана в една ръка и кървяща друга отрепа петима врази “. Ококорили очи обикновените му съграждани слушаха с върховно удоволствие вълнуващите подробности и ставаха все по-мъжествени и жадни за още и още … вино.

Точно в такова разположение на духа, заобиколен от изпаднали в захлас, понаквасени от дъжда и “отбили се на сушинка” пиячи, го завари съобщението на момчето от конюшната.

- Господарю, навън под навеса стои един велможа. Изпрати ме да те извикам, за да се спазарите за стая.

- Така-а ли? Какво им става на велможите този божи ден, та се скупчват при моя “Боздуган” ?

Компанията се закиска.

- Може би са разбрали строго пазената тайна, че стаите на моята страноприемница са на мно-о-го особено място, свещено място, където могат да се сдобият с юнашка, мъжка сила, а?

- Или защото са дошли да сръбнат, - намеси се ухилилият се червеноноско до него, - от елексира на най-великия винар, който прави виното не от някакви си прости джибри, а от букет най-дъхави гроздове!

- С кон ли е или с каляска? - попита стопанинът.

- С кон и ми каза да ти предам това - момчето постави в единствената му длан меден къс. Лицето на ханджията се промени. Това беше таен знак, сечен от цар Петър още в началото на бунта. Малцина го притежаваха. Никола се надигна с усилие, кимна на сина си, който стоеше зад тезгяха и куцукайки излезе навън.

Погледна снажния мъж до коня, от който се стичаха ручейчета вода. Трудно му беше да повярва! Бре! Това беше самият Спас Мудрака! Велик воин, сродна душа, чиято ръка също беше пострадала в бран. Просълзен се спусна към него.

- Я, виж ти, кой е дошъл! Я, виж ти! Следващите мигове и двамата се отдадоха на радостта, че се виждат отново.

- Ех, братко, какви времена бяха …

- Доживяхме да се видим пак !

Прегърнати, се потупваха по плещите с шумни възклицания. Най-после почувствал, че се измокря, старият поборник се откъсна от прегръдките на госта. Мудрака подаде поводите на Кнез в ръцете на зяпналото момче. Никола веднага му нареди.

- Послугувай на този кон, както се полага!

- Първо го разтрий хубаво със слама, а след това го назоби - добави Спас. - И гледай да легне на сухо! Слугата кимайки тръгна с коня към яхъра.

- Какво те води насам ? - ханджията с любопитство огледа прогизналите дрехи на благородника. - Сигурно неотложна работа? - неправилните му черти излъчваха простодушие и откровеност.

- Нещо такова… Но първо ме настани в стая с огнище, за да се измия, постопля и изсуша.

- То се знае. Хайде, ела с мен! - и той го насочи към другия вход на страноприемницата.

- А Лалотек къде е?

- Чакам го да дойде привечер. Ще го познаеш по окъсаните дрехи и жената в каруцата.

- Ама дотам ли я докара тоя всезнайко? Ха-ха-ха! Женен, пък със скъсани дрехи! Неведоми са пътищата…

- Какво? А, не… - разсмя се също Мудрака. - После ще ти разправям.

Каменните стъпала и дългия коридор ги отведоха до най-отдалечената част на постройката. Стаята, в която влязоха се оказа според изискванията на госта във всяко отношение. В камината весело пращеше огън. Над него се топлеше котел с вода. Покрай отсрещните стени бяха разположени широки нарове, покрити с весели черги, тъкани във всички шарки на дъгата.

- Това беше нашата соба. Но стопанката ми се спомина преди година-две и сега аз спя при сина си Вокил… Той още е ергенче… Нещо се е запънал и не ще да се жени. А имаме нужда от млада къщовница тука… - куцукайки отвори раклата с едната си ръка.

- Заръчах да запалят огнището още щом заваля. Досетих се, че ще довтаса някой закъсал като тебе… Ето ти сухи дрехи. Твоите нареди на столове до огъня. Тук има и леген, поизмий се. - Засуети се около него старият поборник. - Може ли да препускаш така през пороя? Ще се разболееш! Сега ще изляза, за да ти донеса топла храна и вино.

След известно време, когато Спас преоблечен и нахранен се изтегна с удоволствие на нара, Едноръкият не се стърпя и го запита отново7

- Какво те води при нас? Трябва да е много важно нещо?

- Вървя по дирите на една изчезнала мома и те ме доведоха тук в Червен, по-вярно до господаря на крепостта Ботул Кавган. Тук, в пивницата сигурно идват разни хора, също и от замъка? Да си чул нещо за отвлечено и затворено момиче там?

- За Кавган Бика се мълвят какви ли не страхотии. Ти го знаеш от край време си е такъв, ненаситен за всичко! И за жени също. Не за една и не за две отвлечени девици съм чул. За всеки празник и веселба му водят по някоя нещастна мома от селата.

- Тази е от господарски род. От Стануците, мали боляри в Балкана. Трябва да е доведена тия дни.

- Синът ми Вокил май спомена нещо такова… За някаква пленена дивачка, която го изподрала в лицето до кръв. Без малко очите му да извади. Но аз нищо повече не знам! - Никола с горчивина се усмихна: - Синът ми ще ти каже повече подробности. Той често ходи в крепостта. Снабдява Ботул с пресен, изчистен дивеч: зайци, пъдпъдъци, яребици… И за тая вечер има поръчка. Ще ги отнесе с кошове на смрачаване.

- О-о-о, така ли? Значи е свой човек и добре познава извътре твърдината. Преди да тръгне искам да говоря с него. Може ли довечера да занесе кошовете с помощник? Със слугиня да речем?

Ханджията го изгледа озадачен.

- А нужно ли е? Налага ли се, искам да кажа?

- И още как! Страшно много се налага!

- Щом е важно за работата ти, то се знае, че може. И слугинята сигурно ти ще посочиш!

Стопанинът замълча… След това завъртя глава и хитро му намигна.

- Но ти си тук не само за тая злочеста мома, нали?

Мудрака се забави с отговора.

- Защо мислиш така?

- Ами заради това! - и той му посочи сивата наметка, която се сушеше край огъня. - И другите знатни гости дойдоха днес с такива наметки, и се изпокриха в стаите. Поискаха там да вечерят! - поспря и заоправя дрехите му на стола. - И аз се снабдих с такова наметало. Намерих го отпред на плочника под дъжда, изпаднало от нечие седло…

- Някой видя ли те като го прибра?

Никола сви рамене в недоумение.

- Не мисля… Бях сам. Защо?

- Е, това се казва вече късмет! Тъкмо се канех да те помоля да потърсиш и на Лалотек такова за нощес. - Прозя се. - Я, сега ме остави да подремна за малко.

Знае се какво е да потънеш в дълбок сън и да ти се стори, че само миг е минал до пробуждането. Най-напред усети, че го ръси отново дъждец. После някой свойски го задърпа от сладката постеля.

- Хайде ставай, Мудрак! Смрачава се. Нали си искал да говориш с    Вокил?

Спас с мъка отлепи очи. Надвесен над него Петко беше като бостанско плашило: парцалив и мокър.

- А бре, празноглавец загубен, не можа ли първо да се измиеш и преоблечеш? Целия пак ме намокри! - промърмори недоволно Спас.

- Изкъпах се аз, много добре си се изкъпах. Облях се с ведро топла вода ведно с дрипите. Донесох си моите дрехи от каруцата тук. Сухи са. Заедно ще се обличаме. Ставай! Не остана време. Вокил трябва вече да тръгва с кошовете за Ботулевите чертози.

- А Милуна къде е? - вече беше седнал на нара, отпуснал нозе на пода.

- За какво ти е тя? При жените от готварницата е. Щяла да се измие по-подробно. Знаеш я. Не иска да ти се покаже ненатъкмена! - Петко притвори очи и запя:

” Гледай ме, гледай, душо ле,

каква съм жена дяволица,

жена точно за галене,

жена само за либене. “

После скръцна със зъби и надебели глас:

- Внимавай! Пипне ли те това женище, отърване няма!

Лицето на обличащия се Спас се вкамени, обърна се към шегаджията с леден тон :

- Позволяваш си прекалено много, Лалотек! Да съм ти искал съвет? Повече такива подмятания да не съм чул от голямата ти уста! Спазвай благоприличие и по отношение на жената! Ясно ли е? - После се разгневи не на шега: - Ама какво ти става, бе човек? Не знаеш какво искаш! Първом настояваше “да я вземем, да я вземем”, пък сега се дразниш, че е с нас! Не познавам друг човек така да се преобръща!

- Добре, де-е-е! - Петко се стресна: - Няма повече! Не е нужно да се разправяме и да ме гълчиш за това… Само се глумях!

- Защо пристигнахте чак сега? - промени разговора заповедникът му. - Нали се разбрахме при биенето на камбаните за Вечерня. А, виж навън е почти тъмно.

Лалотек си възвърна настроението.

- Ами, едва се откопчих от надзорника на рупите. Като ме видя такъв юнак, с яки мишци, пък и работлив, поиска да дърпам колото не само през дъжда, но и през нощта. Трябваше да измислям нови бивалици-небивалици за болна жена, нуждаеща се от легло и компреси…

- Някой спря ли ви при влизането в града? Да не сте предизвикали подозрения в пазачите на Ботул?

- Срещнахме две конни дружини още преди да стигнем рупите, но не ни спряха. В лицето на бедния и окаяния човек, никой не се вглежда.

- А в рупите как е? Нещо там да ти направи впечатление? - бяха свършили с обличането и се изправиха един срещу друг. Петко порови в ярките си възприятия от деня. Каза замислен :

- Тия хора здравата работят и в рупите, и в леярните, и в ковачниците, че чак треска ги тресе. Види се на господаря спешно му е нужно много и всякакво оръжие. Виж аз пък с какво се сдобих, - Лалотек разтвори платнена торбичка и му показа съдържанието. - Това са буци смола. Използват ги при пещите. Разтопени могат да станат твърде опасно оръжие!

Спас Мудрака оцени съобразителността му с повдигане на вежди и утвърдително кимане на глава. Все пак беше незаменим помощник този хлевоуст бъбривец!

Преди да зададе още въпроси, вратата се отвори и в стаята влезе, заедно Милуна, и млад момък, вероятно Вокил.

- Погрижих се за Гераско. Щастлив е пред пълна с копанка кокали и завързан под каруцата. Жените от готварницата ми ги дадоха! - каза запъхтяна Милуна.

Трябваше бързо да се действа. Да се подготвят за предстоящата, съдбоносна в много отношение, нощ. Мудрака се запозна със сина на Никола Радован. Младото, румено лице на момъка с големи, вакли, открити очи му вдъхна доверие. Пък и нямаше избор. Извика го в единия край на стаята и проведе с него полугласен разговор. Разпита го за някои неща, като поиска подробно описание на крепостта отвътре. После се обърна към приседналата на нара жена.

- Милуно, ще придружаваш Вокил с кошовете дивеч. Запомни - ти си слугиня в тая страноприемница. Това ще казваш, ако недай си Боже, те заловят. Ще гледаш да не се стига дотам! Влезете ли в готварницата на замъка, ще се разговориш с жените, както направи и тук. Трябва да надхитриш всички, да разбереш къде е затворено отвлеченото момиче. После незабелязано ще се прокраднеш в тъмата до мястото. От теб се иска само да разбереш дали е Мичето. Бъди много предпазлива. Хората на Ботул са жестоки и на никого не прощават! Ще се разберете с Вокил къде да се чакате, за да се измъкнете заедно.

- Ама няма ли да съм с вас? - тя го погледна умолително. - Вие двамата къде ще бъдете?

- Ние с Петко ще сме по това време също в Ботулевите чертози, заети с друга не по-малко рискована работа.

Тя се надигна нерешително, като му подаде нещо в ръката.

- Това е талисман. Постави си го на врата, за да те варди от зли помисли и действия.

Петко махна пренебрежително с ръка. Не се стърпя отново:

- Талисманите са вятър работа! Ние, ратниците, разчитаме на друго.

- Ето и за теб изработих, дърдорко! Може пък и да ти помогне! - Милуна успя да изненада Лалотек, като му прехвърли през главата знака поставен на кожена връв. - Да ти помогне да мислиш преди да отвориш уста. А също и да се поизчистиш духом, твърде много си затлачен !

Ненадейно пламнал в смущение, Петко не намери какво да отвърне.

И тъй като целта на срещата беше постигната, Мудрака отвори вратата и подкани с жест жената и младия момък.

- Хайде тръгвайте! И… сполука!

* * *

Стегнати в тънки ризници, къси мечове в ножници и високи чизми, двамата разследвачи бяха обладани от дръзновение. Както винаги в подобни случаи горяха от нетърпение храбро да се втурнат в рискованото начинание, за да потърсят справедливост. Петко привърза към колана си торбичката със смолата. За всеки случай! Преметнаха въз себе си така необходимите сиви плащове и с тихи стъпки излязоха навън. Дъждът беше спрял внезапно, както и беше започнал. Миришеше на зеленина и свежест. Погледнаха към крепостта. Зъбчатите стени се очертаваха гордо и внушително на фона на оттеглящите се от небето, облаци. Спусналата се вечерна тъма се оказа добро прикритие. Завиха зад ъгъла на страноприемницата.

- Има заговорници в стаите. Ще тръгнем след някой от тях. Дано не са излезли  още… - поясни шепнешком действията си Спас.

Впериха очи в предния двор. От входа на пивницата сегиз-тогиз влизаха и излизаха верни приятели на щедрия Дионисий. По едно време двама с походка на гребци в галера и явно с препълнени мехури тръгнаха към тях. Едвам успяха да се спасят от изобилните струи.

- Мама му стара! - зашушна Петко след оттеглянето им. - Трябваше да се досетим, че до “Боздугана на Никола” има и “Пикалник на Никола”. Тия разпасани простаци даже не си направиха труда да потърсят настрани някой храст за естествените си нужди. Гераско има по-добри навици и обноски…

Спас го стисна за ръката.

- Замълчи! Хайде, тръгваме!

От главния вход на страноприемницата се показа леко прегърбена фигура на мъж, покрит с качулесто наметало. Огледа се и уверено пое напред.

- Хайде да вървим!

Имаха опит в предпазливото следене, но този път крачеха открито, като хора, които знаят накъде са тръгнали. Нямаше никакво съмнение, без всякакви хитрувания, човекът пред тях се движеше към най-близката западна порта на укреплението. Заизкачваха криволичеста, скалиста пътека. Забелязаха, а после видяха съвсем ясно, отделни стражници в засада от двете страни на пътя. След поредния завой на стотина разтега пред тях се открои спуснатия  мост, охраняван от цяла редица ратници с познатите на Спас плетени ризници и шлемове. Щом ги видяха, един от мъжагите мина напред и безцеремонно им каза да изчакат, докато пропуснат съзаклятника пред тях. После ги отведе при постовите.

“Бог и Иван са с нас!” - пристигайки изговориха двамата под провисналите си качулки.

Придружителят им ги заопипва под наметалото.

- Я-я-я! Какво е това? - извади мечовете от ножниците им. - Нали ви е казано съвсем ясно “без оръжие”?

- Това са ювелирно изработени мечове със сребърни дръжки. Повече накит, отколкото оръжие! Никъде не ходим без тях! - с високомерно достойнство отговори Мудрака.

- И така да е !- пристъпи към тях най-масивният пазач. - Ще останат при нас! На тръгване ще си ги потърсите при господаря.

- Ама как така, предраги? - Лалотек заговори като изтънчен, разглезен младеж, възпитаван от византийски учители. - Как ще ни лишите от този прелестен накит? Само него си разрешихме! Какво е бедрото на велможата без изкусно изработен златен или сребърен меч? Ами той е част от нашето достойнство! Проверете! Не са изработени за бой, а за украса! За парадна представителност! Грях на душата ви, щом ни лишавате от тях…

- Мечът си е меч! И без това няма как да се покажете в парадната си представителност! През цялото време ще бъдете скрити под тези качулки! - троснато изговори гигантът.

Спас се извърна към помощника си и той затвори уста.

Двамата тръгнаха по скърцащия мост. Преминаха през порталите на първата крепостна стена, издигната покрай извивките на отвесните скали на рида. Почти осезателно усетиха зорките очи на копиеносците от двете стражеви кули над входа. Вървяха уверено. Пред тях изникна арката на втора каменна стена, по-висока от първата.

- По живо, по здраво влизаме, но как ще излезем? - изрази гласно мислите на заповедника си Петко.

След пропускането им от втори стражеви кордон, мълчаливо ги поеха двама водачи с факли. С помощта на мъждукащата им светлина, както е тази на борината в кулите, Спас можа да огледа обширния, вътрешен двор. Покрай крепостната стена във верижен план се издигаха двуетажни сгради от камък и дърво. От разговора си с Вокил знаеше, че приземният етаж е зает с конюшни и складове, а на втория, украсен с дърворезба просторен чардак, се намираха покоите на болярина и жилищата на стражите. В дъното на южната страна трябваше да е готварницата, където в този миг, може би, се намираше Милуна. Отсреща на най-високата източна част на двора се извисяваше силуета на кръстокуполна църквица. До нея водеха красиви скални тераси, отрупани с цветя и храсти, свързани помежду си с каменни стъпала и колонади.

Точно в средата на вътрешното пространство, малко в дясно от тях се кипреше най-представителната постройка, цялата от бял, дялан камък и мрамор. Беше истински палат този прочут Ботулев чертог! Към него тръгнаха факлоносците. Бутнаха високите врати, направени от дървени плочи с изрязани фантастични животни, розетки, плетеници и ги пропуснаха вътре. Спас и Петко пристъпиха и се озоваха в разкошна триделна зала, осветена от бронзови свещици по каменните стени. Какви думи са в състояние да разкажат това, което се разкри пред очите им или какъв разказ може да обхване такова котило от предатели?

Пред високите, тесни прозорци закрити от тежките, копринени завеси, стояха прави около двадесетина мъже. Всички те се обърнаха при отварянето на вратата, но след като видяха двамина себеподобни, сиреч забулени като тях, заеха старото си положение. Не се движеха, не разговаряха помежду си. Спас и Петко тихомълком се промъкнаха до дъното, в близост до високо празно кресло със седефена инкрустация. Зачакаха. Пристигаха по двама или поотделно още няколко заговорника.

В цялата тази необичайно притихнала атмосфера се чувстваше някакво драматично нарастващо напрежение. За да се разсее Мудрака огледа останалата мебелировка. Пред тях, по протежение на двете дълги, срещуположни страни бяха подредени богато резбовани като креслото ниски маси и пейки с масивни крака. Удобни, копринени възглавници върху широките пейки примамваха към отмора и гуляи. Тук-там върху масите блещукаха малки, керамични лампи подобно на кандила. До креслото за писмена работа бе поставена висока, изящна масичка.

Покрай вратата се засуетиха. Стана някакво раздвижване. Вестовой засвири с бойна тръба. Множеството застина в очакване. Портите широко се отвориха и вътре влезе тържествена процесия. Заедно, на една линия, се движеха в пълния си блясък Ботул Кавган и неговия височайши гост, вероятно Иван, придружени от ескорт. След тях с кръст и Молитвеник в ръце боязливо се тътреше обикновен поп. Спас се съсредоточи върху личността на въпросния Иван. С оглед на предпазливост беше скрил част от лицето си зад сива маска, прикриваща само очите и скулите. Косата, челото, устата с брадичката оставаха открити. От това, което се виждаше, а то не беше малко, Мудрака се убеди, че това наистина е братовчед на царя. Висок, снажен с горда осанка и  млад, прекалено млад…

Водачите на съзаклятието вървяха бавно, за да ги огледат всички. И двамата бяха облечени официално, с тесни, дълги до глезените далматики, разширяващи се леко надолу. Широките ивици по врата, отвесно отпред и по долния край на дрехата бяха богато украсени със златни бродерии и скъпоценни камъни. Също златни, филигранно изработени блестяха прочелниците на главите им, диадеми обсипани с камъни и бисери. Загадъчният Иван си беше разрешил да наметне и червена мантия! При жив цар! На краката си носеха меки, островърхи ботуши.

Нашият герой се вгледа в месестото лице на Ботул Кавган. На дясната му буза наистина имаше следи от пресни драскотини. Спомни си какво му каза Никола Радован за буйствата на отвлеченото момиче.

Хлътналите малки очи на господаря на крепостта, под дебелите, рунтави вежди гледаха повелително и зловещо. Разтегнатата му уста в усмивка беше като ледена висулка. Но какво е това ? На неговия прочелник в средата блестеше с отблясъци голям, червен рубин! Значи не бяха се договорили ясно с Иван, кой ще заеме престола след успеха на заговора! Значи и двамата тайно се надяваха на това! Любопитна подробност!

Процесията се спря на почетно разстояние, в дъното пред креслото. Попът положи кръста и Светото писание на масичката и скромно се отмести в страни. Самозванците, с лице към тях, заеха надуто-величествени пози. Иван вдигна ръка за поздрав и заговори с приповдигнат тон :

- Благодарим на всинца ви, за вашата благосклонност да откликнете на нашия повик! Казахме ви преди време с отечествена грижа: “Елате при нас, ще коронясаме по-разсъдлив и предпазлив мъж за цар, за да спечелим благосклонността на великата Византия и нейния василевс. Какво сме сега? Царство от никой не признато! От вси страни отритнато! Не можем да търпим повече дръзкото царуване на Асен и неговото бавене по отечествените дела! Неотложно наше задължение е да спечелим благоволението на могъщите ромеи, за да станем истинска държава! - гледаше фанатично в една точка над главите на всички. После промени тона и се обърна към двойно по-широкия от него Кавган: - Негова светлост, Ботул Кавган охотно се съгласи да участва в това опасно дело.

Домакинът се прокашля, за да прочисти гърлото си, но без резултат. Гласът му излезе дрезгав и глух:

- Кои са тези Петър и Асен? Знаем ги всички! Когато започна бунтът бяха равни на нас, редом с нас се биха! И само защото се наложиха като водачи, станаха царе! А сега ни заповядват и ни искат данък! Посягат на богатството ни и искат да ни се бъркат в господарските работи с подвластните ни селяни! Че ние преди си бяхме по-добре! А са равни на нас… Това не може да се търпи повече! - Ботул умишлено подстрекаваше множеството. Слушателите се раздвижиха. Някои добиха смелост, започнаха да крещят:

- Долу! Да ги свалим! Да ги премахнем!

Тези безумци, поддали се на яростта, не можеха да видят, че зад лицемерните и неискрени слова на Ботул се крие неистова жажда за власт. “Защо Асен, а не аз” - това се въртеше в главата му. Имаше намерение да използва гнева и енергията на тези заблудени люде, докато всъщност ги презираше. Както имаше намерение да използва сана на младия болярин до себе си. Ловкото му хитруване даде своите плодове. Разгорещените нещастници, обхванати от бесовски сили, с разкривени лица викаха на висок глас, че самият Бог е решил да се изправят срещу царя, сякаш не проумяваха, че това е разкол.

Иван се възползва от заряда им, даде знак за тишина и отново заговори:

- Събрали сме се да вършим работа. Всяко голямо политическо начинание, за да е полезно трябва отдалеч да се подготви. Нужни са ни много въоръжени дружини, с които да тръгнем към Търново. А за отваряне портите на Царевец, аз ще имам грижата… Кавган ще участва с две хиляди ратници. Затова вие също с подобаваща смелост и съзнавайки голямата опасност трябва в своите твърдини да наточите оръжията за победоносен бой. Подир четири пълни луни ще ви изпратим знак за действие. Ако делото ни излезе успешно, всички вие, които сте тук, а ние знаем кои сте, ще бъдете достойно възнаградени ! А сега да положим клетвата. Повтаряйте след мен :

- Кълнем се.

