Иван Енчев

СИТО НЕБЕСНО

Високо в ниското небе е ситото!

Белеем - мелят вятърните мелници,
безбожно смилат облаци и време.
И ръсят се секунди и минути,
облечени със рокли на снежинки.
(Далече нейде Коледа с шейната
последен дар ни готви със Снежанка).
Белеем - неусетно, както си живеем.
Белеем - сее ситото небесно
снежинки: горе - черни, долу - бели.
Белеем - безвъзвратно черно-бели.
Белеем - неусетно, както си стареем.
Не белите коси - а черни чувства
със лед смразяват радостта ни светла.
Белеем - а снежинките от спомени
валят над корени на минзухари
и никне младост:
пламъче след пламъче!

БЯХ СЛАБ

Наоколо искреше скрежен ден.
Ехтеше веселата детска врява.
Подхлъзнах се на пътя заледен -
и почерня
край мен снегът тогава.

Съвсем наблизо мина мъж - висок и як.
Той вместо бързо длан да ми предложи,
в лицето ми подритна лед и сняг
и се изсмя
в кожуха си от вълчи кожи.

Изправих се - от ярост блед и сляп.
Мъжа като снежинка бих премазал,
ако не бях
така жестоко слаб…

Децата първо себе си намразват…

Не помня вече моя детски смях -
гори ме само оня огън зимен.
Но още оттогава аз прозрях:
най-силно хапе болката без име.

СЪН

Сънувам, че пътуваме във влак.
Красива пролет! Планина за приказ!
И тъй ухае на разцъфнал люляк.
И тъй ухае на мечти греховни!
Навалица. Гълчава… Прав стоя.
Едва съм стъпил като щъркел.
Пък ти - до мене: гръд о гръд!
В средата на тунела те целувам.
От радост влакът чак подсвирва -
писък на орел,
преди да хукне снежната лавина!

Събудих се. Край мене беше тихо.
Леглото - слисано и празно -
като окото на слепец, изпуснал влак
на зимна гара в планина безлюдна.
Слана попари пролетния люляк.
Усмивката в очите ми замръзна…

Дали бе ти или пък пътничка случайна,
ще ти го кажа, от съня си щом се върна.

НЯКОГАШНИ ПРИЯТЕЛИ

Засипва ни до гуша ледена фъртуна. Зъзнем.

Кога успя така живота свой - брашнен чувал -
до дъното съдрано да изпразниш и изтупаш?
Защо ме джавкат злите кучета на твоята омраза?
Не чакай миг, вържи ги яко! Ето бяла панделка -
лалетата на завистта си дива бе нагиздил с нея,
когато ме целуна подло на рождения ми ден.

Вържи ги тия ненаситни псета. Укроти ги бързо!
И заплачи от гняв, защото помниш как ме ръфат!
И заплачи от срам, защото знаеш как ме дъвчат!
И заплачи от свян, защото чувстваш как ме късат!
Познаваш ме: и жилав съм, и костелив, и щурав.
Ще бъда остър трън в душата ти по всяко време!..

А ти, когато пожелаеш пак приятели да станем,
срещни ме, както пряспа чака пролетния вятър. -
Обречен е човекът грешен на доверия и прошки.

СТУД

Сред сетен полет падаха врабчета -
крилата болка шареше снега
с последните им капки кръв.

В очите им замръзнали прочетох
без песни и криле
какво ще е светът…