- Кълнем се…

И всички като в някакво умопомрачение, ръководени от користни надежди заповтаряха пъклените слова.

А там в Двореца, цар Асен не се и досещаше даже, че имаше врагове толкова наблизо вътре в Царството. Не се догаждаше за опастността, която застрашаваше не само короната, но и главата му!

Скрити под плащовете Спас и Петко станаха свидетели на още едно светотатство. После клетвата двамата главатари на нечестивото дело дадоха знак на свилия се поп и той с треперлив глас запя, като заобикаля около тях с кръста молитвен текст по подобие на одите за царя:

“Радвай се, господарю наш!

Радвай се, болярино!

Радвай се, господар на господарите!

Радвай се, от Бога избран!

Радвай се, от Бога пазен!

Радвай се, застъпнико наш!

Радвай се, во веки… “

Господи Боже, каква смехотия! Какъв фарс! Химнописецът беше безсрамен крадец на слова от дворцовите химни.

Извисявайки последните думи, клетият отец, който явно беше заставен със сила да върши всичко това, с голямо усилие извървя пътя до изхода и с въздишка на облекчение прекрачи навън.

* * *

Всички политически сборища, че даже и най-потайните, завършват по един и същи начин, с гуляй! Това е неписано правило, запазило се през вековете. Българите са си такива, каквито са си, тогава и после, веднъж и завинаги!

За някои ненаситни родолюбци с гъвкав гръбнак този завършек е най-голямата подбуда за участие. Само като си представиха какво ядене и пиене ще падне и тичаха да застанат зад “святата идея”! В сериозните човешки работи трапезата играе значимата роля на морален укрепител. А трапезата на Ботул се оказа царска…

След излизането на попа, господарят на замъка с променено, горделиво-лъснато лице плесна с ръце и се разпореди с почти любезен глас:

- А сега слугите да внесат блюдата и виното! Можете да седнете край масите.

Напрежението сред забулените най-после спадна и те непринудено се отпуснаха на удобните възглавници. Нашите герои също седнаха. Цяла върволица слуги чевръсто зашета. Внесоха и заредиха специална, висока маса за господаря и височайшия му гост. Поставиха я напряко на двете редици там, където преди малко се извърши церемонията. Върху нея тържествено пренесоха огромно блюдо с печен на шиш глиган, украсен с лук и други подправки. По ниските маси занареждаха подноси с печени патици, риба, пъдпъдъци, яребици, зайци, топли пити и кравайчета със зачервена коричка. Трупаха и трупаха още сладкиши и всякакви плодове с безразсъдно разточителство. На каменния под зад тях поставиха ведра с вино като онези, с които поят конете. Груба и пошла парадност на богатство, изтръгнато от подчиненото население. Всички се нахвърлиха яростно, с животински апетит. Приеха като изблик на родолюбие да излапат всичко това .

- За успеха на делото! За нашия успех! - вдигаше неспирно тостове  зачервилият се домакин, като пиеше не от бокал, а направо от голяма керамична кана.

Със слугите се появи и Вокил. Спас се възползва от шума на смеховете и разговорите и му се обади , когато мина близо до тях.

- Мога да ви изведа оттук, когато поискате! - шепнешком му каза момъкът.

- Милуна върна ли се?

- Не е още. Нещо се бави…

- Кажи ми като се появи. Ние ще останем още. Най-безопасно е да излезем от крепостта заедно с тези. Пък и надявам се да чуя още нещо. Виното развързва езиците…

В същото това време господарят Ботул извиси глас с пиянска неудържимост :

- Какво сте се изпокрили под тези качулки, страхливци такива? Хайде, братовчеде царев, покажи им що е храброст! Махни това смешно нещо от очите си, та да видим всички какъв си хубавец! Ама нали заверата стана вече, бре хора? От какво ви е страх? Вижте, само мен не ме е страх от нищо! Прибрах ви тук и с открито лице съм пред всинца ви. Е, и какво? И да ме издаде някой на Асен, какво ще ми направи? Ще тръгне срещу Червен с великата си войска ли? Има ли такава войска, която може да превземе Червен? - беше застанал прав и се биеше в гърдите гръмогласно. Показваше истинския си нрав.

- Има ли по-силен господар от мен в Мизия? Има ли? - беше навил ръкавите на далматиката до лактите. Махна с косматото си ръчище, когато Иван се опита да го вразуми.

- Донесете оръжията! - провикна се той.

Всички застинаха по местата си. Двама от пазачите зад гърба му излязоха и внесоха цял наръч мечове с красиво изработени дръжки. Спас и Петко познаха и своите там.

- Криете се под качулките, а носите мечове? Нали ви наредихме: без както и да е оръжие! Защо се опитахте да ни измамите? - гласът му се извиси застрашително.

- Ей сега ще видя що за хора сте! Хайде, сваляйте качулките! - изблещи очи той.

Бокалите се изплъзнаха от ръцете на неколцина. Двама-трима послушно показаха лицата си. Бяха болярите на Нове и Хръзград. Хрипкави звуци заклокочиха в гърлото на Ботул Бика. Черната му брада се затресе. Кикотеше се.

- Коленете ви омекнаха, бъзльовци такива! Сега ще ви омекнат още повече. От друго! - плесна отново с ръце. - Доведете гъркините и свирачите!

С леки стъпки влязоха три възхитителни жени с тънки като паяжина одежди в прекрасни цветове. Под тях се разкриваше безсрамно великолепие: кадифено - гладки тела, къпани сякаш в мляко.

Движеха се плавно, гъвкави като разлюляна от вятъра тръстика. А очите им същински въглени! Изгаряха! Двама музиканти зад тях засвириха на лира и малък барабан. Вопли на копнеж и тъга се изтръгнаха от струните. Жените се заизвиваха в сладострастно опиянение, в любовен гърч. Това не се учи, то си е в кръвта на някой.

- Къде ли ги е намерил такива изкусителки? - прошепна с възхита Петко.

- От морските градове. Там има много и всякакви гърци, - му отвърна Спас. - Не се зазяпвай чак толкоз! Стой нащрек!

С тежка олюляваща се походка Ботул се дотътра до танцьорките и собственически започна да ги стиска и щипе, докато те танцуваха.

- Иванко, ела… да ги видиш отблизо! Ела, бе човек! Ела да си харесаш някоя за после… След като свалим Асеня… може да се ожениш за… византийка! Ела трябва да им свикнеш… на гъркините…

Иванко унесен от музиката отрицателно поклати глава. Не искаше да развали магията на танца. Пък и те бяха жени от простолюдието. Като разбра, че няма да получи подкрепа от младия велможа, Кавган преситен ги пропъди с ръка и танцьорките се изнизаха навън.

- А сега… - с кръвясали очи възбудено произнесе той - сега ми доведете оная вироглава мома! Да видим дали ще има кураж да ни се опъва тук на всички! Ето и мечове си имаме!

Спас и Петко се спогледаха. Ужас! Пирът щеше да се превърне в оргия. И жертвата ще бъде отвлеченото момиче! Ами, ако е Мичето?

- Доведете ми оная дивачка, куманката!

Чакай, какво каза той? Куманка ли? Отдъхнаха си. Значи отвлеченото момиче не е щерката на Кузман Станука!

Минаха мигове на очакване…

Някои от гостите разгорещени като домакина, шумни и развеселени с нетърпение очакваха обещаното пикантно зрелище. Други, верни на здравия български нрав, обхванати от угризения, се питаха: “Боже , какво правя тук? В това блато? На това бунище? Гарга ли ми изпи акъл?” Мудрака усети тези противоречиви настроения. Вратата шумно се отвори.

- Господарю, виж кого заловихме пред вратата на куманката. Промъкваше се сама като лисица! - двама ратници блъснаха вътре Милуна. Тя падна с писък върху каменната настилка. Спас неволно направи движение, но беше задържан успешно от Петко.

- Казва, че е слугиня в “Боздугана на Едноръкия”, ала никой не я е виждал там!

- Довлечете я тук! - Ботул Бика застана в центъра на празното пространство. Скръцна със зъби. - Който влиза в моята твърдина тайно, без покана и то точно тази нощ, трябва да бъде наказан!

Стражниците хвърлиха съпротивляващата се Милуна в краката му.

-Вярно е това, което казва жената!- Вокил доби смелост и излезе напред от чинно стоящите до стената слуги. - Слугиня е при нас и донесе дивеча заедно с мен.

- Видяхте ли? Право казвам! - вдигна лице хубавицата и дръзко погледна господаря на замъка в лицето. - Ратници! Само за това ги бива! Да влачат беззащитни жени!

- Я, гледай! Я, гледай! Тц-тц-тц! - Ботул с удивление започна да обикаля седналата на пода жена. - И откога си слугиня на Никола? Вокиле, откога тази жена е слугиня при вас? Кога сте я цанили?

- Ами… - смути се момъкът, - от вчера. Дойде и се примоли, и тате я взе. Имаме нужда от женска ръка в страноприемницата… та затова…

Кавган продължаваше да я оглежда и да цъка с език. Уригвайки се продължи:

- Виждал съм те някъде. Такава хубост бие на очи и не се забравя. Къде ли съм те виждал? Чакай да си помисля ! - сбърчи вежди: - Да… ами да! Та ти си слугинята на моята годеница Марта Станука! И какво правиш тук?

- Какво правя ли? Господарката ми, Мичето, изчезна! Дойдох да я търся! Това правя!

- Ха-ха-ха! - затресе се отново в смях Ботул: - Нова измишльотина! Най-напред каза, че си слугиня при Никола, а сега ново двайсет! Годеницата ми изчезнала. Ей така, фър-р-р, изхвръкнало пиленцето! И точно пък ти… не баща и, не брат и, не чичовците и, а точно ти сам-самичка, в тъмна доба я търсиш! И то къде? Точно в Червен, при  мен! И то кога? Точно тази нощ! - обърна се към пазачите: - Подайте ми меч! - оголи зъби и се надвеси над нея. С лявата си ръка намота косите и  и с вси сила ги задърпа, а с дясната с меча разряза връзките на наметката, после разпори пазвата на робата. Допря острието до оголените и гърди. Милуна застена.

- Казвай защо те е изпратил Кузмен Станука? Казвай, сладурано! Казвай, че ще останеш без тия сладки, бухнали козуначета тук! За да научи за събирането ни, нали? Да проникне в моята тайна, без клетва! Защото аз знам неговата страшна тайна, как претрепа и ограби златото на онзи грък Манас! А то беше Асеново злато, защото Манас беше тръгнал с поръчка да търси в Цариград Калоян! Страх го е този нещастник, че го държа в ръцете си и като се оженя за “гълъбенцето” му ще използвам всички Стануковци за моя бунт! На Кузмен Станука му се иска да ми се изплъзне, като съобщи на   цар Асен за това събиране! И затова от много акъл е изпратил жена да ме шпионира. Ама и то каква жена! Мислих… с куманката, но не… Точно с теб ще си поиграем сладко тука всички! Ще ни станеш блудница тази вълшебна нощ! - надвеси се над нея и лакомо захапа едната и гърда.

- Остави жената, мръснико!

- Какво-о-о? - змия да беше усетил в надиплените си гащи Бика, нямаше така да изкрещи. - Кой се осмелява?

- Аз! - Спас беше отметнал качулката си и втренчено погледна в свинските очички на Кавган.

- А-а-а-а! - разнесе се шепот сред забулените: - Спас Мудрака! Спас Мудрака!

Като че ледена вода ги заля. Изтрезняха начаса. Всички го познаваха. Смел воин, най-преданият човек на Двореца, царски съгледвач. Разбраха, че са разобличени. Може би самият цар Асен го беше изпратил тук…

- Хванете го! Хванете този безочлив натрапник! - домакинът изпадна в паника. Спас Мудрака се спусна към жената и Ботул, но беше задържан в движение от стражници.

- Пусни жената, дяволско изчадие! Казах ти, пусни жената! - с метален глас произнесе доблестният благородник.

- Да я пусна ли? Ето, виж как ще я пусна! - извергът заби меча си в гърдите на Милуна. Тя изписка и падна в несвяст. Бликна кръв. Сивоокият мъж не издържа. Силен стон се изтръгна от дълбините на сърцето му. С все сила се откъсна от ръцете на опленилите го, приклекна до ранената и положи главата и на коляното си.

Стражниците отново го хванаха и насила изправиха срещу Ботул Кавган, който държеше окървавения меч в ръцете си.

- Кой си ти, бе? Кой си ти, за да ми нареждаш какво да правя? - изсъска в покрусеното лице на Спас той.

- Знаеш кой съм. Помагам на изпадналите в безизходица люде. И на много от тук присъстващите съм помагал.

- Че кой си ти, за да оправяш всякакви неправди? Господ ли? - захихика.

- Не! Но знам, за разлика от теб, какво е добро и зло! Какво е чест и безчестие!

Кавган отново се затресе. Този път в нерадостен, пресилен смях.

- Още ли вярваш в такива небивалици като добро и зло, чест и безчестие? Последните две-три години би трябвало да си ги избил от главата си! Какво показа времето? Кой от нас двамата е по-издигнат? Ти ли, дето се биеш за голата чест или аз? Аз ли, дето имам такава крепост, богатства и хиляди подвластни селяни или ти бездомникът? А след малко ще бъдеш и мъртвец! Мъртвец с чест! Как ти приляга само!

Точно в този миг замириса на разтопена смола. С ъгълчето на очите си Спас видя Лалотек, който в края на масата, зад забулените, беше подредил всички глинени лампи пред себе си. Две от тях, ярко горящи, полетяха една след друга и цапнаха в лицата насилниците на Мудрака. Улучените стражници силно изпищяха и се втурнаха към кофите с вино, за да се наплискат. Смолата беше изгорила лицата им. Третата лампа удари Ботул в гърдите. Разстопената течност се разплиска по парадната му далматика и видимо го опари. Изненадата вцепени всички присъстващи. Кавган инстинктивно сгази с ботушите си горящото кълбо в краката си. После с обгорени дрехи, кървав меч и сатанинско лице тръгна към сивата тълпа заговорници. Настъпи объркване и ужас! Нещастните съзаклятници се скупчиха плътно и закриляха неволно с телата си развилнелия се Петко Лалотек. Спас в това време изтегли при Вокил ранената Милуна, а после си взе меча от мястото, където бяха складирани и застана в отбранителна позиция.

- Да влязат ратници, много ратници! - викна Ботул безпомощен пред мълчаливата тълпа.

Но влязоха само четирима копиеносци, поста при входа на чертога. При взетите предварително строги мерки за сигурност, Кавган Бика не беше предвидил нападение извътре и затова ратниците му се намираха далеч от пируващите. Към влизащите въоръжени мъже полетяха нови горящи лампи със смола. Пламнаха и завесите на прозорците. Ботул съвсем обезумя, не знаеше какво да прави. Хвърляше се от едно място на друго, крещеше ката дивак към слугите:

- Какво стоите като истукани? Заливайте пердетата с вода!

Някои от слугите излетяха навън за ведра.

- Предайте се, безумци! До един ще ви заловя! - задави се от пушека господарят на тлеещия чертог.

- Няма да ни заловите! - Спас с опитна ръка въртеше меча пред очите му .

Реши да внесе още по-голямо объркване и суматоха.

- Половината от “съзаклятниците ” с плащове тук са мои хора! Верни на царя! - каза високо това, за да го чуят всички.

Закачулените съвсем се стъписаха. Мнозина от тях в този момент бяха готови да дадат по-голяма част от богатството си, само и само да не се намираха в чертога на Ботул! Последните слова на Мудрака чу и младият Иван, станал ням свидетел на всичко. Видимо в него известно време се водеше вътрешна борба. Накрая тихомълком се прокрадна до мечовете и взе един от тях. Застана зад гърба на Спас Мудрака.

- Внимавай, за гърба ти ! - провикна се Петко.

Иванко вдигна меча и заяви високо:

- И аз съм пратеник на царя! - добре беше преценил ситуацията хитрецът!

- Клетвоизменник мръсен! - изхриптя Кавган. - Знаех си, че такъв излъскан царедворец не става за съратник! Ще ви заловя всички предатели и на кол ще ви забия!

- И как ще стане това, прелюбезни? - Иван го погледна дръзко. - Замъкът е под контрола на моите хора! Не помниш ли? Дойдох с двеста ратници! И тук в чертога има от тях.

- Ще те убия! Ще те съсека, ще те смажа долно копеле!

- Хайде! Опитай се!

Започна двубой между двамата с мечове. Още в първите схватки стана ясно, че младостта и пъргавината имат превес. Пък и Ботул Кавган  се беше тъпкал с месо и пил безмерно. С първото си добро попадение Иванко раздра рамото на противника. Този, който години наред беше предизвиквал леенето на кръв и сълзи у другите, изведнъж разбра що е болка. Изрева като див звяр. Битката стана ожесточена, на живот и смърт. Иванко искаше да се докаже пред Мудрака и другите колко е верен на короната. Всички ги наобиколиха. Младият велможа добре прилагаше уроците си за боравене с меч. При едно ловко отскачане в ляво без да се колебае нанесе смъртоносния удар. Ботул захърка като заклано прасе и се строполи долу.

- Хайде, сега му е времето да се измъкнем! - Спас даде знак на Петко и Вокил. Взе на ръце кървящата Милуна. Възползвайки се от суматохата около умиращия Кавган, те безпрепятствено излязоха навън. С котешки стъпки се гмурнаха в дълбокия мрак  на захладнялата, лятна нощ. Много скоро очите им свикнаха и те огледаха двора под бледите лъчи на сънливата луна: далеч встрани се движеха две фигури на слуги с ведра. Връщаха се от кулата с кладенеца. Ратници не се забелязваха, но зъбчатите кули при трите порти и по ъглите с нямо величие стърчаха над каменните зидове, високи три човешки боя и надеждно изпълняваха своето предназначение. Ботул беше смъртно ранен, но стражниците по кулите не знаеха. Такива като тях първо изпращат стрелите, а после питат кой е насреща. Нямаше защо да бъркат в хралупата на осите с голи ръце.

- Следвайте ме! - едва доловимо произнесе Вокил и уверено ги поведе към готварницата. - В избата отдолу има изход към тесен тунел, който минава под стените на крепостта. Това е продоволствената порта за храни и прислуга.

- Не се ли пази? - попитаха Спас и Петко едновременно.

- Има решетъчна врата и ключар до нея. Познава ме, мисля, че ще се спогодим .

- А къде извежда този тунел?

- Направо до брега на реката. Там има вързана лодка. Ние с Милуна дойдохме с нея…

Вървяха двадесетина крачки мълчешком. Милуна се размърда в ръцете на Спас и високо изстена. Това изглежда ги издаде.

- Стойте! - пред тях от тъмата изскочи караул, трима войни с бойни секири на рамо.

- Стойте! Кои сте вие и къде отивате? - с учудване погледнаха потъналата в кръв жена, носена от мъж в сиво наметало. Познаха момъка до него.

- Вокиле, какво е станало? Защо тези двамата бягат от господаря и каква е тази ранена жена? Веднага се връщайте обратно или ще ви съсечем! - заплашително произнесе единият от тях.

- Бягайте! Бягайте и вие. В този час Червенската крепост сменя своя господар! Ботул Кавган е убит! - задъхано произнесе Спас.

- Как така?

- Какво приказвате?

- Не може да бъде! - слисаха се мъжете.

- Идете в чертога и ще видите!

- Брех, дяволска работа! Абе ние видяхме пожара и влизането на външния пост, но не можехме да си напуснем службата.

- Пък и такива шумотевици винаги има, когато велемощният Кавган пирува цяла нощ и се отдава на разгул!

Ратниците забързаха към осветената сграда. Изглежда, че и други на пост бяха чули думите на Мудрака, защото скоро от близките храсталаци презглава хукнаха натам войни в доспехи.

Ключовите думи за преврата в крепостта им отвориха без затруднение и решетъчната врата на подземния тунел. И така Спас, с идващата на себе си Милуна, Петко и Вокил много скоро достигнаха до люлеещата се в придошлите води на реката, ладия.

А “загадъчният Иван”, човекът със сивата маска? Какво стана с него, ще запитате вие. Както далновидно предположи Мудрака, той умело използва “играта на слепия случай” и още същата нощ постави ръка върху този пращящ от богатство и заемащ важно стратегическо положение замък. По-късно пред цар Асен успява да си припише по-голяма част от заслугата за обезвреждането на “този подъл заговорник Ботул Кавган”. Крепостта Червен все пак царят с грамота даде във владение на по-заслужил мъж, а самият Иванко спечелил безграничното доверие и благоволение на Асен, останал в  Двореца, отрупан с почести, слава и богатство. Даже, разправят, по-късно  влязъл в тайна любовна връзка с царевата балдъза. Но… вълкът козината си мени, ала нрава не. Грабливият нрав и алчността за власт винаги излизат наяве!

Подир пет години, с една дума 1196 лето, този неуморим авантюрист подготвил нов заговор сред болярството. Под  влияние на пленения византийски севастократор Исак (както виждате останал си чуждопоклонник докрай) бил убеден да убие цар Асен с много и различни обещания и особено с обещанието, че ще му даде дъщеря си Теодора за жена. Впрочем Исак умрял в затвора преди преврата. Възползвайки се от това, че Спас Мудрака бил далеч от Двореца, този Иванко опетнил името си с цареубийство. Но български цар не станал, тъй като не получил обещаната помощ от Византия и не можел да отблъсне настъпващите от Преслав войски на царевия брат Петър. Това го принудило да се спаси с позорно бягство в Константинопол. Византийският император Алексий ІІІ все пак го обдарил богато за създадените от него размирици в България. Не знаел нещастникът, че с него внася семето на раздора и в собствената си империя. Оженил Иванко за внучката си и го направил управител на голямата Пловдивска област. Но авантюристът си е авантюрист, даже и в по-зряла възраст, нищо не го спира. В главата му отново се вселила мисъл за самостоятелна еднолична власт и този хубавец в следващите години създал немалко главоболия на византийските управници.

Това което ви разказах е станало по-късно.

А сега да се върнем в лодката при нашите герои. Петко и Вокил се бореха въоръжени с весла против водовъртежа на бързея.

- Мили Боже! - беше възкликнал Лалотек, когато пристигнаха на брега. - Ама каква ти река? Та тя нарочно е издълбана като широк ров! А и вчерашният порой се е постарал да я направи непребродима. Как ще преплацикаме туй огромно нещо?

- Като с галера. Хайде, вземайте  с Вокил веслата и ще запорим с ладията през водата.

- Галера ли? Тая корубеста еднодръвка? Само да не се продъни като сме толкоз в нея! - продължаваше Петко. Беше се отпуснал след дългите напрегнати часове и сега приказваше ли приказваше. - Ама ти ще кажеш, че и това е все пак нещо при нашето положение. Спасително корито сред мътните, разлюляни води! Да не ми е името Петко, ако след малко не се окажем под него. А ти как ще се справиш тогава с тая ранена и несвястна жена?

- Знаеш как да ни  вдъхнеш кураж, няма що! - със  сърдечна усмивка му отвърна Спас. - Добре, че в делата си не си такъв, какъвто в устата! Иначе да сме мъртви досега!

Това искаше да чуе Петко. Това беше похвалата за неговата съобразителност, хитра тактика и ловки действия. Беше му достатъчна. Знаеш си го, пестелив е на думи, но в този миг му беше искрено благодарен и се убеждаваше, че един без друг не могат.

И ето, двамата с Вокил гребяха, а Мудрака с Милуна на колене беше седнал в средата. Веднага се погрижи за раната на жената. Откъсна парче от долната си риза, сви го на топка и се опита да спре кръвта. Оправи разпилените и коси и я погали по лицето. Тя потрепна, отвори очи и изстена.

- Много ме боли… Къде съм?

- Спасена си. Сега се прибираме в страноприемницата. Там ще се погрижим да оздравееш, ще повикаме знахар. Само потърпи още малко…

- Бог справедливо… ме наказа… Сама съм… си виновна за това.

- Хайде сега, пак същото! За нищо не си виновна.

- Не… аз… - с мъка произнесе Милуна, - аз… за друго… ти казвам. Знаех много добре, че Мичето не можеше… да е при Ботул. Ама… Ясен… искаше да ви насоча към него… заради заговора… И аз ви вкарах в устата на вълка… - разкайваше се тя през сълзи.

- Е, сега твоят Ясен може да е спокоен. Ботул Кавган е не само разобличен, но и мъртъв! - тя го погледна въпросително. - Не! Не сме ние. Уби го неговият “разсъдлив и предвидлив” съратник, велможата Иван. А сега за Мичето, - Спас се възползва от идването на жената в съзнание, - била е бременна преди време, нали?

- Да… цялата зима криехме от всички. Тя стоеше затворена в стаята си почти през всичкото време. Даже и като се изпролети…

- А когато ходеше на пасището, при Гизда, се обличаше с широко вишнево наметало. - Тя го погледна с огромните си очи, пълни със страдание и ги затвори утвърдително.

- Никой не разбра, даже на брат й Ясен не казах…

- С изключение на “онзи заплес Проданко”!

- Какво?

- Нищо, нищо. А Кузмен и Златица знаеха ли?

- Майка й… тя… се досети по-рано и затова я караше да се крие от всички роднини и от слугите. А господарят научи в ноща на раждането! - с усилие облиза пресъхналите си устни. - Пресвета Дево, закрилнице наша, какво раждане беше само! Какви мъки… преживя горката, без да охне, без да гъкне даже. Беше си изпохапала ръцете и устните до кръв!… Видях я…, че се превива късно вечерта. За да я спасим от хорски срам и за да запазим честното й име, двете с господарката я изведохме далеч от каменната къща, в едно изоставено селище. Но господарят Кузмен усетил нощната шетня на жена си и ни проследил. Мажеш да си представиш как прие всичко…

- А детето? Какво стана с детето?

- Цяла нощ се мъчи клетата душица върху дървените трупи, където и бяхме постлали. Когато то най-после се роди и изплака под звездната светлина, същинска звездичка, го повихме с платно и подадохме на Кузмен. Мислехме, че ще се смекчи сърцето му, беше момченце… - задави се в ридания. С усилие продължи. - Двете с господарката се погрижихме за Мичето… Много кръв изгуби! Без малко да я изтървем… Моито страдания сега… са нищо в сравнение с нейните тогава. Когато дойде на себе си… поиска да и поставим в ръцете бебето. Баща й изпадна в бяс. Разпенен крещеше за родова чест и какво ли още не. С изгубен разсъдък, в умопомрачение, разви новороденото и пред очите на трите ни го удуши! Удуши, проклетникът, невинното сърчице, животрептящото парченце от собствената си плът! Момченцето, което Мичето доби след толкоз мъки! Това я съсипа и тя изпадна отнова в несвяст. Когато след много наши усилия се свести в собственото си легло, повече не отвори дума за детето. Все едно, че не го е имало, че всичко е било само един лош сън. Но стана още повече затворена, мълчалива и съвсем покорна. Само дето не искаше да седне на една маса с баща си.

- А таткото на детето? Кой е той?

- Е, това вече никой не знае. Но не е Ботул Кавган, знам със сигурност. Господарят Кузмен му я беше обещал година преди това. След тази бременност се разбърза и искаше да ускори женитбата. Не смяташе това за нередно, тъй като Ботул все пак е два пъти вдовец и недотам млад. Не можеше да претендира за честна мома. Така си мислеше господаря…

- А не е мислил на какъв живот я обрича! Какво ще преживее чедото му с тоя вещер! Мислил е само, лицемерът му неден, какво ще приказват хората! Гледал е само външната страна на нещата. И все пак къде е могла Мичето да срещне своята любов, човекът, с който е избягала?

- Ами… мисля, че… трябва да питаш за това… сестра й Босила. Мичето и гостува сама миналото лято доста време.

- Босила ли? Дето е женена надалеч? За катепана на пограничната крепост Равън? Как казаха, че се нарича? Май близо до твоето име… Милорад, да Милорад!

Милуна кимна и изтощена притвори очи. Но чувстваше и вътрешен покой. Мудрака си спомни разговора със Златица. Нейното необяснимо тогава държание, когато я попитаха дали Мичето е излизала далеч от крепостта. Беше му изредила всичките пътувания и гостувания, но за това беше премълчала. А искаха на всяка цена той да им намери дъщерята! Странни хора със странни разбирания за чест и морал. И все пак му бяха дали Милуна, която знаеше тайната на щерка им, може би с неясната надежда да му я разкрие, ако се наложи. Е-е, наложи се! Зазоряваше се.

Каква нощ! Боже, каква вихрена нощ! Нощ на риск, на омраза, на напрежение, на саможертва, на болка, на страдание, на безразсъдство, на смелост, на смърт, на надежда, на спасение! Нощ на откровение и прозрения! И разкриване на истини, страшно важни истини!

През открехналите се небесни процепи нахлуваше светлина отвсякъде.

През следващите два дни се носеха шеметно на конете, в неудържимо препускане, доволни от ясното и приветливо време. Оставиха ранената Милуна, каручката с товара и омърлушения Гераско при ханджията Никола.

- Налага се по нашата си работа да тръгнем веднага с Петко. Ето вземи това за грижите, които ти създадохме. - Спас постави на масата пред стария си другар два византийски сребърника, като хвана протестиращата му ръка. - И още, за да потърсите знахар за Милуна. Ние ще се върнем най-късно подир пет дни.

- Добре тогава, но ще вземете дисаги с храна. Не мога да ви изпратя на път без нищо.

Преди да потеглят, Мудрака поръча на Вокил да отиде при митрополит Арсений и да му разкаже всичко, което стана в крепостта през изминалата нощ.

И ето ги, в пълно бойно снаряжение, пришпорвайки конете като в атака, свръх силите си галопираха на запад към пограничната крепост Равън, намираща се до земите на сръбския велик жупан Стефан Неманя. Спираха само за кратки почивки на места с вода и изобилна трева за конете. При една такава почивка Петко Лалотек изрази това, което го човъркаше отвътре.

- Знаеш ли кога усетих, че имаш нещо друго наум за този скот Ботул Кавган?

- Кога? - отвърна Спас Мудрака, прозявайки се.

- Вярваш ли, или не вярваш, но още в самото начало, когато заяви без много-много да му мислиш, че тръгваме за Червен! А имахме само един камшик, на който са издълбани неговите букви! Знаем и двамата много добре, че всеки грамотник може да го изработи и подхвърли за прикриване на следите. Но какво направи ти, безпогрешният тълкувател, човекът, който така добре познавам? Като пълен наивник се хвана за тази следа и поддавайки се на внушенията на недотам ясния Ясен и… и тая Милуна, взе, че хвана пътя за Ботулевите земи. Блъсках си акъла два дни, но си знаех,че не е само заради тази съмнителна следа, камшика! - Лалотек се почеса под шлема. После го свали от главата си. Някак си се беше стеснил в последно време, стягаше го в слепоочията и пречеше на мозъчната му дейност.

Излегнат, Мудрака постави ръка над очите си, за да засенчи лице. Тънка усмивка се плъзна по устните му.

- А не чу ли какво каза Ясен при чучура? Боляринът Ботул подготвял “заговор”!

- Искаш да кажеш, че още тогава си подушил какви ги е забъркал този коварен насилник? Знаел си какво безсрамно свърталище ще се окаже този Ботулев чертог? И откъде научи за сивите плащове и тайните думи?

- Имам си чуден помощник! - произнесе замислен Спас. Петко прие това като закачка към доказаната ефикасност на неговата намеса. - Е-е-е, малко по малко се убедих, - продължи младият благородник ,- че става дума за опасно съзаклятие против короната, а от вчера по пладне бях вече сигурен, че през нощта там ще има тайно сборище. А пък и от друга страна беше нужно напълно да се уверим, че Мичето не е в Червенската крепост, нали? Да отхвърлим тая натрапчива мисъл на брат й.

- И не само я отхвърлихме, ами даже с някои хитри думи и ловки наши действия направихме пишман-годеника и заговорника съвсем бездеен занапред.  - Петко от сърце се разсмя, като се удари по бедрото. После лицето му помръкна.

- Чух в лодката какво ти разказа Милуна за клетото Миче… Как е могла да стигне дотам? Да не опази онова, което всяко момиче е учено да тачи като зеницата на очите си?

- А ти разправяше преди, че леела сълзи за щяло и не щяло!

- Това казваха всички работници при диканята, и възрастни и деца.

- Същото твърдяха и жените от стаята за чеиза. Никоя от тях даже не се е и досещала какво се крие зад нейното мълчание, покорство и сълзи. А помниш ли думите й - “ако сърцето ти е пълно, значи си богата”?

- Чак сега всички разбирам. Дано при сестра й, в Равън научим всички останало.

- При сестра й Босила и при зет й Милорад! Там трябва да разберем кой е напълнил нейното сърце с безценно съкровище. На кого е дарила обичта си…

- Може да е някой негодник, който си играе с нейната младост и невинност. - Петко с въздишка изказа тревожните си предположения.

- Ако е така, то това значи, че не само баща й Кузмен Станука е бръкнал с мръсни пръсти в сърцето й, за да ограби съкровището му.

- Защо ли не се изненадвам за този Кузмен! Знаеш още отпреди какво мисля за него. Без съвест човек! На всичкото отгоре се оказа, че е убил и ограбил в земите си Манас, царевия пратеник, който трябваше да ни помогне при спасяването на Калоянчо.

Спас поклати бавно глава.

- И при все това ние продължаваме да търсим дъщерята на този човек, недъгав в душата, защото сме му дали дума, ала започнах да се питам дали тя самата желае да бъде намерена?

Петко го погледна открито в очите.

- Точно за това си мислех! Не беше ли по-редно да препускаме сега към Търновград? В двореца трябваше от твоята уста да научат за станалото в Ботулевата крепост, а не от устата на онзи двуличник Иван.

- Той е все така царев роднина, братовчед! Смятам, че това зелено момче си е взело добра поука веднъж и завинаги. Вече ще мирува. Ако ли не, тежко му и горко. Мисля, че постигна много, стана владелец на Червен.

- Ще мирува! Как ли пък не! Шило в торба стои ли? Сам не си вярваш, като го казваш. Тази крепост трябва да се даде на достоен и заслужил мъж като тебе, а не на оня. Защо, бе човек, защо все се отказваш от онова, което по право ти се пада?

- Има други, които решават кое ми се пада и кое не! Да оставим тези приказки.

Лалотек недоволно сви устни.

- Кога ще се научиш да живееш истински този живот? Докога ще се наказваш за това, че си оставил да убият родителите ти и да плячкосат и ограбят имота ти. Та ти беше само на седем години!

Замълчаха. Внезапно се дочу глъч от тропот на крака, бурни смехове, викове и песен.

- Какво е това? - обърнаха се по посока на тупурдията. Намираха се на кръстопът, под няколко дървета, недалеч от внушителните стени на наскоро освободената крепост Сердика, която византийците наричаха Триадица. На едната й порта излезе гъста тълпа, която бавно в гръб се приближаваше към тях и се спряха на хвърлей място. Заприиждаха още войници, слуги, слугини, косачи, овчари с тоягите си и цял орляк деца. Бяха заобиколили нещо, пляскаха в такт с ръце и се смееха.

Двамата пътника оставиха завързаните коне и също се придвижиха натам.

Тъмна мъгла паднала

над Цариграда голяма,

над исаковата капацина.

Исакчо си е несретник

затворен е в зандана

и блъска във дувара

загубената си куфалница.

Пееха по войнишки два мъжки гласа. Я, гледай ти, някой тук осмиваше наскоро сваления от престола византийски император Исак II Ангел. Злощастникът беше хвърлен в тъмницата не от кой да е, а от собствения си брат Алексий III.

Нашите герои се провряха през пролуките на гъмжилото. В центъра на голям кръг, направен от зяпачите, се движеха двама глумници с голи, бръснати по старобългарски глави и венчета от малки звънчета. Бяха странна и удивителна гледка. Единият върлинест, слаб и леко прегърбен, а другият - дребосък, на половината на боя му. Носеха на себе си нещо като воински одежди, но скроени така, че да са смешни. Кожените им нагръдници с метални плочки бяха надянати на гърба. Заиграха ръченица, пеейки:

Иху-у-у! На главата ми вито венче,

на венчето свинско звънче,

на звънчето сминова китка,

на китката лятна роса,

от таз роса смях да падне. И-ху!

Игривият хумор на песента накара множеството отново да запляска с ръце. После дългият подкара ловко железен обръч с изкривена за целта тел, а дребният се кискаше и подскачаше угоднически около него. Звънчетата в такт създаваха интересни звучения.

- Какво е туй, що въртя? - провикна се гръмогласно дългият.

- Колело-о-о - изпищяха всички във възторг.

- Не само е колело, а е колелото на живота! Вижте как шеметно се върти и променя.

Малкият се качи на колелото и го подкара с крака.

- А сега вижте тоз мамин Кольо, сам си кара живота, както си ще!

Жонгльорът стъпи накриво и падна, плачейки престорено и ритайки във въздуха. Последва нов взрив от смях.

- Само че трънливият живот го изхвърли встрани, заради хитруването и вироглавството му.

- Що е това?

- Спрял живот - рекоха някои.

- Дупка! - извика един малчуган. Шутът се обърна към него:

- Хвала на малкия! Колко вярно! Дупка е! Такива са дупките във византийските крепости, които ние пробихме с тараните. Ха-ха-ха…

- Ха-ха-ха - поде тълпата.

После дългучът даде знак с ръка да замълчат, бръкна и извади от преметната през главата му торба нещо кръгло, увито в лозови листа. Почисти листата.

- А това какво е?

- Восъчна пита…

- Пита с мед…

- О, не, не! - поклати със съжаление глава. - Това е държавата на Константинополските управници! - и подхвърли питата във въздуха натам, където бяха децата. Те се сборичкаха, за да си вземат парченце от нея.

- А това, - посочи децата, - сме ние, българите! Нахвърляме се отвсякъде на Византия и тя стои безпомощна. Не знае кои крепости да спасява и на кои да отложи помощта… Но за жалост има и друго… Колкото и стар народ да сме, си оставаме същински деца - открити и лековерни. И за най-малкото сме готови да се сбием помежду си…

Петко сръга с лакът заповедника си.

- Тия кратунести глави съм ги виждал някъде. Само, че къде? Тогава май бяха с коси?

Но Спас беше отправил взор другаде, в тълпата отсреща. Там, сред войниците с шлемове, срещна погледа на едного. Очи на кошута го гледаха прямо и същевременно с необикновена мъдрост. Сериозни, пъстри очи върху голобрадо, с високи скули, миловидно лице. Видение, нереален лик под воински доспехи. Въздухът наоколо затрептя нажежен и опари кожата на откритото му лице. Дъхът му секна. Това е тя! Мистериозната жена-воин, неговият ангел-хранител! Сега е сгодният момент, сега най-после ще разбере коя е. Бавно се измъкна и заобиколи множеството. Доближи войнишките редици и се провря напред. Протегна ръка и сграбчи рамото на загадъчната непозната. Със замах я обърна към себе си.

- Охо-о-о, Спасе, братко, каква среща! - срещу него цъфна лицето на Боривой, доброволец като него по време на бунта. Спас смаян се вторачи в мустакатия и брадат ратник. Огледа другите около него. И следа нямаше от храбрата омайница.

- Спас Мудрака е сред нас! - провикна се Боривой.

Всички го чуха, чу го и върлинестият зевзек.

- О-о-о, кого виждат очите ми? Милостиви люде, имам честта да ви представя безстрашния ратник, горещия родолюбец, който надхитри несретника Исак Ангел при прохода миналата година! Най-големият юнак, който някога ще видят очите ви - Спас Мудрака. Да му се поклоним всинца.

Той отиде пред Спас и направи дълбок поклон.

Всички изведнъж станаха сериозни и впериха очи в човека пред тях. Неволно се отдръпнаха и го поставиха в центъра на кръга. Смутен, Мудрака се усмихна на множеството. Не умееше да говори красноречиво, когато ставаше дума за него.

- Храбреци сте всички вие, защото си останахте българи през дългите години на чуждата деспотия! - потърси с поглед омайните очи. Не ги откри. Хлапетата се скупчиха около него, искаха да го докоснат.

- А сега, - обърна се смешникът към людете, - можете да поставите своята лепта, който каквото може и обича тук, на разстлания плащ.

Спас пръв хвърли медна нумизма и сърдечно се сбогува с Боривой.

- Не ги ли помниш? - запита Лалотек, когато се завръщаха към конете. - Тези глумници бяха бъзльовците от селското опълчение във втория освободителен поход. Ама как точно са си сложили нагръдниците на гърба, за да не ги улучат стрелите, когато бягат от бойното поле. А сега се гордеят, че познават неустрашим мъж като тебе. Хайде, какво ще кажеш? Много е лесно така далеко от боя да печелят людете, като се правят на големи българи. Ала ние с теб знаем какво бяха преди и колко струват!

- Защо говориш така? Ето те са си намерили службата, която най-много им приляга! - каза разсеяно Мудрака. - Хората, както виждаш, не ги е еня какви са били преди. Важното е, че сега ги забавляват и ободряват. Носят им радост и са тяхната разтуха.

- Лошото е само когато глумници започнат да се приемат насериозно и да се правят на герои.

- Е-е, наистина въздухари са, но имат верен усет кое ще разсмее напатилите се хорица.

- Въздухари, но и печалбари. Търгуват със жаждата на людете за смях и веселба.

- И какво от това? Нали им просветляват дните в тези трудни времена? - Мудрака помълча и после добави ни в клин, ни в ръкав: - Животът е един объркан лабиринт. Но пък загадъчното и необяснимото са най-примамливите неща, не е ли така? Те крият в себе си неизразима хубост.

Петко го погледна разтревожен. После се взря смаян в свиленото покривало на Кнез. На един от златните пискюли висеше завързана китка полски маргарити с папрат в средата.

Спас мълчаливо се приближи до коня си и развърза китката. На червения й конец блестеше малка жълтичка.

- Ама какво е това чудо? - надникна Петко иззад рамото му. - Чакай малко! Това е някакъв знак. Дава се от момък на мома при малък годеж. Само че китката трябва да е от трендафил. Бре да му се не види! - Лалотек съвсем изгуби ума и дума. Не беше в състояние да анализира толкова сложно нещо. - Каква е тази нелепа годежарска китка и кой ти я завърза? Това е някакво зловещо предупреждение, може би за това, което ни очаква в Равън. Народът в някои песни оприличава смъртта със сватба - огледа със свирепа подозрителност разотиващата се тълпа. - Бре, тц, тц, тц! Ама ти не унивай и не се плаши! Аз нали съм с теб! - спря да дърдори и с почуда проследи действията на заповедника си, който откъсна паричката и я прибра в кожената торбичка при другите си съкровища. А китката пусна под бронята на голо в пазвата си.

- Внимавай, ще те убоде… Дръжките, искам да кажа, ще те боцкат. Ама пак ти казвам, по нашия край такова нещо се дава от годеника на момата… Кажи нещо, де!

“Да… от момъка на момата”, помисли си Мудрака. Само че дарителката трудно може да се нарече мома в общоприетия смисъл на тази дума. Колкото при Милуна всичко беше на показ, толкова тази жена се покриваше с тайнственост.

* * *

На третия ден, по петльово време, след като пребродиха много и различни места, нашите конници достигнаха до някакво село сред овощни дървета. Сивоокият благородник се извърна назад и възкликна:

- О-о-о, я виж!

Дръпнаха юздите и обърнаха конете на изток.

- Зора зори… - промълви Лалотек.

Очаровани и занемели, загледаха величествения небесен пейзаж, разкрил се пред тях. Над тъмните очертания на хоризонта ярки, розовооранжеви пластове горяха с неестествена светлина, като просветляваха към небосвода. Между пламъците им се врязваха рехави оловносиви, почти черни облаци, които в движение рисуваха причудлива, огромна картина на планинско възвишение, покрито с дървета. С малко повече въображение можеха да открият даже просеките и голите сипеи по този небесен хълм.

- Такова нещо съм виждал изографисано в търновските църкви. Но даже и най-изкусният живописец, когато рисува библейски картини, не може да изпише такава пленителна красота! - каза омагьосан Петко. - Всичко друго бледнее пред тази гледка!

- Като дете си мислех, че облаците са нещо живо… - с въздишка отрони Спас.

- И аз! Помниш ли в Китно поле, когато лятно време, легнали на тревата, наблюдавахме белите пухчета как се прекрояват на небесния лазур. Понякога приличаха на стадо с пастир, друг път на великани в бой с триглавата ламя… А веднъж даже видяхме лъв по време на скок. Знаеш ли, че съм ти го казвал, но след онова злощастие често ми се струваше, че облаците очертават мама, как е застанала пред нощвите, забрадена в бялата си забрадка и спряла да меси небесния си хляб, ми маха с ръка…

- Да… - преглътна с усилие Спас - така си мислех и аз тогава, че облаците са послания, които Всевишният ни изпраща.

Тези мигове на съзерцание и връщане към детството им подействаха целебно, неусетно умората изтече от тях и те с прилив на нови сили и някак си пречистени пришпориха конете.

При влизането в споменатото село ги посрещнаха най-напред три дръгливи магарета, задрямали сред репеи. Дочули тропот на копита, те уморено надигнаха глави. Но гледката, явно, не ги впечатли, защото с отегчение се завърнаха към старото си положение.

Повечето от редките къщурки, разположени от двете страни на пътя, бяха прихлупени, със сламени покриви. До тях значително по-внушителни изглеждаха стопанските постройки, които заедно с дърветата и градините в дворовете бяха заградени с плетове или с натрупани камъни и трънаци върху тях. Жълти тикви и кратуни грееха като слънца по тези огради. Във ведрото спокойствие на утринта се разнасяше многогласният хор на петлите, старателно изпълняващи задължението си да извадят от сън стопаните. Хора и животни видимо се пробуждаха за ново начало. Застигнаха двама говедари, които извеждаха добитъка на паша. Като ги видяха, отбиха чердата, свалиха калпаци и чинно се поклониха.

- Дал Бог добро, байновци - заговори ги Спас. - Кое е това село?

- Трънковица - изломоти единият.

- А далеч ли е Равън?

- Ей там, зад завоя до голото бърдо. А вие от дека идите? - осмели се вторият.

- Царски пратеници сме. Отиваме при катепана Милорад, господаря на Равън.

- Па он не си е у дома. Веке две недели, откакто е зашол.

- Ами господарката?

- Па она там все си седи… Не оди никъде.

- Откъде знаете?

- Работимо през ден ангария там.

Спас и Петко се спогледаха. Наум изчислиха дните. Милорад не е бил в Равън, когато Мичето е изчезнала от Средине и още не се е завърнал!

След някое време достигнаха завоя и пред тях се разкриха белокаменните стени и кули на неголяма крепост, намираща се на издигнато, гористо място. Беше истинска погранична твърдина, без външен град, напълнена с гарнизон за отбиване на ударите, както на сърбите от запад, така и на ромеите от юг. Отдалеч забелязаха, че около близката стена още при ранина кипи усилена работа.

Стотина мъже в конопени ризи и гащи пълзяха като мравки с товари на гърба по дървено скеле до зида. Поправяха и заздравяваха крепостните съоръжения. Това бяха зависими люде, които по този начин изпълняваха ангарийната си повинност градозидане, наречено от гърците кастроктисия.

- Дали катепан Милорад е в крепостта или извън нея, ще се уверим лично, но се вижда, че си разбира от работата и усърдно си изпълнява задълженията по заякчаване на Равън, - изрази мислите си Мудрака.

- “България цела да е и всякой да я знае” - допълни с думите на песен Петко Лалотек.

В това време ги забелязаха от стражевите кули и с бойна тръба известиха за пристигането им.

Когато показаха свитъка с царския печат при входа на подвижния мост и съобщиха, че искат лична среща с катепана, получиха потвърждение на казаното от говедарите.

- Негова светлост не е в крепостта.

- А кой го замества тук? Вижда се, че е деен човек.

- Кастрофилакса Арцо Будовик.

- Съобщете му, че искаме да влезем в твърдината.

- Ето го. Чул е сигнала и идва.

От арката на голямата крепостна порта се показа представителен мъж в зряла възраст. Въпреки ранния час, беше стегнат в кожените

си дрехи с воинска акуратност и със спокойна увереност се приближаваше към тях. Беше с дълги до раменете прошарени коси и юнашки мустаци, едва прикриващи дълбокия белег, който започваше от орловия му нос и стигаше до дясната част на широката му челюст. Поздрави с отсечен глас и пое свитъка. Разгледа восъчния печат внимателно и след това респектиран, с широк жест ги покани към парадния вход.

- Добре дошли в Равън, ваша чест!

Спас и Петко поведоха конете мълчаливо след него. Той се почувства длъжен да обясни.

- Катепанът Милорад вече трета неделя с петстотин ратника е заел дъговидна позиция отвъд реката срещу Стефан Неманя. Сърбите дръзко напират и заграбиха вече няколко укрепления на север от Равън. Нас ни спаси само хитро измислената тактика.

- И каква е тя, ако не е тайна? - попита Спас.

- Тайна е, но на царски хора като вас ще кажа. Изнасяме боевете извън крепостта. Когато усетим, че се приближава вража войска накуп, ние първи нападаме из засада с много стрели и копия. Не след много променяме нападението в привидно бягство и започваме да предизвикваме неприятеля да ни преследва отзад като бегълци. После из един път също птици, прорязващи въздуха, се обръщаме с лице към настигащите ни, влизаме в битка със страшен боен вик и се сражаваме още по-храбро. А те изненадани се стъписват и падат покосени. Това повтаряме няколко пъти. Избиваме еднакво и сражаващите се, и заловените при опит да се спасят с бягство.

- Но така винаги трябва гарнизонът да е извън крепостта.

- Сменяме ратниците на месец, както и ние се сменяме с катепана. Затова сега сърбите се плашат от Равън и ни заобикалят.

Спас се засмя.

- Да, това е хитра тактика. Такива начини на действие са присъщи само нам - българите! Другаде използват планински и гористи места, за да изненадат нашественика. А свързвате ли се през това време с катепана? Може ли да му изпратим вестоносец? Нужно е да отида при него, за да разговаряме!

- О, не! Не може. Разбрали сме се да няма излишно движение в тази посока, заради противника.

- А как осигурявате прехрана на толкоз голяма армия за цял месец?

- От тамошните села. Преди време складирахме при тях зърно и добитък. Ратниците живеят сред селяните, преоблечени като тях. Така беше и преди време, когато преминаха германските кръстоносци на Фридрих Барбароса…

Кастрофилаксът отвори масивната дървена врата в още по-масивната главна порта под арката. Тя звучно застена на дебелите си железни панти. Влязоха не просто във вътрешен двор на замък, а в истински военен лагер. От двете страни на входните кули, високо между озъбените стени бяха монтирани каменнометателни машини с цели грамади каменни гюлета до тях. Спас и Петко по обичайния си начин размениха погледи. Разбраха се без думи. Докато “великият болярин” Ботул Кавган и изтънченият братовчед на царя - Иванко, подяждаха като червеи готовото вече българско царство, тези никому неизвестни мъже с отечествена ревност защитаваха всяка педя земя от външно посегателство. И така, вероятно, бяха почти всички погранични твърдини, в състояние на ежедневни сражения. Двамата разследвачи с интерес разгледаха огромната вътрешна част на крепостта.

Господарските жилища, две големи постройки с кръгла зидана кула до тях, целите покрити със зеленината на бухнали лози, се извисяваха на полегато място, в най-отдалечената северна страна. Бяха изолирани от останалите жители чрез добре подредена градина от дървета, храсти и цветя.

В другата част от вътрешния двор, освен множеството стопански сгради, типични за всяка твърдина, нагъсто бяха застроени цели махали от дървени къщички за войниците и техните семейства. Ако се наложеше да се търси любовникът на Мичето сред този мравуняк, беше все едно да търсиш игла в купа сено.

Едва що се беше пукнала златната зора, а повечето от ратниците сновяха навън. Едни се миеха голи до кръста пред удобно поставени дървени корита, други развеждаха конете, а трети седнали на прага пред къщите си, с креда почистваха доспехи и оръжие. Когато тримата минаваха през тесните улички покрай тях, те чинно поздравяваха кастрофилакса. На новодошлите никой не спря погледа си. Изглежда тук или често идваха непознати ратници и знатни люде от други крепости, или са толкова много, че не се познаваха всичките помежду си.

- Първо, ще настаним конете в конюшната, а после ще се погрижим и за вас, да се измиете и отдъхнете! - любезно обясни Арцо Будовик.  - Види се, че нощи наред не сте затваряли очи за истинска почивка… Семире, - обърна се той към един от посрещналите ги коняри - иди до господарския дом и извикай Живка да дойде тук! Трябва да отведе Негова светлост Спас Мудрака и придружителя му в стаята за гости. Така й кажи: жените да приготвят стаята за гости!

- Да известят също и господарката Босила. Пратеници сме и на баща й Кузмен Станука - добави Спас Мудрака.

Докато наглеждаха грижите на конярите около Кнез и Ветрогон, пристигна и слугинята, дребна жена с чевръста, припряна походка. Спас кимна на Петко:

- Ти върви с нея. Аз трябва да поговоря с кастрофилакса на четири очи. Пък и искам да разгледам другите уреди за отбрана.

Арцо Будовик с разбиране се усмихна.

- Добре, ще те разведа навсякъде.

След тяхното излизане се отдалечиха и двамата коняри в другия край на яхъра. Останал сам със слугинята, Петко постоя известно време, после каза с нетърпение:

- Това са ни торбите.

- И защо ми го казваш? - запита жената с твърде нелюбезен тон.

- Заповедта на кастрофилакса не беше ли да ни настаниш в стаята за гости? Нали си слугиня тук? Хайде! Вземай дисагите и да вървим! Нали за това те извика кастрофилаксът, да ни слугуваш?

Живка широко отвори очи, преднамерено постави ръце на кръста и го огледа от главата до петите. Изпечено лице, къдрава черна коса и набито мускулесто тяло под люспеста ризница. Полуголите му ръце бяха силни и гъвкави като стеблото на младо дърво. Разшири ноздри. Целият миришеше на мъжка пот, полски вятър и коне. Отговори нахакано.

- От пръв поглед се вижда кой от двама ви е господар и кой слуга, така че си вземай дисагите и да вървим! Няма да ставам слугиня на слугата, я!

- Мали-и-и, какъв буен нрав. И във всичко ли си така? Не съм слуга на Негова светлост, а помощник във вършенето на много важна и опасна работа! Не видя ли! Дойдох на кон, а не на магаре! Толкова сме важни, че чак в двореца ни знаят. Ратници сме! - усмихна се със снизхождение. - Ама какво ли може да разбира едно дребно женче като теб с пачия си акъл и то на такова затънтено място! - надсмя й се Лалотек, но веднага съжали, защото тя се оказа по-устата и от него.

- Какво-о-о? - викна пронизително и се заля в смях. - Ратник! Че тука ратници с лопата да ги ринеш. И аз какво? На всичките ли да им нося торбите? - продължаваше да се смее нахално и подигравателно. - Ле-ле мале, какъв заповедник ми се извъди! Още малко и ще ме накараш да ти нося меча и колчана със стрелите.

Бре! Колко е цапната в устата!

- Я си затваряй хлевоустата паст, кресливке! Какво си се развикала по ранина? Май нещо накриво си спала или не си получила онова, което си търсила тая нощ?

Петко не се даваше.

- Само това остава, да ме надприказва една нищо и никаква женица!

Огледа я също патетично.

Освен дребна, че и смугловата! Но чистофайница. Бялата бродирана риза, под сукмана и престилката, грееше на нея. Беше навила плитката си на кок и около нея омотала тънка бяла забрадка. Засмените й зелени очи под вежди, като пиявици го гледаха дръзко и предизвикателно. Изведнъж лицето и се стегна, бузите й порозовяха.

- Какво каза пак? Женица ли? Сега ще видиш какво може тази женица, като взема остена, оногундур такъв! - и тя застрашително пристъпи към него.

Петко Лалотек зяпна. Какво каза тя? Оногундур ли? Това пък какво е? Обида ли е и доколко голяма? Сви ръце в юмруци, надигна се на пръсти и се надвеси над нея като чакал над заблудена яребица.

- О-о-о, опитай само, опитай, жено, за да видиш звездулки по светло! - впи очи в нейните. За миг мерна в тях страх. На свой ред се засмя подигравателно.

- И защо ще вземеш остена? Да не съм ти вдигнал полата и да съм  ти налетял? Надявай се!

- Боже мили! А, бре, ти срама имаш ли, мръсник такъв?

Разгорещеният мъж отпусна ръце и се отдръпна. После каза с нехаен тон.

- А защо се ежиш толкова? Ние все пак сме гости, нали? Да си чувала за гостоприемство? Къде ще чуеш тази дума на такова диво място?

- Стига си се надувал с твоята Престолнина, нахалнико! Чух, че идете от Средине. Може и да си гост, ама неканен. И като си гост, аз какво, на ръце ли да те нося? - Живка с горчивина си помисли: “Винаги става нещо недобро за мен, когато някой дойде от Средине”.

Бре, мама му стара, тая не мирясваше! Лалотек драматично махна с ръка.

- Не си струва за две мои приказки да врещиш като коза толкоз време. Хайде да тръгваме! - Взе кожените торби и ги метна на рамо. Отправи се към изхода. После рязко се извърна и я грабна като дете на ръце. Притисна я здраво до себе си. Тя изписка и го заудря с юмруци по ризницата. Натърти си ръцете.

- Какво правиш, проклетнико? Веднага ме пусни! Всички ни гледат.

Двамата коняри отдавна бяха престанали да ринат и с любопитство наблюдаваха словесния двубой.

- Да те пусна ли? Съвсем не мисля да те изпускам от ръцете си. Само ми кажи накъде да вървя. Така ще те гушкам чак до там. Я каква си ми костеливичка, че даже и малко ръбеста.

Достигнаха изхода на яхъра. Живка продължаваше да се мята в ръцете му като риба на сухо. Петко запя на ухото и:

Леком лети лястовичка,

леком лети, хоп, към мене!

- Като излезем на двора, нашите ратници ще те хванат и тогава да му мислиш!

- И какво ще ми направят? Ще ме затворят в тъмница ли? За това, че те нося на ръце? - засмя се отново той. - Брех, че страшно престъпление.

Чувстваше се победител.

- Пусни ме, дивако неден! Не може така да се покажем. Имам си мъж! Боже, каква си хала!

- Така ли? Имаш си мъж? А ти защо се закачаше с мен така, сякаш нямаш? Кажи де, защо се задяваше?

- Кой, аз ли съм се задявала? Май много ти се иска?

Петко я стисна в обятията си до болка.

- Сега ще изтърпиш това наказание, за да ти е за поука! Май ме хареса, а? Май много ме хареса такъв, какъвто съм си здравеняк и хубавец! - той си завря носа в пазвата й. Ухаеше на прана дреха, сушена на простор. Замая му се главата, та чак му прималя. Пусна я и стана сериозен.

- Хайде сега, води ме към стаята за гости.

Тръгнаха нагоре през градината към господарския дом.

- Какво е това на врата ти? Талисман ли? - попита с нехаен глас Живка, като го погледна скришом.

- Да, талисман е. Да ме предпазва от зли помисли и действия.

- Талисманите са вятър работа!

- Така си мислиш ти. Нямаш представа от какво зло ме спаси този талисман преди две нощи. От сигурна смърт.

- Така ли? И кой ти го изплете? Твоята жена ли?

Той замълча развеселен. Значи все пак неговата особа я интересува.

- Нямам жена. Направи ми го една сръчна мома, жива дяволица. Пътуваше доскоро навсякъде с нас, но се наложи да се разделим за няколко дни.

- Хубава ли е?

- О-о, и още как! Хубост ненагледна и с кръшна снага! Има едни очи… теменужени…

- И тази хубавица не е ли облечена като вас, с воински доспехи и не пътува ли ден преди двама ви?

Петко я погледна озадачен. Спомни си какво каза Милуна в нощта край реката: “Жена с воински доспехи и боен нож”.

- И защо мислиш така?

- Ами точно такава мома дойде снощи в Равън и беше начаса приета от Нейна светлост болярката Босила. Видях отблизо лицето й, като я  въвеждах в господарските покои…

Петко потъна в размишления. После се сепна:

- Чакай! Какво е това? - дръпна жената за рамото. Спря се и наостри слух. Слаби вопли и стенания се донасяха отнейде. Намираха се недалеч от кръглата кула. Глухите ридания излизаха като че изпод земята. Да ти настръхнат косите! Петко се огледа за гробище. Нямаше ни гроб, ни жив човек наоколо.

- Помогнете, помогнете, добри хора! - Молеше се някой отчаяно. - Смилете се към нас клетниците…

Ратникът погледна лицето на Живка. Беше се сгърчило от страдание и жалост.

- Няма ли да помогнем на страдалците? Къде са те?

- Не можем. Това са затворниците от тъмницата и на мен ми е забранено да ходя там.

- А къде е тя?

- В подземията на тази кула. Там е затворът на крепостта.

- Живке, Живке… донеси ми водица! - дочу се ясен мъжки глас.

- Хайде, да се махаме! - почти разплакана забърза слугинята.

* * *

След освежителното напарване и къпане в каменнозиданата баня на замъка, а после и кратък сън, облечен парадно с бяла надиплена риза, под везан, копринен безръкавник, Спас Мудрака се беше изправил лице в лице с господарката на Равън, болярката Босила.

- Добре дошъл в дома ми, Твоя светлост!

- Добре заварил, госпожо! - гостът леко се поклони.

- Приемам Твоя светлост тук, в градината, тъй като моят съпруг, катепана Милорад, не е в крепостта. Кастрофилаксът Арцо Будовик ми предаде настоятелните ти молби да разговаряш с мен. Каза ми още, че идваш и с препоръката на моя баща, господаря на Средине, Кузмен Станука.

Стопанката на замъка с някаква необичайна и неестествена тържественост покани благородника към пейките на дървена беседка, очертана от отвесни колони обвити с бръшлян. Мястото беше безупречно избрано според изискванията на доброто възпитание. Уединено за поверителен разговор, а в същото време пред очите на мнозина. В другия край на алеята градинар щракаше с ножици и моделираше гъсти храсти във фигури. Недалеч от него под дървета, млад възпитател упражняваше с лък и стрели три момчета на различна възраст.

- Надявам се, че са се погрижили добре за вас. Наредих да ви занесат храна, вино и плодове. Отпочинахте ли добре?

- О, да! Печените яребици бяха превъзходни! Сърдечно благодаря за любезността и гостоприемството, Твоя светлост! - той се поклони още веднъж, преди да седнат един срещу друг в беседката. Спас Мудрака с интерес се обърна към настъпилото оживление при учителя и децата. Проследила погледа му, болярката Босила с нежност и гордост в гласа поясни:

- Най-малкият с черната косица е нашият син Асен. Кръстихме го както на царя, така и на моя брат. Петгодишен е. По-големите са синовете на Арцо Будовик…

- Едричък е за възрастта си! И силен! Само как извива тетивата и ето, хо-о-о-п, уцели дървото! - възхити се гостът, като погледна зачервеното лице на майката. И веднага откри, че тя самата прилича на майка си Златица. Вярно, по-тънка, стройна и млада… Оглеждайки дискретно представителната й външност, Мудрак проумя, че жената на Кузмен Станука в младостта си също е била хубава и напета балканджийка. Безупречната господарка на Равън пред него беше облечена изцяло в зелено. Късо, тъмнозелено, копринено наметало върху по-светла роба, извезана по краищата с гъста, златна бродерия. Тези нюанси на горския мъх красиво контрастираха с червеникавокафявата коса, изплетена в множество тънки и по-дебели плитки, оформени в сложна прическа около гладкото й лице. От нея се излъчваше едва доловимият аромат на млади борови клонки. Големи кафяви очи го гледаха твърде изпитателно.

- С какво известие идвате от моите родители? - попита горделиво тя, като погледна полусвитата му дясна ръка.

- Да, госпожо! - с въздишка произнесе благородникът. - Боя се, че идвам от Средине с лоша вест! - незнайно защо реши да говори направо. - Мистериозно е изчезнала твоята сестрица Мичето и родителите ти са страшно разтревожени! - поспря Мудрак. Очакваше това да я разтърси, да я опари като жив въглен. Тя показа изненада и безпокойство, но не в такава степен, в каквато се очакваше. Продължи:

- Никой не знае къде е. Затова твоите родители ме извикаха от Търновград, за да се заема с нейното издирване и спасяване.

- Ама, как така? Кога стана? - думите й бяха изречени почти механично.

- И тъй като в моето дирене през последните дни разбрах много неща за нея, че е едно добро и състрадателно девойче, което е в състояние да вдъхне нежност и обич в мнозина, стигнах до убеждението, че изчезването й се дължи на сърдечно увлечение.

- И аз какво мога да помогна?

Не очакваше такъв рязък въпрос.

- Ами, научих, че точно преди година, през лятото Мичето е гостувала тук, в Равън, за дълго време. И точно тогава изглежда е срещнала въпросния хм… мъж, и е… станало непоправимото…

Босила се изправи. Лицето й пребледня и се изопна. Този път приликата с майка й Златица беше пълна.

- О-о-о, прощавай! Твоя светлост да не иска да каже, че докато сестра ми се е намирала под наша закрила, под нашия покрив, ние със съпруга ми катепана на Равън, сме проявили нечувано нехайство и сме допуснали сестра ми да стане жертва на любовно похищение?

Налегна го такава умора… Умора, която преломява волята и желанието да продължи по-нататък. Отговори също с въпрос.

- Твоя светлост нали иска сестра й да бъде спасена?

- Ако е в беда, искам и то много!

- Ако е в беда? А може ли да не бъде при тези обстоятелства? Ами позорът?

- Не знам… Не съм съвсем сигурна…

Замълчаха. Разследвачът реши да промени посоката на разговора.

- Приеми извиненията ми. Наистина бях доста груб и недодялан. Не исках да прозвучи така. Обгърна отново градината с поглед и се вгледа в децата с младия учител.

- Седя тук, любувам се на великолепния ви дом, прекрасната градина и сърцатия ви син и се питам как дъщерята на Кузмен от Средине е дошла толкова далече, за да стане господарка на Равън. Нали няма да е отново невъзпитано, ако попитам къде се срещнахте с катепана? Или ви събраха сватовници?

Тя бавно се обърна към него. Усмихна се. После елегантно, с привичен жест, прихвана полите на робата си и отново седна.

- С Божията намеса! - лицето й цъфна. На бузите й се появиха трапчинки. - И аз понякога се питам същото. Много малко жени имат моя късмет, да се омъжат с взаимна обич, за достоен и издигнат мъж.

Спас разбра, че е попаднал на приятна за нея тема за разговор. Тя започна разказ, който по всяка вероятност многократно беше разказвала:

- Това стана през една чудна пролет, преди шест лета, пълна с магически знамения. Из цялата българска земя се разнесе мълвата, че в Търновград има една чудодейна икона на Свети Димитър, дошла по неведоми пътища от ромейския град Солун. Така разправяха людете, че този Солун бил изтръгнат из Константинополската империя и разграбен, заедно с цялата област околовръст от един безмилостен, морски народ, наречен нормани. И тръгнаха знатни и незнатни към Търново да се поклонят пред Солунския чудотворец и бъдат благословени от него и Бога. Мълвяха още, че който поклонник докосне иконата, ще бъде озарен от щастие и всяко негово добро начинание ще се увенчае с успех. Даже и най-дръзкото, както и най-съкровеното…

- Да! Помня това време. После Петър и Асен, владетелите на Търново, съградиха с Божията промисъл пресвети храм, за да приютят иконата. Точно при освещаването на този храм те обявиха бунта против византийските подтисници. И аз бях там! - откликна на думите й Спас Мудрака.

- Всички наши роднини, Стануците де, се изпреварваха да пътуват дотам и разказваха приказни неща за чудесата на иконата. Само татко се подсмихваше, клатеше недоверчиво глава и упорито повторяше, че това били “небивалици”, “женски измишльотини, бабини деветини”. Без малко да останем без Божията благословия! Двете с Мичето всеки ден плачехме пред мама и я молехме да склони татко. Той доста време се опъва, ама накрая мама изглежда успя да прекърши ината му. Едно слънчево утро заповяда да впрегнат колесницата. Ние се натъкмихме и тръгнахме… По пътя се вляхме в потока на една безкрайна върволица от каруци, каляски и конници. Не щеш ли по едно надолнище ни се откачи едното от задните колела. Без малко да се утрепем. Но Бог си знае работата. Кочияшът Балдьо, татко и Ясен успяха да задържат возилото. Ние слязохме, а мъжете го изтеглиха встрани и се заеха да го поправят. И… тогава се спряха да ни помогнат трима конници - един благороден младеж и неговите придружители, Милорад! - тя се засмя волно като мома на гергьовска люлка. - Още като го съзрях хубав и напет, очите ми останаха в него. Пък и той ме забеляза… О-о-о, прощавай. Увлякох се.

- И така… той ви помогна да поправите колесницата?

- Не само ни помогна, но и настоя да ни придружи с хората си под предлог, че колелото може пак да се откачи. Заедно се поклонихме пред Свети Димитър и заедно бяхме благословени. Впечатлен от благородството му, татко го покани на връщане да отдъхне за ден-два в Средине. После тръгна на кон да го изпрати, та… чак до Равън. И тук, в Равън, е станала дума за сватовство. След смъртта на баща си Милорад останал единствен наследник на крепостта и десетина села около нея. Търсел си стопанка от род… Нали казах и преди, нашата женитба беше по сърце и за двама ни. И… може би… точно затова, когато миналата година по Великден гостувахме в Средине и научих, че сестрицата ми е сгодена за Ботул Кавган…, сърцето ми проплака. Тя никога нямаше да изпита радостта, която аз изпитах. И за да поеме глътка въздух, да подслади малко душата си, преди да надене брачния ярем с този жесток мъж, я взех със себе си в Равън. Да попътува, да види широкия свят…

- Колко време ви гостува?

- Три пълни месеца. Че и дни отгоре. Чакай да помисля. Остатъка от пролетта след Великден и лятото.

- Това е доста време. И с какво се занимаваше тук? Знам, че не е от тия, дето само ще си сменя премените. Чух, че се грижила за бедните и страдащите.

Болярката се втренчи в храстите пред тях. Възвърна отново хладното си господарско държание.

- Помагаше ми в грижите около Асенчо, сина ми. Учеше го да изговаря правилно думите, разказваше му за нашия Балкан, за дърветата, цветята и животните в него. Разхождаше го в градината… Него и момчетата на Арцо. Занимаваше се още с розовите храсти. Поливаше ги, окопавше. Назидаваше също и къщната работа. Сприятели се с всички от прислугата.

- И с възпитателя на децата ли?

- С кого? - сепна се тя. - За Стефко ли питаш? - погледна към упражняващите се деца. - О, не! Този момък дойде наскоро, след падането на Ждрело в сръбски ръце и смъртта на близките му. Той е от знатен род и е много начетен. Приехме го и не сгрешихме. За децата е от голяма полза, пък и те са във възторг от него…

- Да се върнем на думата си. Мичето ходеше ли в селището при ратниците и техните жени? В Средине научих, че помагала на бедни жени с много деца.

Босила отвърна поглед встрани.

- Един или два пъти. Моят мъж като научи, й забрани да слиза от хълма. Не е редно младо момиче, госпожица, да се мотае из войнишкото селище. Още повече, че там постоянно има военни учения. Тя разбра и се подчини.

- А как си замина оттук?

- Сама реши да си тръгне. Настоя да изпратя гончия до Стануковец за впряг. Но тъй като баща ми още не е сменил колесницата, а старата не става за дълъг път, проводих конника до един от роднините.

- Чакай да позная! Поискали сте помощ от някой по-млад Станук, с по-представителна каляска. Да кажем братовчеда Камен.

Тя се вгледа в лицето му съсредоточено. Беше доста озадачена.

- Ами да… Той беше… Не, не дойде самият той, а изпрати хора. Ама друго нещо не можеш позна. По-късно разбрах, че по средата на пътя впрягът бил нападнат от разбойници.

- Но са се спасили невредими, нали?

- Така ми предадоха, че са се спасили. Помогнал им е някакъв самотен конник, целият в желязо - тя се закашля и прекалено бързо стана.

Защо скри очите си при изричането на последното? Защо беше този равен глас? Нали изговаряше най-важното, от което би се прояснила тайната?

- Ще ме прости, Твоя светлост, но ми е време да отида в параклиса за служба и молитва за здравето на катепана и ратниците с него. -Сбогом!

Въпросът, който разискваха, като че ли престана да я интересува.

* * *

Когато се връщаше към господарския дом, сивоокият разследвач беше привлечен от силна шумотевица. Погледна надолу към военния лагер. Ратниците с искрящи доспехи под яркото слънце се бяха строили по дружини и пееха някаква бойна песен, като при припева удряха крака и викаха за “победата на справедливостта”, колкото им глас държи. След влизането през парадния вход, пое нагоре по каменните стъпала към стаята за гости. Усещаше тежестта на неудовлетвореност и неясно безпокойство. При вратата на отредената им спалня се натъкна на ново любопитно предизвикателство. Беше залостена! “Ама и тоя нашият действа с безразсъдство, в бърза атака като същи войник”. След упорито тракане с желязната халка на плътно затворената дървена бариера, оттатък се чу едно женско приглушено: “Ай-ай-ай”! Най-после вратата се открехна с тревога, разкаяние и страх. Вътре зачервени и гузни се бяха скумросали Петко и Живка. Спас хвърли строг поглед, пълен с упрек към помощника си. Слугинята припряно заоправя смачканата постеля на едното легло. За да запълни неловката тишина, Петко Лалотек се разбъбри:

- Знаеш ли какво ми каза Живка? Снощи господарката Босила е приела късен гост. По-вярно гостенка! Запъхтяна от дългото препускане с кон, пристигнала жена. И как мислиш облечена?

“Я гледай ти, я гледай!” Очите на Спас се проясниха. “Значи разследването не е провалено! Само дето през цялото време трябваше да си играе на котка и мишка с тия Стануци!” Спас се разсмя и чукна със сгънатия си показалец челото на сгащения Петко.

- С воински дрехи, като нас!

- Ама и теб си те бива. Нищо не ти се изплъзва! Откъде научи? Болярката ли ти каза?

- Никой не ми каза за това! Досетих се! - разсмя се отново младият мъж. Обърна се към жената. - Остави разтребването и ела тук! Седни! Значи за това си говорихте със сладкодумния Петко, докато беше залостена вратата? - закачливо й намигна той. - Хайде сега разкажи и на мен същото, само че по-подробно!

Живка повтори онова, което каза на Петко сутринта.

- А сега ще те питам нещо важно. Помисли си, преди да ми отвърнеш!

Върху смуглото лице на слугинята падна тъмна сянка.

- Ако е за сестрата на господарката, нищо повече не мога да кажа, освен онова, което Твоя светлост е чул от нейните уста.

Ха, така! Значи беше предупредена! Значи Босила е била уведомена, че идват заради Мичето и всеки отговор в градината е бил предварително обмислен. Кой й е съобщил? Тайнствената непозната, разбира се, жената-воин! Тя не се ли движеше все около тях от мига, в който се заеха с това разследване? Още в разговора си с Милуна през оная нощ, беше показала, че знае някои неща, които можеше да научи само и единствено от Стануковата загубена щерка. Още тогава му се мярна мисълта, че двете са свързани.

- О, не, друго нещо ще те питам. - реши да забие стрела в демонстративната й незаинтересованост. - Арцо Будовик ми спомена, че мъжът ти е затворен в подземието на кулата - надникна дълбоко в очите й. - Защо! - атакува той.

Живка възкликна високо и премига.

- С какво се провини! Какво работеше преди?

- Беше пазач там, в подземието, а после и него затвориха…

- И защо? Това те питам, защо го затвориха? - сви вежди Мудрака. - Какво престъпление е извършил?

Жената се стъписа. Очите й се напълниха със сълзи. Погледна първо Петко, после Спас. Замачка в скута разтрепераните си ръце.

- Животът понякога е като пробито сито, целият изтича наведнъж. Допусна да избяга от подземието един затворник. Чужденец. Един младеж от ония, дето им викат “кръстоносци”.

- И кога стана това?

- Ами миналата година, по туй време…

Така… Изведнъж му олекна.

- Когато си тръгна Мичето ли?

Тя съсредоточено заразглежда ръцете си.

- Не знам! Боже Господи! Господарката ще ме погуби! Ще ме хвърли и мен в тъмницата!

- Няма как господарката ти да научи. Ние с Петко ще си мълчим. Нали, Петко? Но ако не си отвориш устатата и не ни разкриеш истината, е… тогава… Има други неща, които могат да ядосат болярката и то много! Като да кажем, как в уединение се грижеше за един от гостите тук.

Трябваше да пусне в действие и това.

- Не му мислиш много-много в такива случаи, види се - погледна многозначително Петко.

- А-а-а не, Твоя светлост! - с трогателна разпаленост поде Лалотек. - Живка не е такава жена. Не е вятърничава, искам да кажа. Няма защо да се стига дотам, че да се казва на господарката. Тя ще ни помогне да развържем възела. Ще ни помогнеш, нали, душко? Искаме да спасим момичето, да го намерим живо и здраво. За негово добро е, пък и за твое. Ей на, честен кръст! Никой не ще узнае за нашия разговор тук. Пък кой знае? Може точно с това да измиеш позора от името на мъжа си! - Лалотек седна до нея и я погали по рамото. Тя отблъсна ръката му.

- Не ме залъгвай, не съм дете. Всеки те ласкае, докато си му нужна за нещо, а после те забравя. Хората са егоисти и мислят само за собственото си добруване. Едно важно нещо съм научила през живота си. Когато двама господари са в противоборство тайно или явно, пък било то даже и неразбирателство, си патят знаете ли кои? Слугите! По-долните люде. Така стана и с мъжа ми Райко. - Очите и се напълниха със сълзи. - Райко се казва, но вместо райски живот, сега се мъчи в Равънската преизподня. Запомнете го от мен, ако нявга друмищата ви се пресекат с по-издигнати човеци, като нищо ще ви стъпчат, за да минат първи!…

- Ти на нас, с Негова светлост Спас Мудрака, ли ще ни казваш това? На нас, дето залагаме и живота си за добруването на другите, а получаваме само неразбиране и неблагодарност!

- Петко е прав! - намеси се Спас. - И ние като теб сме стигнали до горчивата истина, че от нашето честно усърдие печелят само тези, за които работим. Много често те даже не го и заслужават. Но какво да се прави? Човещината трябва да я има в истинските човеци, нали? А ние се чувстваме такива и не трябва да изменяме на същината си! Прав ли съм? “За тържеството на правдата”, пееха войниците преди малко.

- И Мичето беше такава! Правеше добрини. Не приличаше на другите господари. Затова я харесвах. Знаеш ли какво ми каза веднъж? Беше го чула от един свят човек. “Бог най-напред е сътворил обичта, а след това омразата и меча.”

- Необикновено момиче е! Веднага го разбрах. А как изглеждаше външно?

- Не беше като сестра си Босила - родена господарка. Не… само по нежната и чиста кожа си приличиха. Нали са израснали в Балкан, а там въздухът е като мляко. Ами… не много висока, като млада, гъвкава фиданка, като напъпил цвят от роза. Лицето и устенцата й приличаха на сърчица. Най-хубавото нещо у нея бяха очите - големи и продълговати, като бадеми, топли и разбиращи…

- И кога тези добри и разбиращи очи видяха чуждоземния момък? Защото е станало, нали?

Живка вдигна глава с тъжна усмивка.

- Знаех си! Още като ви видях заранта в яхъра, разбрах, че точно вие двамата ще разбулите тайната! И че никакви забрани на господарката няма да ви попречат. Ами… младата госпожица най-напред видя и се захласна по доспехите му в оръжейницата. Бяха чудни доспехи, изляти сякаш от злато и сребро за цялото тяло на човек от главата до петите. Имаше даже сгъвки за лактите и коленете с плочки над тях. На гърдите светеше изковано слънце… или звезда… не знам. Най-удивителното е, че до тях стояха окачени също толкова сложно и старателно изработени покрития за кон. А най-отгоре висеше голямо копие с малка секира от едната страна. Такива воински потреби по нашите земи не сме виждали.

Спас неволно си представи оръжейната зала на дядо си Радул и уроците, които беше получил там.

- Как се озовахте в оръжейницата? Нали не е прието жени без работа да влизат там?

- Господарят Милорад покани гостенката с момчетата направо от градината, за да се похвали с бойните си трофеи. Аз ги придружих. По стените имаше още много други пленени оръжия.

- И къде са сега доспехите на кръстоносеца?

- Няма ги. Изчезнаха тайнствено заедно с него.

- Хайде да караме подред. След като Мичето беше впечатлена от доспехите, какво стана след това?

- Изглежда, че е подпитала кака си Босила, но е получила уклончив отговор, защото подхвана разговор с мен вечерта, когато й помагах да се измие… И двете с господарката се къпят във вода, в която цял ден са киснали борови връхчета. Така ги е научила майка им…

- Остави боровите връхчета! Какво си приказвахте вечерта? - намеси се нетърпеливо Петко.

- Ами докато миех и решех косата й с хума, тя с нехаен глас ме подпита за пленника. Казах й направо, че той е в тъмницата на кулата. Знаех го от Райко. Спомням си като сега как се умълча. Обърна към мен лицето си с водни капчици. Беше пребледняло и застинало. Попита ме с тих глас има ли и други затворници в подземието. Като и казах, че са около десетина, веднага поиска да им занесе храна и вода. На другия ден изтръгна позволение от зет си. Господарката, която изглежда си я знаеше, пък и Мичето нямаше кой знае колко прищевки и капризи, се съгласи. Само дето настоя сестра й да се загърне с една от нейните зелени наметки с качулка, тъй като долу беше студено и влажно…

Бяхме раздали почти всички вързопи с храна от кошницата и стомните с вода, когато влязохме в тясна и дълга, сумрачна килия с каменни, мокри стени, досущ като пещера. Когато издигнах свещта, с мъка съзряхме в ъгъла върху купчина слама свита фигура в конопени дрипи. От скърцането на вратата явно се пробуди и уплашено скочи на нозе. Издрънча желязната верига, с която беше стегнат единият му крак. Очаквахме да видим свиреп мъж-воин, лика-прилика с доспехите, а насреща ни стоеше едно голобрадо момче на възраст горе-долу колкото госпожицата и на бой малко по-едро от нея. Когато очите му, отправени към нас, се проясниха, не скри изненадата си. Изговори нещо, което и дяволът не можеше да разбере. Сякаш лаеше. После направи поклон с ръка на сърцето. Боже мили! Затворен там в каменната тъмница, полугол, само с парцали по себе си, гладен и жаден, далеч от своите, зацепен с верига като куче, а ни се покланяше! Беше много мило момче, с руси коси до раменете, светло лице и очи като планински езера! През цепката на отворената риза се виждаха гърдите му, по които нямаше нито едно косъмче! Къде беше тръгнало това чуждо чедо по незнайни земи да се бие наред с коравите мъже? Бяхме влезли с една само свещ, но светлината сякаш не беше нужна в тази мрачна килия. Когато отправи взор в отметналата качулка млада господарка, всичко наоколо се озари, като че от него струеше светлина! - Живка погледна иконата на стената и се прекръсти. - И досега се питам: грях ли беше тяхното или някакво тайнство изначално? Нали хората казват, който не люби, си остава мъртвец! Истината ви казвам, този момък като да беше измислен само за нея и никоя друга никога не би го открила и познала! Стояха там трогателно - млади, чисти, онемели като омагьосани. В този миг усетих премъдростта на живота и неописуема красота.

Спас Мудрака шумно си пое въздух и притвори очи. Връхлетя го по подтискан, отдавнашен спомен. Четиринадесетгодишен. Двамата с Първолета се упражняваха с мечове в оръжейницата на дядо Радул. Тя му се стори по-различна от другите дни. Смееше се звънко и го увличаше да я преследва. Когато изморени свалиха нагръдниците, Лета продължи да го дразни. Извади от торбичката му голямата червена ябълка, която заранта си беше откъснал от върха на дървото и започна да я подмята, като повтаряше:

- Ела си я вземи, ела си я вземи.

Той се спусна към нея, сборичкаха се на земята. И… тогава Спас усети, че тя не е като Петко и другите момчета, а по-заоблена, топла и мека… Вгледа се изтръпнал в очите й. Бяха станали сериозни и питащи. За пръв път се почувства мъж. Неволно доближи устни до зачервената й буза. Ала ненадейно влезе дядо му. Побесня от ярост, като ги видя. Закрещя грозни думи на момичето. Заплющя върху им с камшик. Омърси, опръска с кал този единствен светъл миг. Той просто беше сляп, за да види животворните лъчи, които за малко огряха сирашката му душа. Нещо повече, начаса изгони Лета от Крепчан. Лета… Беше я обрекъл на забрава… Изведнъж сякаш мъгла се вдигна от очите му. Тя е! Тя е жената-воин, която невидимо го съпровожда и постоянно бди над живота му. Как можа да не се сети досега? Да… Забрави я, защото споменът го гнетеше. Сега си даваше сметка, че по-късно, винаги когато му се случваше да бъде с някоя жена като мъж, тягостното чувство, че върши нещо гнусно и мръсно не го напускаше. А тая Живка само как говореше за първата обич, че се ражда с висша промисъл, по Божие вдъхновение!

- И после, какво стана после? - Петко също беше завладян от сладкодумието на жената.

- Ами след като се съвзе, Мичето ми нареди да изляза и я изчакам при тъмничарите. Подир някое време дойде почти разплакана. С мъка изрече, че нещастното момче имало рана на крака от веригата. За пръв път я видях да се държи като господарка. Изиска от мъжа ми да я пуска долу през ден, за да го лекува. Нямаше как, съгласихме се. Аз винаги я съпровождах, но оставах при Райко, в стаята на пазачите…

- А Милорад и Босила? Те не се ли намесиха? - тихо попита Спас.

- Те така и не разбраха до края. Измъквахме се обикновено във времето, определено за следобеден сън, когато цялата къща потъваше в дрямка. Пък и господарят си имаше други по-важни грижи. Пак замина за месец с войската. Никой не разбра, че даже и аз не усетих как стана всичко и как този момък се изкопчи незабелязан от тъмницата.

- О-о-о - засмя се Спас. - Знае се как. Последния ден Мичето два пъти е излязла от килията, единият път с теб, другият при смяната на пазачите. Била е и двата пъти със зелено наметало, нали? По-вярно с две наметала!

Живка зацъка удивена.

- Май така ще да е станало. Но чак на другия ден подир обяд открихме, че момчето го няма, когато госпожицата вече беше далеч на път. Пък и никой най-напред не се усъмни в нея.

- Едно последно питане. С каляската от Стануковец не може да са изпратили само мъже. Имало е и жена, която да я съпровожда и се грижи за нея през дългия път, нали? Коя беше тя? Милуна ли или

съпругата на Камен?

- Не… не! Не ги познавам тези. Пристигна една странна жена…

- Млада ли?

- Не, жена на възраст. Но знаете ли, господарката Босила я прие доста хладно. Пред мен я назова Самодива. Да, така каза: “Защо братовчед ми е изпратил тази Дива Самодива?”

- Да не е била вещицата от Побития камък? - обърна се Петко към Спас.

- Не! Не е тя! Сигурен съм. - Мудрака беше категоричен. - Не разбра ли нещо повече за тази жена, Живке? - обърна се той към мъдрата слугиня, която все повече печелеше неговото уважение.

- Ами вечерта, когато приготвях господарката за лягане, тя ми разказа за нея също такава странна история. Била като млада лична слугиня на майка й една или две години. Но после незнайно защо избягала от тях в гъстите гори на съседното имение. Станала Самодива. Ходела боса, с разпуснати коси лете и зиме. Хранела се само с горски плодове и сушени гъби. По време на един лов Камен Станука я пленил. След като говорил с нея, не я върнал на чичо си, а отново я пуснал да си живее волно в гората му. Даже заповядал да й направят дървена къщичка далеч от хорските очи.

- Значи това е жената, за която са се смразили с чичо си Кузмен. А аз си мислех, че е заради Златица… - изказа мислите си на глас младият благородник. - Винаги ли е живяла там, сама? Разбра ли нещо повече?

- Май че преди десетина години, че и повече, осиновила някакво момче - скитниче. То я защитавало от хората на баща й, както и Камен, разбира се.

- И сега ли живее там?

- О-о-о, не знам. Мисля, че вече като по-възрастна е настанена в

крепостта на братовчеда.

- Ама ние се отплеснахме. - Петко се подразни от това, че се водеше разговор без връзка с чуждоземното момче. - Как мислиш? - обърна се той към заповедника си. - Откъде е дошъл този момък-кръстоносец и къде са сега с Мичето?

Но това даже и Спас Мудрака не знаеше.

* * *

И тъй, кое беше това момче и откъде идваше? Да надникнем зад завесата, както се казва.

Беше рицарят Мартин от Саксония. Втори син на барон Хилдерих, роден и израснал в бащиния си замък, който разположен върху високо плато, господаруваше над лабиринт от долини и полета, образувани от склоновете на гористи, заоблени хълмове. Най-ранните му спомени бяха свързани с огромните, студени зали и стаи, където той, бродейки почти изгубен, биваше изненадван и стряскан с ужасяващ крясък от по-големия си брат Конрад, наследника на замъка и титлата. Но имаше кой да го спаси и утеши. Почти на мига притичваше сестра им Елза, истинска фройланд, която укорявайки пакостника, го издигаше изтръпнал на ръце и приласкаваше към бухналите къдри на пищната си рокля. Спомняше си още многобройните кули отвън, звъна на камбаните при опасност и разнасящия се всяка сутрин сигнал от рог, знак за селяните да излязат на полето. От малък се вглеждаше в закачените над главната арка бойни знамена, пики и шпори, родови реликви за участие на предците му във войни и кръстоносни походи. “Суровият воински живот и пътешествията създават суров характер и храброст, най-ценните мъжки качества” - често повтаряше назидателно баща му. И той самият беше превъзходно доказателство за това. Говореше отсечено и пестеливо, винаги мрачен, с каменно лице, ревностно следеше за всяка допусната небрежност или нарушение на предписания ред от слугите или фамилията. Майка му, баронеса фон Хилдерих, винаги много заета, все не намираше време за него.

Но имаше и вечери край топлината на камината, в която пращеше и се разгаряше последният дънер, в скута на дойката си, заобиколен от семейството, той слушаше звуците на арфа и песните на пътуващите минезингери и така се докосваше до вълшебство, до изящество и красота. Нерядко Елза го въвеждаше в покоите си, решеше “златната му косица” - както тя казваше, като разказваше дълги легенди за омагьосани принцеси, спасени от любовта на нежни рицари.

Още седемгодишен баща му го изтръгна от ръцете на дойката и Елза и сам се зае с неговото възпитание. Предаде го на един бивш рицар-монах2, киселия Йерохим, който го настани до себе си в студена спалня-килия само с най-необходимите вещи. И така почитаемият му баща с довода, че “въздухът в женските салони е вреден за него”, със сурова педантичност започна да го учи на езда и сръчно боравене с оръжията. Вземаше го редовно и на лов. Гневеше се много, тъй като уроците затрудняваха до голяма степен невръстния възпитаник. Малкият Мартин, въпреки усърдното си старание, показваше мълчаливо, но очебийно неразположение към меча и копията, а при вида на бликналата кръв от заклано животно, повръщаше.

Но барон Хилдерих беше подчинил всичко на строгите си принципи и ярко изразената си воинска индивидуалност. След тригодишни спартански упражнения и укорителни тиради, стигна най-после до задоволителен резултат. Така подквасен с тевтонска закалка и

религиозно благочестие десетгодишното момче беше поверено на нов, по-издигнат и взискателен патрон, саксонския херцог. Там в сенките на величествения замък, заедно с трима другари начинаещи, той попадна в общество на кокетни пажове, оръженосци и достойни райтери1. Последните се заеха с новото им воинско обучение, като усвояване на латинска грамотност и усъвършенстване на светската галантност и добрите обноски. Постепенно придобиваше нужните качества. Престоят му при могъщия херцог имаше и други добри страни.

За пръв път общуваше с момчета на своята възраст. В часовете за отдих се забавляваха, като измисляха най-различни игри, в които влагаха съобразителност, въображение, амбиция, личен чар и остроумие. Особено се сближи с Франц, най-слабия физически, но безспорно най-умния. Двамата разговяраха за всичко - за родовете си, за мъдростта на Библията, за гроба Господен и рицарството, за нещата от живота. С приятно вътрешно вълнение откриваха, че мислят по един и същи начин, че са сродни души. При едно простудно заболяване на Франц, Мартин направи всичко, за да му вдъхне кураж и с внимателните си грижи около леглото му помогна да надвие болестта. И точно тази изтощеност и безпомощност на приятеля му в постелята го накара да осъзнае нещо съществено и важно, че е силен и нужен. Освободен от предишните си колебания, подрастващият тевтонец се почувства преизпълнен с енергия, уверен и почти щастлив. През мъглите на една февруарска вечер, до светлините на загасващия в двора огън, след разказа на стар кръстоносец, той за пръв път се видя рицар на Христа, славен продължител на родовата чест, герой на трубадурска балада. Представи си как баща му, просълзен от умиление и гордост, закачва пленените от него вражи оръжия върху арката на главния вход, и се опияни от идеята

за безсмъртието си. Този величествен проект беше на път да се осъществи, когато започна да изкачва стъпалата към своето съвършенство.

След още две години получи от своя височайши патрон херцог Хенрих званието паж, а четиринадесетгодишен с подходящ религиозен ритуал беше произведен в оръженосец. Тогава го удостоиха с правото да носи сребърни шпори и собствен меч. Можеше да участва в разговорите на рицарите, като все пак проявяваше почтителност и скромност. Но истинско тържество на духа и чувство на победител изпита, когато след нарочно организиран турнир доказа рицарска доблест и изкусност при двубоите. Никога не ще забрави сложния ритуал при преминаването му от оръженосец в рицар. Заедно с другарите си по обучение вечерта, преди важния ден, беше облечен в бяла ленена дреха, символ на непорочност и оставен в църквата на замъка за цяла нощ. И четиримата прекараха там в молитви и бдения. Сутринта двама рицари ги изведоха и предадоха на камерхера, който ги придружи до банята. Трябваше символично да отмият от себе си и се простят с “обикновения” живот. След това с дрехи от черно сукно влязоха отново в празнично осветената и украсена църква и пред очите на специално пристигналите роднини изслушаха псалмите и песнопенията на отеца.

Подир църковното освещаване на новия им сан в специална стая получиха и облякоха рицарските си доспехи, плащове и шитове с хералдическия знак. Неговият имаше в средата звезда, тъй като баща му се беше прославил при нощно сражение. Тук в ритула се включи и самият херцог с прочитане на “Предписанията за славния рицар”, а после със собствения си златен меч символично ги кръсти с три удара по гърба. Произнесе патетична реч, при която за първи път го видяха да говори разпалено за неверния и подъл султан Саладин, който беше дръзнал да разгроми християните при Тивериадското езеро и да превземе Сидон, Назарет, Цезарея, Акра, Аскалон и самия Ерусалим. Още там настоя те, новоудостоените рицари да положат клетва за участие в организиращия се Трети кръстоносен поход. По-късно този поход стана известен с участието на трима короновани рицари, кралете на Англия и Франц Ричард Лъвското сърце и Филип II Огюст, както и техния владетел германския император Фридрих I Барбароса от династията на Щауфените. С младежки жар се заклеха и четиримата, но когато подир месец се даде сигнал и потеглиха под знамената на императора, се оказаха… само двамата с Франц. Независимо от това, непоколебимо се включиха за осъществяване на святата мисия - освобождаване на Гроба Господен от селджукските турци.

Дългите пътувания през германските и маджарските земи, заобиколени от опитни, издръжливи на всичко христови войни, им подействаха твърде отрезвяващо. Там в редиците на блестящата, виеща се като дракон по пътищата конница постепенно се изпариха възторжените им блянове за слава. И все пак походът беше убежище на дълга, повеля на бащината чест и благородство. Отхвърляйки ранните са заблуди и двамата стоически посрещаха изпитанията, преодоляваха умората и глада, каляваха духа си. Но понякога тялото не иска да знае за гордия алемански дух и си кара посвоему. Печално се оказа рицарското странстване за Франц. Не издържа физически и умря по пътя, на излизане от маджарските земи, от стомах поради лошата храна и вода. Неговата смърт потресе издъно Мартин. Най-близкият му човек! Защо ли Бог, нашият създател, реши така? Защо поне не му отреди да намери смъртта си достойно, в сражение с неверниците-мюсюлмани, като покаже рицарска сърцатост, а не от това презряно разстройство? Заровиха го набързо, пътьом, в чужда земя без кръстен знак, без ритуал или слово на отец. Само щитът му с неговия герб остана да бележи краткото му пребиваване на земята. А беше с такава невероятна дарба! Само той, единствен от всички познати на Мартин, млади и възрастни, само той можеше с безпогрешна точност наум да събира, изважда, умножава и дели големи числа! Нямаше равен на себе си! Можеше да се издигне до поста ковчежник на херцога! А защо не и до поста пазител на императорската хазна? При тия разходи по похода Негово Величество имаше нужда от такъв точен ум. Яздейки редом със саксонските райтери в редиците на голямото християнско войнство младият рицар си мислеше скръбно: “Колко ли други дарби се крият под тези брони? Дарби, за които никой никога не ще узнае”…

* * *

- Това е стълбът на нашата вяра! - след звучно примляскване железните челюсти на изгладнелия смелчага райтера Улрих, се разтвориха широко за мощен, гъргорещ смях. В железните си ръкавици държеше поставени на кръст две железни копия с нанизани по десетина изчистени кокошки.

- О-о-о, не богохулствай, грубиянино! - думите на Мартин се сляха с възхитените викове на неколцина.

- Не надкресвай гласа на християнската си съвест, глупако!- обади се и старият рицар Карл, който разтриваше колената си до огъня.

- Крясъкът на гладните ни търбуси е по-силен и упорит от гласа на каквато и да е съвест! - нахакано, без зрънце угризение отвърна шумният шегаджия, като с обигран жест постави импровизираните шишове върху камъните около ярко горещия огън. Множеството саксонски райтери с живописни звуци, изразяващи одобрение и удоволствие от предстоящото угощение, насядаха около цвърчащите и уханни цели на техните скрити въжделения. Там се въртеше на шиш цяло агне.

Стануваха в незнайна земя, на кръстопът. Вече втора седмица цялото войнство на Фридрих I Барбароса беше спряло за почивка между Белград и Ниш. А рицарският тух бездеен не стои. Той властно налага навсякъде един и същи свой изпитан порядък, заставяйки околните туземци да треперят пред стоманената му сила. Лагерувайки, изчакваха пратеници на византийския император, за да ги придружат и им осигурят припаси и безопасно преминаване през тяхна територия, както и превоз през морето. Германският император пък, от своя страна предварително беше дал обещание да се движи с армията си “мирно и тихо”. Като гаранти за тези договорености, той изпрати няколко от своите барони в Костантинопол. Но както казахме, дипломатическата словесност е едно, а истинското естество на нещата - друго. Десетки хиляди яки и здрави мъже ежедневно имаха нужда от пълноценна храна и десетки хиляди коне от фураж. Затова по негласно висше разпореждане още от началото на похода, за да се продоволстват, кръстоносците прибягваха до методи прастари като света. Като си помисли човек, че нашите земи близо три века щедро са изхранвали гъсти тълпи хищни рицари, кон до коня и войска след войска! Напаст по-страшна от скакалците или чума!

Че какво лошо, си казваха рицарите, има в това, когато си на стан, да усъвършенстваш от време на време военната си ловкост с малки полезни походи срещу близките села. Това поддържа бойния ентусиазъм и държи в готовност райтера за внезапни действия. Още повече, че коварните византийци първи безсрамно нарушиха предварителните споразумения! Не им предоставиха обещаните пазари в Белград и Браничево за оплячкосване, а отгоре на всичко местният управител явно умишлено ги заблуди, като ги насочи към някакви странни и неудобни пътища.

Открито проявената византийщина даде кураж на местните владетели, наскоро отхвърлили византийското владичество, сръбския жупан Стефан Неманя и мизийските царе Асен и Калопетър, да потърсят съюзничеството на Фридрих I Барбароса срещу константинополските управници.

Нека оставим благородната особа да протака и да се върнем към огъня на саксонските райтери.

- Майн Гот, какво ще кажете, гладници такива? - рицарят Улрих покровителствено се обърна към запячите. Беше смъкнал от себе си допехите и железните ръкавици. Останал по долни дрехи и с парцали в ръце, бавно завъртя шишовете над огъня. Мускулите му, малко несъразмерно разположени по костите, изпъкнаха.

- Ще излапаме тези и пак ще отидем! Открих едно селище с кокошарници… пълни до горе - завъртя очи.

Другите се разсмяха. Знаеха си го. Лудориите му бяха многобройни. Вършеше ги открито и с такъв дързък маниер, че очароваше повечето.

- Обаче какво чух? - попита с хрипкавия си глас Карл. - Проболи сте с пиката първо стопанина, а после птиците.

- Голямо чудо! Един миризлив селянин по-малко!

- Склонен съм да разбера държанието и доводите ти, защото си безстрашен рицар - обади се и Мартин. - Но той не е ли също християнин?

- Остави блудкавите любезности, драги! Християнин е, но схизматик1. Тук всички са такива! Изменници! А Бог е с нас! Хайде, младежо, отпусни се! Каня те, и стария Карл също - обърна се той с

1 На 16 юли 1054 г. се извършва окончателното религиозно и духовно разделение на християнския свят, т.н. велика схизма. Източноправословните народи са били наричани “схизматици” от свързаните с папския Рим, народ

ироничен поклон към достолепния рицар - да се присъедините към пиршеството. Ще ви угостя с част от моята плячка, при условие че ти, Марти фон Хилдерик, довечера ще се погрижиш за нашата обща трапеза?

- Сърдечно благодаря - младият кръстоносец също се поклони с преднамерена тържественост, уловил одобрителния поглед на стария Карл. - Ще се задоволя с това, което имам.

- Но какво става, млади ми рицарю, да не те е страх?

- Безвкусна шега Улрих фон Фукс! - с леден тон отвърна младият тевтонец.

- Не е шега, Мартин фон Хилдерих, съвсем не е шега! Хайде, нали в хералдическия ти знак има звезда. И то каква звезда, като слънце! Защити бащината си чест и участвай в нощен поход! Или те е страх? - със сериозно лице произнесе опонентът му. Сухо и жестоко лице, което заприлича някак си на бащиното му.

Това вече беше прекалено.

- Страх ли ме е? Мен ли ме е страх? Огледай се и виж колко рицари има на моята възраст! Чакай! А къде са твоите синове?

Мартин беше от онези разпалени и неудобни младежи, които все говореха за честност и справедливост.

Райтера Улрих се озлоби:

- Тук няма възраст? Всички сме рицари на Христа! За него сме тръгнали да се бием. Щом си рицар и си дал клетва, бъди винаги такъв! Смел и непоколебим при всички обстоятелства! Или не можеш? Страх те е!

- Не ме е страх - извика Мартин с такова нестървение сякаш се втурваше в турнир. - Тръгнал съм да се бия срещу неверниците турци за Гроба Господен!

- Така ли? А как ще освободиш Христовия гроб, след като не можеш да измъкнеш две патици от курника на някой глупав селяк? - с предизвикателна дързост застана срещу него Улрих.

Младежът не отклони поглед от острите му насмешливи очи.

- Точно затова! Дал съм клетва като достоен рицар и не мисля да ставам крадец - кокошкар!

- Я гледай, я гледай, приискал ти се дуел за обида изглежда. Това, което аз и всички ние правим, е наше свещено право! Не разбираш ли? Право, дадено ни по произход и от мисията, която изпълняваме, глупако! Само че чакай! Ти май си едно зелено момченце, недорасло още за воински подвизи, да не одрискаш доспехите си, както стори твоят любим приятел Франц преди време, лека му пръст!

Това вече преля чашата. Мартин се извърна, за да успокои дишането си.

- Добре - каза после с тих глас - Да сключим облог, че довечера ще донеса не десет, а двадесет птици!

- Двадесет? Сам? Няма да можеш!

- Да се обзаложим!

- Да се обзаложим!

Развеселените райтери, станали свидетели на словесното стълкновение, зарегистрираха облога с одобрителни възгласи.

* * *

Вечерта педантично се подготви за птицеловния нощен поход с помощта и вещите съвети на стария Карл, който от известно време го беше взел под свое покровителство.

- Непременно постави рицарските си доспехи и тези на коня. Тукашните селяци само като те видят така блестящ и мъжествен, веднага ще паднат по очи в поклон. Ще те помислят за бог, слязъл от небето. Нали ги видя в селищата, през които минахме? Останаха превити с ококорени очи и зяпнали уста през цялото време. Не са виждали съвършени воини като нас… Казвам ти, само бъди решителен, ще скимтят в краката ти на колене!

- Да, обаче не знам как да ловя проклетите патици! Никога не съм влизал в стопански двор. Даже и в бащиния ми замък не ми остана време за това - съвсем бледен промълви Мартин.

- Като на лов. Вземи си пиката. Ще ги удряш най-напред със секирата, а после ще ги пробождаш с острието… Бих дошъл с теб, но телесните ми болки пак се изостриха и гледам да съм в покой поне докато трае почивката. Ако е възможно, вземи от селяците и вълнени парцали за коленете ми…

- Добре, ще се постарая.

Всички тези умозрения на Карл, макар че засягаха този само случай, преливаха в общо мнение за местните люде.

При падането на вечерния мрак младият райтер тръгна сам нарочно на изток към чуждите селища на схизматиците, където все още не беше стъпвал рицарски крак. Повтаряше си, че това е воинска задача, начин за доказване на мъжество. Когато най-после стигна до струпани край извор селски хижи със сламени покриви, дръпна юздите и внимателно сне наколенниците и ги окачи на седлото. Слезе с отскок и озъртайки се, завърза коня в дървен страничен кол на някаква порта. Взе пиката и се сниши, за да се огледа за стопанска постройка на този първи попаднал му пред погледа двор. Премина през полуотворената порта и застъпва внимателно, но почти веднага се препъна в нещо топло и космато. Котка! Тя рипна, отчаяно изплака и като стрела изчезна някъде. Застина. Не се чу нищо след това. Добре, че не беше куче! Продължи по-нататък, като се ориентира по миризмата. Добра се до изплетена от пръти постройка с покрив и отвори вратата на смрадлив кокошарник. Още с влизането му кокошките се пробудиха, закрякаха неистово и захвърчаха хаотично в различни посоки. Настъпи страшна олелия! Той, изплашен повече от тях, започна да ги удря с пиката, като улучи две. И точно, когато се опита да ги наниже на острието, през отворената врата връхлетяха половин дузина мъжаги, силни и опасни, със свещи и мечове в ръце. Не видя нито селяшко смайване, нито падане по очи в поклон. От всички страни се насочиха към него мечове. Но знатният младеж, верен на своята рицарска същност, не се предаде. Развъртя пред себе си пиката като крила на вятърна мелница, за да острани нападателите и си пробие път навън. При тези шеметни действия оръжието му закачи някаква подпора. Цялата слама на покрива и прахоляка с нея се стовариха върху главата му…

Рицарят Мартин фон Филдерих беше попаднал на хората на катепана Милорад, внедрени като селяци около крепостта Равън. Още същата нощ беше отведен и затворен в подземието на Равънската кула като пленник.

* * *

Самотен, гладен и зъзнещ във влажната, каменна килия, облечен в дрипи и обвит със слама, за да се стопли, младежът имаше време да размишлява. Проклиняше наивността и глупостта си, че допусна да се поддаде на предизвикателствата на онзи фон Фукс и да измени на принципите си. Позорното пленяване беше наказание за неговото лекомислие. С горчивина, която препълваше гърлото му и предизвикваше срамни сълзи, той все се питаше защо не е любимец на Бога. Къде и кога беше съгрешил? Нали, въпреки съпротивата на вътрешното си аз, се беше подчинил на бащината воля? Нали се посвети от малък на идеята за освобождаване на гроба Господен? Нали стана воин на Христа, а, както се оказва, и на Смъртта! Животът му щеше да угасне тук, в дъното на някаква каменна кула, без дори истински да е живял! И то наказан за две проклети кокошки от някакви съдници, които даже не разбираше какво говорят! Седмици наред тялото издържаше, защото беше калено за несгоди и лишения. Пък и той механично по навик продължаваше, колкото му позволяваше веригата на краката, да се упражнява физически всеки ден. Всеки ден… Но духът му? Духът му се сломяваше. Мислите му като червей го разяждаха. Ще изчезне като Франц от земята… Даже и щитът му с герба няма кой да постави върху ямата, в която ще го хвърлят тези чужди хора. И никой не ще тъжи за него! Никой! Баща му, както и загадъчната му майка отдавна са го прежалили. Сестра му Елза? Може би… Но ако тя вече е открила своя нежен рицар, готов да я спаси от омагьосания замък. Ако вече е познала с него желаната любов? Също ще го забрави! Райтерите ли? Та те сигурно вече се превиват от смях край някой огън, говорейки за него. Само старият Карл! Възможно е само той да пролее някоя сълза за него, когато разтрива коленете си край същия огън, оправдавайки се, че му е влязъл пушек в очите. Само старият Карл… И ако Господ не беше с него, той само щеше да се пресели.

Така размишляваше Мартин до мига, в който тя, изящна и благородна, влезе с прислужницата си в килията. Тайнствен, необясним и прекрасен миг! Мигом се усети преизпълнен не с горчилка, а с благодат! Широко отворените й очи бяха добри, като на сестра му Елза. Но в тях имаше нещо повече от ласка и състрадателен плам, особена бездънна дълбина, в която е сладко да се гмурнеш! Всичко се преобърна. Злата му съдба се скри зад захлопналата врата и в него звънна арфа с най-копнежните си звуци.

Благородната девойка каза нещо на прислужницата си и тя след известна съпротива излезе. В нейната уста този странен език прозвуча като чуруликането на птиче. В зеленото си наметало приличаше на нежно борово връхче и ухаеше на борова горица.

Поруменяла и свежа като при първо причастие Мичето се доближи до чужденеца и му подаде кошницата.

- Заповядай. Нося ти малко храна и вода.

Той я пое и без да погледне какво има в нея, я постави встрани. После със заучен, елегантен жест се пресегна, за да й целуне ръката. Тя изтълкува погрешно движението му, извика уплашено, мълниеносно извади изпод наметката предварително приготвено ножче за отбрана и посрещна ръката му. Поряза го! Изглеждаше смирена и кротка, но покорството явно не беше от нейните основни инстинкти. Двамата едновременно извикаха при вида на бликналата кръв.

- Каква глупачка съм! Боже, каква глупачка съм! Какво направих на този страдалец?

Без да си дава сметка какво наистина прави, Мичето се наведе и захапа пръста му, за да спре кръвта. Мартин притвори очи. Беше толкова… разтърсващо! Девойката усети другата му ръка на косата си. Вдигна очи към неговите, сини и чисти. И двамата с виновно изражение мълком си поискаха прошка, развълнувани от неизпитаните досега чувства и усещания. Той се върна към приетия етикет. Постави ръка на сърцето си и отново се поклони.

- Мартин.

- О, не! Марта! Марта се казвам.

Момъкът изпадна в недоумение. Повтори със сериозен глас, като посочи себе си.

- Мартин. Мартин фон Хилдерих. Ферщеен зи?

- Аз съм Марта. Марта Станук.

Проумели изведнъж, че носят едно и също име, те, очаровани, зачервени, звънко се разсмяха. Точно този свободен, непринуден смях ги накара да се почувстват близки. Мичето се сети за домакинските си задължения. Посочи кошницата с питката и сварените яйца. Затворниците в другите килии се бяха нахвърлили с вълчи апетит на тях. Мартин послушно седна на сламата, а тя, като приклекна, извади от кошницата кърпа с увитите в нея продукти и я постави на коленете му. Допълнително притури дървена солница и стомничка с вода. Той отмятайки косите си, с бавни движения започна да чупи и бели яйцата, като от време на време вдишваше дълбоко. Хранеше се, като старателно събираше черупките и трохите на купчинка в края на кърпата. Боже мили, пазеше да не направи боклук в тая мизерна дупка!

- Дай ги на мен! - девойчето се пресегна, събра остатъците от коляното му и ги постави в кошницата. - Ще ги изхвърля навън.

Той, неразбиращ, погледна втренчено устните й. Тя се смути, изпита някаква слабост, отмести очи.

- Я-я-я, чакай! Ама ръката ти отново кърви. Дай да я превържа.

Извади някъде от долната си дреха бяла ленена ръпа и с усилие я раздра на лентички. Хвана ръката му и с умели движения направи превръзка. После му подаде другата част от кърпата, като посочи ожуления му крак под веригата. Лицето й преливаше от състрадание. Под напора на нежни блянове, младият рицар почувства как силите му се възвръщат. Усетило неясна угроза от тази близост, момичето рязко се изправи и със суетене заоправя диплите на наметалото си. Без да го погледне, взе празната кошница и леко му кимна за сбогом.

Часове след тази среща, младежът отново изпадна в разяждащо терзание, но от по-различно естество. Затова пък накрая, привечер нова сладка вълна го заля, тъй като получи косвени знаци на внимание от страна на прекрасната Марта. Един от тъмничарите влезе и старателно, доколкото килията позволяваше, изчисти и постави върху сламата нова, шарена черга, с която можеше и да се завива. Малко по-късно познатата му вече прислужница с доста намръщено и мърморещо лице внесе две ведра с топла вода, кокален гребен, чисти и здрави конопени дрехи и някаква каша в съдче, явно за измиване. Остави го сам да се хигиенизира и после отнесе всичко. Или почти всичко, защото той си скри гребенчето.

- Каква чудна фея, каква необикновена девойка! - това бяха последните му мисли, преди да потъне в дълбок, щастлив сън. За първи път от много време!

След тази първа тяхна среща Марта започна да слиза в подземието през ден, за да носи силна храна и прясна, кладенчева вода. Чистосърдечно и сериозно се грижеше за раната му, опитваше се да го учи на отделни български думи, като се смееше открито при техния изговор, издейства от тъмничарите да му махнат веригата от крака. Всяка неделя пращаше слугинята с топла вода и чисти дрехи. Всичко това се вършеше тайно и беше твърде опасно. При едно бъдещо разкриване Мартин се страхуваше повече за госпожицата, отколкото за себе си. Беше премного чист, за да позволи тя да бъде въвлечена в позорен скандал. И се опитваше да й обясни с жестове колко е рисковано за нейното добре име това, което прави.

- А не, не! - тя го прекъсна с енергично клатене на глава. В изблик на благодарност той обсипваше ръцете й с целувки. Девойката, цяла тръпнеща, бързаше да се изплъзне. Но го поглеждаше с такива очи, че той не можеше да не ги улови със своите, и тогава изпадаха в дълбоко упоение и за кратко време забравяха кои са и къде се намират. Всичко това за Мичето беше едно сладко мъчение. Чувстваше се като заблудено, крехко пиленце в трънак, бодлите на който всеки миг можеха да се забият в пърхащото й сърчице. В такива моменти си спомняше думите на майка си, натрапчиво повтаряни: “Булката трябва пречиста да отиде под венчило. Само развалените жени позволяват да ги галят преди сватбата”. Караше я да дава странен обет, че ще остане неопетнена до омъжването й за онзи груб властелин Ботул Кавган.

Марта предусещаше природата му на насилник и се ужасяваше от бъдещето си с него. Всичко това я караше да се разбързва ненадейно, отдалечаваше се от младия рицар, ставаше ледено равнодушна или внезапно си тръгваше.

Правеше го, не защото нямаше вяра в момъка. О, не! Повече се плашеше от тази сила вътре в нея, която я тласкаше да се връща пак и пак тук. След поредния опасно сладостен миг, когато Мартин се осмели да я погали по лицето и неволно спусна ръката си по изящната й шия, девойката се отдръпна рязко с вик, грабна свещта и тичешком излезе.

Преди да се срещне с Живка в стаята на пазачите, изчака малко в хладния каменен коридор, за да дойде на себе си.

Когато двете се завърнаха в господарския дом, завариха раздвижване и суетня на слугите, необичайни за ранния следобед. Дали не бяха разкрити?

- Димитро, какво е станало? - Живка спря една от жените, която ги настигна с поп Матей от параклиса.

- Малкият Асенчо се е разболял от лоша болест… Госпожице, добре, че те видях. Господарката те търси…

Мичето се втурна заедно с тях в покоите на сестра си. В малкото си креватче с балдахин Асенчо зачервен, целият изгарящ в огън, се мяташе и бълнуваше нещо. Надвесена над него, майка му със сълзи в очите се мъчеше да го успоки с ласкав глас. Околовръст цял куп безпомощни жени бяха коленичили и се молеха. Миришеше на тамян и восък. Когато попът влезе, придружен от Мичето и Димитра, изплашената Босила прошепна:

- Слава Тебе, Господи! Отче Матей, почети му против уроки.

Отецът кимна и заобиколя с кандилото леглото на детето, като замърмори нещо. Марта се доближи до болния си племенник и прегърна сестра си.

- Откога е така?

- Преди време се събудих от воплите му. Как можа да се случи точно сега, когато баща му го няма? Ти къде беше? Търсихме те навсякъде?

- В градината на хладно - девойката с усилие преглътна. Постави ръка върху челцето на трескавия Асенчо. - Донесете паница със студена вода, вкиснато вино и чисти кърпи! - обърна се тя към жените. - Хайде, бързо! - поспря, за да си примопни какво правеше Милуна в такива случаи. - Чакайте, ще дойда и аз с вас, за да направя отвара от билки. Хайде, трябва да направим нещо!

Всички я погледнаха стреснато, като непозната. Как само се измени и колко дейна стана изведнъж.

Прекара заедно с кака си Босила край Асенчо денонощия подред. Сменяше мокрите кърпи върху челото му, прилъгваше го с приказки, за да пие от горчивата отвара, преобличаше го. Докато накрая изби шарката и огънят мина. И след това не се откъсна от племенника си. Докато Асенчо оздравяваше, тя му разказа за ненагледната хубост на Балкана до Средине, научи го на гатанки и поговорки. През всичките тези дни изпращаше Живка при затворника.

Едва след две недели отново влезе в килията му. Завари го отпуснат върху чергата с безжизнени очи. Само това оставаше, още един болник! Надвеси се над него, за да я види и провери челото му с ръка. Студено. Той с неочаквана рязкост отблъсна ръката й. Беше и сърдит. Тя с жестове се опита да му обясни продължителното си отсъствие, но той демонстративно й обърна гръб. Марта докосна рамото му. Сърдиткото се отдръпна. Имаше такъв унил и нещастен вид, че чак я заболя. Реши да го стресне. Извиси глас:

- И защо се инатиш, глупчо? Не можех да оставя племенника си болен, нали? И той имаше нужда от помощ! Хайде, недей да ми се сърдиш! Нали виждаш, дойдох! Пак съм тука. - Тя надникна в очите му.

Момъкът скри главата си в сламата.

- Не искаш да ме видиш! Е, щом толкова си ми сърдит, хайде, много ти здраве! - и тръгна към вратата.

Младият благородник мълниеносно скочи и застана пред нея, като разпери ръце пред изхода. Девойката се разсмя и го погледна с умиление. Посегна да го погали. Момъкът я сграбчи и диво започна да я целува по лицето и шията.

- Майне зюсес Кийфершпицехен!

Вдигна я на ръце и я отнесе на постелята върху сламата. Мичето сладко се гушна в гърдите му. Мартин я притисна и потърси устните й. Очите им се замъглиха. Изпитаха неистово желание да си дарят още и още нежност, още и още обич. Все повече и повече! Разгоря се неустоим пламък. Чувстваха необходимост да бъдат все по-близо и по-близо. Магията ги завъртя и стигнаха до най-естествената, върховната милувка, която единствена насища и утолява. Откриха вълшебството на интимността за първи път и двамата. Стана безхитростно и просто, както става при всички живи същества, които се привличат и искат, откакто свят светува…

Лежаха след това известно време изморени и уплашени от връхлетялата ги буря. После разкаянието се стовари върху Мичето със същата непреодолима сила:

- Боже мой, какво направих? Какво направих, майчице Богородице! - погледна ужасена капките кръв по бедрата си, захлупи се по очи и се разрида. - Закъде съм сега, Боже, закъде съм? Жива ще ме одерат!

- О-о-о, найн! - обърна я към себе си Мартин. Зацелува мокрото й лице със задъхан шепот. - Ich liebe dich! Их лийве дих!

Тя прекъсна хлипането си и го погледна с огромните си очи. Разбра го. Тези думи отлично разбра.

Той се свлече до бедрата й и попи с устни капчиците кръв така, както тя беше направила с порязания му пръст. Тогава истината като мълния преряза сгъстените в съзнанието й емоции. “Той е нейното либе! Сам го каза преди малко. Той е отреденият й от Бога човек! И по име, и по всичко!”

Разтреперана от откритието Мичето го прихвана здраво за раменете и издигна главата му към гърдите си, като я притисна. Реши да поправи грешката, сторена от съдбата. “Съдбата ни изненадва със злощастни случайности и непредвидими удари, но хванеш ли я за юздите, може да миряса” - казваше често братовчед й Камен.

- Ще те измъкна, трябва да те измъкна оттук! Каквото ще да става!

Решението беше взето, а любовта е толкова находчива и изобретателна!

* * *

Но да се върнем към разказа за нашите опитни и храбри разследвачи.

Втората половина от деня след разговора си с разумната Живка, те се отдадоха на почивка с удовлетворението на хора, които добре са си свършили работата. Възползваха се от поканата на достопочтения Арцо Будовик да останат за нощувка в Равън. Привечер, когато запалиха светлиците на крепостта, камбанният звън на малката църквица ги покани на вечерна служба. Това беше рядък случай за тях, в покоя на храм, вдишвайки дълбоко аромата на борина и тамян, да се отдадат на молитва до Всевишния. Обличайки се грижливо, Петко с видимо усилие започна разговор, явно предварително обмислен.

- Искам да ти призная нещо, Мудрак. Нещо, което преди умишлено скрих от тебе. В началото на нашето дирене, още когато бяхме в Стануковите земи, нали си спомняш, че останах да изчакам конника, който ни следеше?

- Да… много добре си спомням. - Спас, който си подреждаше косата и мустаците, с весело пламъче в очите се обърна към него. - Ти тогава дойде при нас с Милуна доста ошашавен, с остатъци от репеи по гащите. Рекох си: “Ветрогон сигурно, изгарящ от радост, че има такъв юначен ездач като тебе, те е поовъргалял малко…”

- Не допусках, че си забелязал… Но не за това ми е думата, а за едно дяволско нещо, което ми се мерна по пътя при изхода от гората. Нещо, за което чак сега имам обяснение. Боя се, че ако ти призная сега, ти ще се ядосаш лошо. Може и да ми се нахвърлиш, но си го заслужавам. Ако ти бях казал тогава, нямаше да бием толкоз път до Червен, че и до тука…

- Ха, я гледай ти! Започна много често да ме изненадваш, ездачо. Днеска, че прилъга такава умна жена като Живка, а сега и с това! Искаш да ми кажеш, че можеш да си държиш устата затворена за някои работи ли? Не допусках, че притежаваш толкова мъчителна за теб добродетел! - Мудрака започна да се смее неудържимо.

Петко го зяпна. Не беше го виждал да се забавлява така. Сякаш беше станал някак си по-жизнен.

- Изпитвам все по-голямо уважение към тебе, любовнико. - Спас иронично му се поклони. - Боже, каква издръжливост се крие зад иначе бъбривата ти уста. И какво ти се мерна там? Приказен воин, целият в злато на златен кон?

- Пресвета Богородице! Ама ти откъде знаеш?

- Значи вярно е! - Младият благородник стана сериозен. - Прав си, ще се разсърдя! Друг път не прави така, чу ли? Всичко трябва да ми докладваш! Даже и най-причудливото и неправдоподобното. Моя е работата да преценявам доколко може да ни послужи. Ясно ли е? При все това искам да те успокоя. Даже да беше ми разказал, пак щяхме да бием този път. Нали ти рекох, че думата “заговор”, която чух от Ясен, не ми даваше мира. Пареше ме отвътре и ме тикаше към Червен.

На излизане от църквата, след службата, Мудрака изчака господарката Босила, придружена от семейството на Будовик. С поклон произнесе:

- Отзовах се на любезната покана на кастрофилакса, - Поклони се на Арцо и съпругата му - да останем за нощувка тук.

- Поласкани сме, че ни удостоите с гостуването и присъствието си! - Босила Станука показа, че е достойна съпруга на господаря на крепостта.

- Твоя Светлост, ще ми позволи ли да те съпроводя до къщата?

Получил утвърдителен отговор, Спас тръгна редом с нея. Останалите ги последваха.

- Намирам Твоя милост успокоен и разведрен. Има ли причина? - учтиво произнесе дамата.

- Мисля, че да. В днешния ни разговор Твоя милост успя да ме убеди, че никаква опасност не грози изчезналата Марта. (Неусетно беше престанал да я нарича Миче). Нещо повече, започвам да си мисля, че тя сега изпитва същата сърдечна радост като твоята. Сигурно е при любим, благороден момък. Той навярно също я обожава.

Хубавата стопанка на Равън трепна и хвърли бърз, изпитателен поглед към лицето му. После отклони очи и косо погледна следващите ги. Ускори крачка.

- Има опасност! - шепнешком заяви тя. Забави се, преди са продължи. - Има опасност и тя идва от нейния могъщ годеник Ботул Кавган. Знаем, че е влиятелен и знаем също на какво е способен! Гневът му може да помете не само всичките Стануковци, но и съпруга ми, катепана на Равън. Особено ако разбере, че Марта ни е гостувала през въпросното лято! Ще изпаднем в немилост всички!

Спас Мудрака задържа дъха си. Значи така… Снощната тайнствена посетителка, жената-воин Първолета не беше й съобщила за смъртта на Кавган. Вероятно не знаеше. Вероятно беше тръгнала за Равън, без да влиза в Червенската крепост, предугаждайки, че той ще се добере до истината чрез Милуна. Спас се усмихна. Заговори също тихо.

- О, не… Тази опасност вече не съществува. Чух, че този човек станал родоотстъпник и изменник. Преди два дни бил убит като заговорник срещу царя.

- Това истина ли е? - почти извика тя, като неволно спря.

Получила утвърдителен отговор, добави:

- Е-е-е тогава… всичко се променя… И все пак сестра ми не трябваше така скандално да нарушава благоприличието. Не е учена така! И баща ми лесно няма да й го прости!

- Утре в зори потегляме с моя помощник за Средине и мисля, че ще се справим и с това… А, щях да забравя. От Будовик разбрах, че в тъмницата на кулата е хвърлен ваш пазач, обвинен по случая с Марта. Бедният човечец е изпълнявал само нарежданията на една от господарките… Правил го е от простодушие. Не е зле да се застъпите за него пред съпруга си.

- Ще видя какво мога да направя…

* * *

- Тук трябва да се разделим - заяви неочаквано Спас Мудрака.

Намираха се върху конете на кръстопът между Търновските и Червенските земи.

- Ти иди до Червен, за да доведеш Милуна с каруцата, а аз ще се отправя направо за Стануковци.

- А не, Мудрак! Не без мен. Не можеш да направиш това, без мен да откриеш момичето. Заедно вършихме всичко дотук, заедно ще я заведем при баща й. - Петко беше до такава степен обиден, че чак гласът му затрепера.

- Пак ли се инатиш? Нали се разбрахме да ме слушаш във всичко? Няма да бъда без теб! Ще те чакам утре подир обяд в Средине. Бъди спокоен, без теб няма да натрия носа на “злощастния баща” Кузмен Станука.

- Обещаваш ли? Ама наистина ли обещаващ? Искам да видя лицето на този мръсен лицемер, на тоя мискинин…

- Разбира се, че ще те чакам. Защо е нужно да се разтакаваме и да губим време. И без това сме изморени до смърт от двудневния поход.

И наистина тръгнаха от Равън през Мизия, не можейки да сдържат повече нетърпението си. Носеха със себе си не само оръжието на ръката, но и оръжието на прозрението. През тези два дни Лалотек яздеше с неприсъща за него мълчаливост, без да погледне нито едно от селските кукерски зрелища, организирани кой знае защо по това време на годината. Минаваше край тях като край мъртви картини, съсредоточен вътрешно към нещо свое. Раздялата с Живка някак си изненадващо го натъжи. Сам не можеше да се разбере. Да не беше закопнял за домашно огнище и здравомислеща жена, която чевръсто да шета вътре? Я стига, бе! Какви са тези лиготии? Добре си му е така редом с Мудрака постоянно на път, да разглежда непознати земи, да среща най-различни човешки чешити, да разгадава сложни загадки. Ама нали това е най-славният и хубав божи живот, който човек може да си представи! Живот, пълен с изненади и приключения! Сигурно мнозина мъже им завиждат. А защо тогава е тази тъга? От какво се породи тя? Погледна под око заповедника си. И той напоследък се промени. Смекчи суровия израз на лицето си и се държеше така, сякаш е пийнал малко повечко, сякаш се намира в приятно очакване. Какво пък толкоз? И да намерят това смело и добро момиче, нали то вече си има изгора? Какво очакваше Спас Мудрака от новото си посещение в Средни Стануковец? Или причина за това настроение е новата му среща с Милуна? Петко Лалотек от собствен опит знаеше, че човешките заблуди са краткотрайни и че животът, следвайки своя ход, разрушава сладките илюзии. Хубавите чувства и надежди подлежат на постепенно изхабяване. Нищо от нищото! Но засега няма да го разколебава. Нека си се надява и променя! Нека поне за малко време да му е хубаво, наред с несгодите, които ежедневно им поднася.

- Добре, добре. Тръгвам за Червенската крепост. Хем ще разбера какво е положението там и кой е новият господар. Хайде, по живо, по здраво. Дано Милуна да се е съвзела от раната и да е вече на крака. Не ми се иска да я нося на ръце до талигата. Знаеш каква е, като се заглези. Хайде, сбогом! Очаквай ме утре в Средине.

Привечер Спас Мудрака се озова пред високоизвисяващата се твърдина на Камен Станука, разположена на голяма, скална площадка. Изглеждаше далеч по-стабилна и представителна от крепостта на чичо му Кузмен. Стражевите на входните кули не се виждаха. Мостът над сечената скала стърчеше вдигнат. Всичко наоколо беше необичайно смълчано. Несъмнено хората на Камен знаеха, че е пред портите. Може би го следяха още с влизането в имението и сега седяха в засада, готови да предприемат решителни дейсттвия. Спас опипа меча и колчана със стрелите.

- Хайде, има ли някой на кулите? Къде сте, бре хора? Идвам с добро при господаря ви Камен Станука! - извика с все сила младият странник.

- Не приемаме неканани люде1 - се надигна нечия глава от храстите, недалеч от пътя.

Този отговор не беше далеч от Спасовите очаквания. Ама, чакай! Това не е ли онзи Мирко, пратеника уж за конекрадците? Същият! Той се изправи и тръгна срещу конника. Този път беше стегнат по военному с кожен нагръдник и шлем.

- Ха, ама ти ли си, Мирко? Добра среща. Виждам, че си верен на себе си. Появяваш се изневиделица иззад храсталака - разсмя се широко Мудрака. - Хайде, води ме при господаря си!

Наискачаха и други пазачи. Нашият разследвач се оказа изведнъж, заграден отвсякъде като восъчна пита от пчели. Зажужаха и изглеждаха твърде недружелюбни. Мирко се изкашля, преди да заяви:

- Заповядано ми е да не пускам в твърдината Твоя милост. Хайде, върви си по пътя за Средине. Нали за там си се запътил? И, както виждам, без щерката на Кузмен - не пропусна да се надсмее “преследвачът на конекрадците”.

- Ще разговарям само с господаря ти - с леден глас произнесе Мудрака. - Иди при него и му предай следните думи: “Бутол Кавгана беше убит преди пет нощи като заговорник срещу царя, и, че аз, Спас Мудрака, лично участвах в разобличаването му”. Хайде, не се помайвай. Върви! Предай му, че настоявам да се видя с него веднага!

* * *

- Прости ми, Твоя милост, за безпокойството. Разбирам неудобството да се явя неканен в този час на деня, но не идвам на гости, а по своята работа! - произнесе Спас Мудрака с обичайната си сдържаност, посрещнат от стопанина на крепостта.

Все пак беше приет в най-представителната зала на замъка. Благородничеството задължава, пък и Мудрака е царски човек. Гостът с интерес се вгледа в този Станука. Висок мъж, около четиридесетте с понатежало тяло, но приятно лице.

- О, няма за какво! Твоя Светлост, молим да прости за грубостта на моите хора. От преданост към мен са показали неучтива прибързаност и оскърбителни маниери. Заповядай, да седнем! - Спопанинът посочи резбованите столове с високи облегала в светлия ъгъл на стаята, под издължени, многоцветни прозорци.

- И ти няма защо да се извиняваш, болярино! Та нали така са учени, ревностно да си изпълняват службата?

Замълчаха.

- И какво? Твоя светлост е поръчал да ми предадат, че годеникът на братовчедка ми Марта е убит? Как стана това? - Не можа да сдържи любопитството си Камен Станука.

- Господарят на Червен Ботул преди няколко дни събра потайно през нощта, в чертога си, съзаклятници срещу Негово величество цар Асен. Аз успях да науча за това предателско сборище и се промъкнах там, заедно със закачулените заговорници. Станах свидетел на нечувана подлост! Когато разобличих гнусния клетвопрестъпник, част от дошлите там минаха на моя страна, сиреч на страната на царя. Ботул беше намушкан с меч от ръката на едного от тях.

- Твоя светлост видя ли всичко това? Искам да кажа видя ли как Ботул Кавган умря?

- Да! Видях с очите си предсмъртните му мъки! Хъркаше като заклано прасе.

- И тоя предател, тоя мерзък човек щеше да се ожени за нежната и добричка Марта! Не мога и досега да проумея защо точно на нея се спря, след като можеше да вземе всяка друга от по-богат и издигнат род? Разбра се, че не е от любов, че даже не е и от някаква временна страст! Та той след първата им бегла среща повече не дойде!

- Мисля, че знам защо. Сам той го каза онази нощ, притиснат от обстоятелствата. Разбързал се е със сватбата това лято, за да спечели за заговора не само колебаещия се Кузмен, но и всички вас от големия Стануков род. Така свалянето на цар Асен би било обезпечено, като се има предвид, че беше залъгал още двадесетина други боляри, големи и мали. Пък може и да се е надявал, че една такава бъдеща царица - млада, изящна и добронравна, би спечелила симпатиите на мнозина, както вътре в царството, така и чужденци. Разбрал е хитрецът какво съкровище е Марта Станука.

- Аз пък допускам друго, че само щеше да използва Мичето и роднинството й с нас. Много скоро след успех или неуспех на заговора, тя горкичката, щеше да се спомине скоропостижно, както стана с първите му жени. За царица е щял да си избере някоя богата и влиятелна особа, не мислиш ли?

- Знае ли човек какво се е въртяло в главата на този негодник? Агонията му щеше да бъде още по-страшна, ако беше разбрал, че позорната му смърт донякъде е причинена от непокорството на неговата “хрисима” годеница Марта Станука. Та нали, ако не беше избягала, аз нямаше да се озова там онази нощ… - поспря малко. После погледна в упор стопанина.

- Как е тя сега? Щастлива ли е?

- Коя?

- Как коя? Твоята братовчедка Марта!

Боляринът Камен присви очи.

- И защо питаш мен? Какво общо имам аз?

- И двамата знаем защо питам точно теб. Тя е тук, нали? Заедно с избраника си, онова чуждоземно момче, рицар от кръстоносен поход. - Спас се усмихна хитро. - Какво общо ли? Сега ще ти кажа. Твоят човек Мирко се появи в Средине, за да предупреди за “конекрадците” малко преди бягството на девойката. Той “намери” камшика и се постара всячески да ни внуши, че “омразният годеник е похитил Мичето”, а при тръгване ни изпроводи чак до края на твоите земи. Моят помощник Петко е мернал за миг и рицаря в края на гората.

- Това казваш сега, твоя светлост, а защо тогава тръгнахте към Червен?

- Тръгнахме, защото в разговора с Ясен Станука за първи път чух думата “заговор”, свързана с името на червенския болярин. Тя ме заинтригува дотолкова, че търсенето на момичето там беше добро оправдание, за да разбера що за съзаклятие става дума. Но аз имам и други доказателства за моето твърдение, че Марта е тук. Конярчето Проданко ми каза още в началото, че на Кървавото око, на онази злокобна червена канара до пасбището на Кузмен се е появявал от време на време “златен воин сякаш слязъл от слънцето” и то все когато Кузмовата щерка е била там. Един рицар в доспехите си, огрян от слънцето, наистина може да изглежда като божество в очите на простодушното конярче. А после, през нощта, разбрах и друго. При диренето на Марта попаднах на едно влъхвуване на вещицата при Побития камък. Тя извърши ритуал, като пророкува по кръвта на две заклани кокошки, представи си, къде е изчезналото момиче по молба на майката Златица и слугинята Милуна… - Спас намигна на заинтригувания си слушател. - Та тази хитра врачка каза (както се казва в такива случаи), че Марта не е нито далеч, нито близо, но посочи към твоите земи. Също даде съвет на майката да приеме нещата, които не може да промени и, че те, “родителите й, са й сторили “добронамерено зло”, но дъщеря им вече е “пребродила долината на сълзите и сега се намира на седмото небе”. Такива жени-магьосници обикновено знаят повече, отколкото казват. Знаех си, че думите й не бяха случайни. А това, което чух, никак не се връзваше с твърдението, че сама или по принуда е тръгнала с Ботул Кавган. Просто той не беше такъв човек, че да я накара да се почувства на седмото небе!

- И аз така мисля - засмя се господарят на твърдината.

- Но да продължа. - Спас като никога беше станал многословен.

- След магическите заклинания около огъня, в който участваха и трите жени, а това беше живописна картина, уверявам те, ние с моя помощник Петко се промъкнахме до Червената канара. И знаеш ли на какво се натъкнахме там? На белег! На твой белег, че оттам започват земите ти - замълча. После каза с тих глас:

- Да се върнем към споменатата магьосница. Познаваш ли я?

- Че кой не я познава тук? Много често преди съм я викал да лекува, я хора, я добитък. И мен самия няколко пъти ме е церила.

- Тогава още сега изпрати човек при нея със заръка да съобщи на Златица за смъртта на Ботул. Да й каже още, че дъщеря й не е била при него. Да го съобщи по подобаващ начин, като видение или нещо такова, тя си знае. Златица много й вярва.

- Мислиш ли, че е нужно това?

- Ама как може, Твоя милост? Чест ти прави, че си поел риска да помогнеш на Марта и нейния избраник, но все пак е нужно някога това да излезе наяве, да се изясни! Сега му е времето. Защо да отлагаме? Но е добре да го чуят първо от друг човек, не от нас, за да са подготвени. Мисля, че бедната Марта е била подложена доста дълго време на изпитания и страхове. Не знам дали ти е известно какво се крие под думите, че е “бродила през Долината на сълзите”. Добила е дете от този момък, родила го е тайно далеч, в гората, посред нощ, заради хорските одумвания. При нея са били само Милуна и родителите й. Едва не е умряла! Освирепелият Кузмен е удушил младенеца още там пред очите й!

- Боже мили! Не! Това не знаех. Ако знаех, че очаква дете, щях по-рано да й помогна! - Прехапа устни Кузмен Станука. - И чичо ми как е могъл? Та всяка рожба е Божи дар! Дъртият му вещер! Да си убие внучето ей така. Не ми го побира главата! Аз щях да го взема!

- Знаеш в какви времена живеем и как хората гледат на такваз мома. Без венчило с дете! И какво щеше да последва от страна на Кавган. Не се упреквай! Никой почти до раждането не е знаел.Сигурно и нейният рицар също. Смятала го е за голям позор и се е криела от всички. Представяш ли си какви терзания е изживяла тази чувствителна душа? Сама се е задушавала в този ужас, без да може да сподели с никого! Може би е търсила да се свърже с рицаря си. Ти, господине…

- Какво си мисли, твоя милост, че нейният момък през цялата тази година от бягството се е криел тук, в моя дом? Напротив! Чак в края на тази пролет ми казаха за него…

- Мисля, че се досещам къде е бил през цялото това време. Марта се е завърнала миналото лято от Равън с твоята каляска, придружена от една възрасна вече жена, живяла в гората на младини, наричана от хората Дива самодива. Не знам защо, Твоя милост, точно нея е изпратил. Дали защото никоя друга зряла жена не би издържала на такъв дълъг път, отиване, че веднага след това завръщане, или че ще бъде интересна компания за момичето и няма да му досажда през уморителното пътуване?

- И двете причини, твоя милост.

- Както и да е, но изборът е бил повече от добър! Марта е имала късмет с нея, с жена, която никога не е робувала на традициите и хорското мнение, тя без затруднение се е съгласила да скрият момъка и каляската. В твоята каляска, господине, са пътували две Марти с придружителката си поне, докато са ги нападнали разбойници. Тогава сърцатият момък е бил готов да си разкрие самоличността, за да се разправи с нападателите, но точно тогава им е помогнал друг случаен конник. Случаен или не, това ще си изясня по-късно. Този помощник е продължил да се движи с каляската. Така са стигнали до твоите земи. Старата Самодива се е погрижила най-напред за чужденеца, като го е изпратила с конника, незабелязано от другите стражници в своята горска къщичка. Трябвало й е време, за да предразположи съпругата на Твоя милост, предполагам, за да й разкаже историята на Марта и рицаря. Пак ти казвам, чест ти прави за предприетите действия по спасяването на девойката и поставянето на влюбените гълъбчета под собствена закрила.

От известно време господарят на замъка го гледаше с разширени, смаяни очи.

- Не може да бъде! Откъде, твоя светлост, знае всичко това? Значи имам дрънкало от хората си? - Стана и започна да се разхожда обезпокоен из залата.

- Усмири се, Станука! Нямаш такъв човек! Не съм ги подпитвал даже. Пък нямаше и кога. Макар че откровено казано, за някои слуги, по-право за слугините си прав. Нямаш представа какви неща знаят за господарите си… Знаеш много добре, че идвам направо от Равън. Нали през цялото пътуване бях съпровождан от твой таен съгледвач-ратник, ако въобще става дума за мъж.

Камен Станука се спря втрещен пред госта. Спас още веднъж игриво му намигна. Домакинът поклати глава, вдигна безпомощно ръце и пак седна. Мудрака продължи развеселен:

- Стигнах до тези истини, като наблюдавах, размишлявах и обръщах на всички страни това, което знам.

- О, бях забравил, че си имам работа със Спас Мудрака. Загубих ума и дума, дето е речено. Не всичко ми беше известно. Да не повярва човек, че всичко това е станало и вие с твоя помощник сте го разкрили за някакви си пет-шест дни. Ти си човек обигран и ловък в трудните обстоятелства, дума да няма… Прав си, трябва да оправим тая каша с Мичето и нейните близки. Но да си кажем правичката, не можах да повярвам отначало, че тя е съгрешила. По мое време беше немислимо да стане това, с която и да е мома, та какво остава с кротко девойче като нея.

- Времената се менят, Станука, времената се менят. Макар и да мисля, че през всички времена лудо влюбените прегрешават, стига да им се отдаде възможност да останат насаме някъде.

Зачервен, Спас се усмихна с разбиране.

- Пък и те двамата, горките, доколкото разбрах, са страдалци, преодолели много пречки, обичат се силно и никой не е в състояние да ги раздели.

- Да, така е - изкашля се Камен. - Нямаш и представа, като омагьосани са. Такава обич рядко се среща. Заслужават прошка! Трябва да накараме чичо Кузмен да изпита радостта и облекчението от прошката.

Замълча.

- А сега преди да те настаня, за да отупаш праха от дрехите си и да се изтегнеш на прохлада, както гостоприемството изисква, ще ми позволиш ли да те задържа още малко?

Без да изчака отговор, стопанинът отиде до малка масичка встрани и позвъни със сребърното звънче на нея. Тутакси се появи слуга на неопределена възраст. Камен му нареди нещо шепнешком и след като го отпрати, се завърна на стола при госта. Заговориха за хубавото време и прибирането на реколтата. Не след дълго двукрилата врата широко се отвори и в залата влезе самата болярка, жената на Камен. Тя с известна тържественост въведе двамата млади. Мъжете станаха, за да ги посрещнат.

- Представям на твоя светлост моята съпруга Вера, както и намиращите се под наша закрила братовчедката ми Марта и рицаря Мартин. - Влезлите се поклониха. Видял недоумение в очите на Спас, Станука се засмя от сърце. - Да! Носят едни и същи имена! Не е ли поличба? - после се обърна към другите. - А това е Спас Мудрака, благороден мъж и воин, човек на честта, който от известно време ви помага толкова, колкото и аз, че повече. Младият рицар, облечен като български знатен младеж, мина напред и със сложен, заучен реверанс произнесе бавно на български:

- На Ваши-те ус-услу-ги, да ви се пред-ста-вя Мартин фон Хилдерих от Саксония.

После скромно се отдръпна, като докосна скришом ръката на девойката. Мудрака неволно им се залюбува. Целите изтръпнали, с порозовели страни, обхванати от смутно очакване те също го изучаваха с нескрито любопитство. Въпреки това, лицата им сияеха като разцъфнали теменужки под нежния полъх на пролетта. Устните им полуотворени сякаш бяха обагрени от плодове и вино. Напук на цялата бъркотия, която бяха предизвикали.

- Марта, Мартичке, имам голяма изненада за теб! - личеше си, че Камен и жена му също им се радваха. - Ти си свободна! Разбираш ли? Свободна си от годежното обручване, от годежните окови!

- Ама какво говориш? Как така? - Марта и болярката Вера се слисаха. Момъкът също изрази изненада.

- Всесилният ти годеник Ботул Кавган е убит като заговорник срещу Царството, като мерзък предател! И неговият разобличител стои тук пред вас. Ето го, Спас Мудрака! Хайде, целувайте ръка!

- О, не, не! - засмя се Спас, като спря спусналата се към него девойка. - Не съм чак толкова стар, че млади госпожици да ми целуват ръка. Наистина всичко за вас младите се нареди от хубаво, по-хубаво. Остава само утре вечер ние всички да отидем в Средине, за да поискаме Марта за невяста на този момък. Подгответе се всички, срещата няма да е лека…

* * *

Точно след едно денонощие всички те, облечени като за празник, се намираха в прясно варосания чертог на Средине.

Пристигнал по-рано, за да извести Кузмен и Златица, Спас Мудрака завари там своя верен помощник с талигата и Гераско.

- Къде е Милуна? Прибра ли се вече в къщата? - като видя израза на Петковото лице, бързо попита.

- Да не е станало най-лошото с нея?

- С Милуна? Шегуваш ли се? Оправила се е. Стъпила е на крака за тези дни. От жилав сой е! Ха, сега познай, защо не тръгна с мен насам! Познай, де!

- Нямам си представа.

- Наистина? Нямаш си представа. Дано истината да не те натъжи.

- Да ме натъжи ли? Я стига! Да не се е цанила там на работа.

- Залюбила се е с Вокил, сина на Никола Радован! Ще става стопанка на “Игривия боздуган”. Ха-ха-ха. Игривата Милуна в “Игривия боздуган”. Представяш ли си? При нея, братко, празно няма!

- Може пък точно женитбата да я укроти. А господарите тука, какво ще рекат за това? Нали е тяхна подвластна слугиня?

- Вече го рекоха. Дали са я на нас и ние да решаваме. Сега, както виждам, не им е до Милуна. Сега, братко, яйце им се пече на задника от това, което излезе наяве с щерка им.

- Видя ли митрополит Арсений?

- Да му се не види! Щях да забравя. Митрополитът е пътувал до Двореца след онази нощ и е получил най-висша заповед веднага да се явиш в Царевец. Търсили са те под дърво и камък, за да ти предадат това. Какво ли означава? Да не те е наклеветил онзи негодник Иванко? Утре заран трябва да тръгнем към Царевград Търнов.

Очите на Спас Мудрака засвяткаха.

- Може пък да е някоя държавна задача. Право да ти кажа тази женска история ми дойде до гуша.

- Е-е, като си помислим, не беше само женска история.

- Не, не беше. Ние сме като рибарят, когато хвърля мрежата си и извлича на брега всичко, попаднало в нея. - Мудрака огледа двора, където се намираха. - Тука страшна шетня падна. Хайде и ние да се приготвим за годежа.

- Искам да те замоля нещо, Мудрак. Тази вечер не ме спирай да говоря и да ям. Време му е да се поотпусна за сметка на Кузмен Станука.

- Все пак помни, че Господ ти е дал две уши и една уста.

Тежко мълчание беше надвиснало в гостната на Средине. Мълчание - с нож да го режеш! Масата, отрупана с гощавка, сиротна пъстрееше встрани. В дъното покрай бялата стена се бяха наредили сватовниците с прегрешилите млади. От двете им страни Спас и Петко внушаваха респект. Стопаните на дома стърчаха като изстукани до срещуположната стена. Не бяха ги виждали само седмица, а им се сториха променени като за година: отслабнали и състарени. “Злочестите” родители със скептично извити устни промушваха с поглед чужденеца, пременен с нашенски одежди.

- Седнете, чичо Кузмене! - прояви безпокойството си Камен Станука. - Седнете да си речем думата.

- А моята дума някой ще чуе ли? - с горчивина изрече бъдещият кръстоноски тъст.

Все пак седнаха със Златица.

- Бия се по главата и се питам как не можах да опазя от злото домашното си огнище и честното си име. Моето име тези дни беше разкъсано на парчета и раздадено по колибите на подвластните ми люде.

- Не трябва винаги да се дава ухо на слуховете и сквернословието - помирително се намеси Мудрака.

Помирение ли? Петко Лалотек се разшава. После стана и тръгна към скръбните родители.

- Това е така, но в някои случаи мълвата не трябва да бъде отминавана напълно, защото не винаги е лъжлива - реши да упражни красноречието си бъбривецът. - Особено тази, която се разнася от безхитростните човеци. За делата на хулените или възхваляните от мълвата, тя да се смята за пробен камък. При все това в повечето случаи е необходимо собствените ни очи да бъдат съдия и тогава да я приемем като вярна или да я отминем като лъжлива и да я пуснем да си хвърчи на воля.

Кузмен и Златица ококорени слушаха говорещия, без да проумеят нито дума. Ораторът разгорещено продължи да се разхожда из чертога, опиянен от себе си.

- В действителност ушите не виждат делата, но като съберат много приказки, стават пазачи на чужди, а понякога и на противоположни твърдения. А окото е сигурен съдия и свидетел, който не може да бъде излъган! - Петко погледна победоносно всички и седна на мястото си.

- Що? Що искаше да рече този? - настръхна обърканият баща.

- Че очите не виждат колко щастливи и честити са младите заедно - поясни Мудрака.

- Ха, щастливи, честити и глупави. Погледнете тогова! - посочи младият рицар. - Кой е той? Скитник-чужденец, злоупотребил с добротата на Мичето.

- Не съм, Миче! Марта съм! И не обиждай Мартин. Може да е странник, но е по-човек от тебе!

Кузмен скочи като ужилен.

- Ти да мълчиш! Поддаде се на един безотечественик, който без свян и страх ограби, оплячкоса честта ти! - яростта задави стария Станук и той млъкна.

- Защо се отнасяш така към мен? Като съм мълчалива, не значи, че съм глупава и всеки срещнат може да ме излъже! Обичам Мартин!

- Обичала го! Много знаеш какво е обич! Виж го само!

- Чакай сега, чичо! - обади се пак Камен. - Не може така! Не можеш да нападаш човек, който не всичко разбира от думите ти и няма как да се защити. Кажи ми защо трябва да бъде презиран за това?

Лалотек не се стърпя и отново яко подхвана господаря на дома.

- И, Твоя милост, кой е? Ти никога не си участвал в поход или война. Никога не си се подлагал на опасности! А този момък тук - той се поклони на младия рицар, който му отговори - този момък е направил всичко това, макар и още твърде млад. Тръгнал е да освобождава Божия гроб от агаряните. Храбрец и половина! И какъв напет хубавец! И ние с Мудрака бяхме такива на неговите години. Изпечени в битки мъже.

- Ама той е никой, разбирате ли, никой! Без дом, имот и име! Как да му дам обичното си чедо?

- Обично чедо ли? - извика Марта и се изправи срещу баща си. - Само не го казвайте! А вие какво направихте с обичното си чедо? Когато ме сгодихте за този Ботул Кавган, попитахте ли ме, искам ли, не искам ли? - преглътна сълзите си. - Надувахте се, че е богат и могъщ! Та той беше насилник, майко, насилник. И всички го знаеха. Насилник, който затрива жените още преди да са раждали. Но, не! Вие, дето тук разправяте, че ме обичате, затваряхте ушите си за това. Ами какво още ми сторихте… не искам даже да си спомня. Разплака се. Всички стояха като онемели. С усилие продължи:

- Когато най-напред срещнах Мартин, и той беше в голяма беда, не по своя вина. И неговата съдба други бяха предрешили. Признавам, че много се измъчих, доста време стоях на житейския кръстопът. Нали съм учена да се подчинявам на родителите си? Накрая реших да го спася. И като спасих него, спасих и себе си. И да не сте съгласни с тая женитба, друга няма да има! Решихме и бедно да живеем, да сме заедно!

- Волността - подкрепи я братовчед й - не се запира. И в кафез да я заключиш, тя през дупката ще се промъкне. Може би не разбирате? Не всекиму е дадена птица в душата! А колкото до този доблестен момък, той не е без име. Нарича се Мартин фон Хилдерих, но от днес ще се именува Мартин Станука. Решихме с Вера да го осиновим и сега го обявявам за наш наследник. Така че от негово име дойдохме да молим ръката на дъщеря ви.

Кузмен и Златица се спогледаха. Е, това вече беше друго нещо.

- Те самите да ми поискат прошка за оскърблението, което ми нанесоха. Не оскърбление, а смъртоносен удар! - бащата помълча и после добави: - И десет жълтици за честта на момата!

- О-о-о! - възкликнаха сватовниците.

Петко се изсмя.

- И имаш очи да го кажеш? Тези жълтици, господине мой, че даже пет пъти по толкоз си взел силом на версия от нашия помощник Манас! Парите на царя! - погледна пребледнялото лице на стопанина. После се обърна към Мудрака. - Твоя светлост, да се поразвъртим ли из имението, за да намерим костите на царския пратеник? - погледна в упор старият Станука. - Не на теб се полагат тези жълтици, Кузмене, а на нас. Трябва да ни ги наброиш, че намерихме Марта жива и здрава! - поклати глава. - Бих искал, Кузмене, още да ми подариш възглавницата, на която си спал със съвестта си толкоз време! Защото си погубил не само Манас, но и една новородена душица!

- Хайде, сега и вие! - намеси се бързо Златица. - На годеж ли сме се събрали? Оставете препирните и да сядаме на трапезата. Ясене, снахо, влизайте да ви запознаем с годеника на Мичето! - погледна дъщеря си и се поправи: - С избраника на Марта, нашата Мартичка.

- Наистина, - подкрепи я, ставайки Вера, - веселба трябва да има, веселба. А нашата радост е голяма, тъй като наведнъж се сдобихме и с такъв личен син, и с мила снахичка, и … дай Боже, занапред и с внучета!

- Дай Боже! - отговориха останалите, като шумно се настаниха около масата.

* * *

След дълга нощ, преизпълнена с наздравици и благопожелания, настъпи утро. Утрото, в което нашите герои трябваша да се отправят към Престолнината. Спас Мудрака остави Петко да стъкмява талигата за път и с коня си тръгна към скалата с Побития камък. Ранните утрини в планината са хладни и чисти. Толкова чисти, че въздухът сякаш звъни, а светът наоколо изглежда като новороден. Копитата на Кнез зачаткаха по пустия издълбан път нагоре. Конникът механично подръпваше юздата. Мислите му хвърчаха далеч от това място. Изведнъж се сепна. Изникнала като от земята или паднала сякаш от небето, пред него застана магьосницата с парцаливите си визинтийски одежди и с вдигане на ръка закова коня на място. Нямаше как, Спас слезе и застана лице в лице в мистичната жена. Тя произнесе с дрезгав глас:

- Добра среща, юнако!

- Дал Бог добро, жено.

- След множество премеждия ти свърши добра работа. Намери щерката на господарите, нали?

- Да, “не много далеч”, че даже съвсем близо. Право каза ти тогава “добронамерено зло, причинено от близки хора”.

- Знаех тогава, че ме слушаш. Ти си надарен с точен ум, любомъдрие и най-важното със светла вяра търсиш истината в този объркан, шарен свят. Хвала на делата ти!

- От сърце ти благодаря за добрите думи.

- Не ги чу от Кузмен, нали?

- Права си. Не ги чух. Но така и така те срещнах, ще те питам нещо.

- Питай! Ако е за бъдещето ти…

- Не, не е това. Как да открия къщата на Самодивата?

- Коя къща? На оная, дето се мисли, че е по-лечителка от мен ли? - тя се намръщи. - Втълпи на Камен Станука, че може да изцери жената му от безплодие.

- Не я търся заради лечителката.

Жената замълча. Бавно заклати глава с разбиране, усмихна се:

- Не било за бъдещето ти, така ли? Хайде, сама ще те заведа. На много закътано място е…

Дълго време се провираха по една едва забележима пътека в гората. На Спас, който водеше коня след себе си, често му се налагаше да чупи клони, за да разчисти пътя напред.

- Тук те оставям - неочаквано заяви ясновидката. Стояха пред малка поляна. - Виждаш ли потока оттатък поляната? Ще вървиш край него нагоре и ще стигнеш къщичката. Това, което търсиш, от вчера е там. Но ти си го разбрал, нали пренощува в крепостта на Камен.

Мудрака с признателност кимна:

- Благодаря ти много!

- С радост ти помогнах. Хайде, време е, време е и за теб… Тя махна с ръка.

- Сбогом! - и се скри в гората така бързо, както се беше и появила.

Младият мъж се огледа. Остави Кнез да попасе и се наведе да бере цветя, свежи и уханни от росата. После с коня тръгна нагоре покрай потока. Веднага след първия завой видя встрани, под няколко мощни дъба с птичи гнезда, къщичката, цялата изградена от дървени трупи. Капаците на двата прозореца към него бяха разтворени. Спас завърза коня при потока и тихо се промъкна до единия от прозорците. Надникна. Лъхна го мирис на хвойна и сенокос. Взря се в полутъмната стая. Върху постелята на ниско легло спеше млада жена с разплетена, разпиляна коса. Отсреща на вратата висяха окачени мъжки доспехи и шлем. Мудрака безшумно се прехвърли през прозореца и се надвеси над нея. Сънят беше обагрил лицето й с нежен румянец. Сенчестите й ресници над високи скули леко потрепваха. Той повдигна ръка и я погали по лицето с росната китка.

- Лета, Лета, Първолета - галено занарежда той - защо толкова лета се кри от мен?

Тя стреснато отвори очи и се надигна. Цялата светна. Две трапчинки цъфнаха на бузите й.

- Ама ти… ти ли си това? Как ме откри? - едва можа да промълви.

- Открих те. Късно, но те открих.

- Боже мой, кой знае на какво приличам! - заоправя косите си. Надигна пазвата на бялата си риза и закри гърдите си.

- Хубава си, Лета! Само каква хубавица си станала! Защо не ми се обади през всичките тези години? Ти поне знаеше къде съм. Защо се кри толкоз време?

- Как така да ти се обадя? Нали бях напъдена? Пък и не знаех какво си мислеше за мен след оная случка. Нали дядо ти ме нарече…?

- Шшт, тихо! Остави свадливия старец, лека му пръст. Той нарани душите и на двама ни. Тези дни разбрах от едно зелено девойче доколко Провидението ни отрежда зла орис и доколко ние сме способни да я променим. - Поспря се. - Виж какво ти нося от снощната гощавка - извади от пояса голяма червена ябълка. И двамата се засмяха развълнувани. Тя посегна да я вземе, но той отдръпна ръката си. Сборичкаха се. Устните им се намериха, както тогава. Целувката този път се задълбочи. Останала без дъх, тя прималяла произнесе:

- Не мога да повярвам, Боже, не мога да повярвам, че си тук до мен! Че ме откри на това диво място!

Той обхвана топлото й тяло с ръцете си, пламенно я зацелува. Тя напълно му се покори…

След известно време, когато се поуспокоиха от преживяното щастие, Първолета попита:

- И все пак как се досети да ме търсиш тук?

- И разбрах, и се досетих. От един разказ за стопанката на тази къща, наричана от тукашните люде Дива Самодива. Казаха ми, че преди десетина години или по-вярно дванайсет, тя осиновила едно момче-скитниче. Точно преди дванайсет години ти беше изгонена от дядо ми, облечена по момчешки, заради упражненията в оръжейницата. След това ти често си се обличала като мъж-воин. При това мое разследване постоянно се появяваше около нас. Значи беше свързана с хората, укриващи изчезналото момиче. Но пък от друга страна със странното си облекло не можеше да живееш нито при жените, нито при ратниците на крепостта.

- Живях при жените почти година, докато рицарят Мартин беше тук. Научих се да преда, да шия, да тъка. Но иначе си прав. А колкото до мъжките ми дрехи и въоръжение, не са чак толкова необичайни. Според преданието българките по време на хановете са били също толкоз изкусни воини, колкото и мъжете.

Тя ненадейно го прихвана през плещите като борец и мълниеносно го постави под себе си. Широко отворените й очи гледаха прямо и сериозно.

- Значи знаеш, че нощта край реката те видях как “утешаваше” оная фръцла Милуна. Ако още един път те видя в такава близост с друга жена…

- Какво? Ще ме убиеш ли? - той се заля в смях.

- Няма да ме видиш повече.

Повея хлад. Усмивката му угасна.

После, когато се обличаше, произнесе със сериозен тон:

- Виж сега, трябва да се уговорим. Днес с Петко пътуваме до Двореца по изричното настояване на царя. Веднага след срещата си с него ще дойда тук, за да те взема.

- Като каква, ако смея да запитам? Като твоя жена или като помощник?

- И като двете! Ти си изпитан воин и моят начин на живот няма да те изплаши. На два пъти даже ми спаси живота! Само на каква просякиня ми се престори… - Заимитира с треперещ глас: “Смили се над клетницата като мен. От три деня не съм туряла хлебец в уста”. Каква хитруша си ти! Ще се смиля, сладка моя лудетино, ще се смиля! Край Средец тайно ми завърза китката с червен конец и жълтичка. Значи тогава ме сгоди за себе си, а сега ми и пристана. Връщане назад няма! Ще се венчаем!

- А Петко?

- Петко ли? Какво Петко? Има неща от моя живот, в които Петко не може да се бърка. Но иначе, разбира се, че ще се зарадва да те види. И като деца тримата бяха неразделни.

* * *

Следобед, когато беше приет от цар Асен в Двореца, Спас Мудрака получи не нова задача, а дарствена грамота със следното съдържание:

“Аз, Благочестивият и христолюбив цар Асен, самодържец търновски и на цялата мизийска земя поверявам на обичния си и всеверен болярин Спас Мудрака крепостта Червен и цялата земя около нея и прилежащите й люде. Който се противопостави на това мое решение, милост не ще има, а ще изтърпи гнева и силата на десницата ми. Амин.”