Ставри Борисов

ТЪЖНА НЕДЕЛЯ

Исках да създам най-надеждното си стихотворение,
а за бъдеще време все го отлагах:
подозирах, че все не ми достига истинско настроение
и щастливите метафори ме избягват.

И се утешавах: мигът неповикан ще дойде,
като моминска ласка на рамото ми ще легне,
а аз - несъзнателно и свободно -
към първия пожертван лист ще посегна…

Кервани от пастелни есени си отидоха
и не един водопад дъждовен в реките оттече,
а мигът божествен се е запил някъде и не идва -
за кога да го чакам, нали не съм вечен.

И подмолен шепот ме гризе извътре -
да ви го обясня - ще се пропукам до кости.
И се боя да погледна назад пътя си,
че съм се кланял на дребни, на дребно - прахосвал.

Сега съм като човек, който се е надвиквал
с глупци срещу месеца късен:
земята е спяла, ръка да ме спре не е вдигнал никой -
и затова съм загубил гласа си.

ПОЛУНОЩЕН ЧАС

А зимата е бяла, трезва съвест.
И има пак любов и чест, и стих.
Ще падне полубог - от изстрел кървав,
но живият мъртвец е сам Дантес.

И гусла ще обиколи земята,
за всекиго донесла лъч и глас.
Узрява хляб и се въззема вятър.
И пак сеитбите ни са на власт.

И пак съзвездията приближават.
Прозвънва стих в Онегински куплет.
Далече ли си, Алфа от Центавър,
и имала ли си такъв поет.

Дано да си открила преди време
или да е дошла до тебе вест,
че много лесно уязвим е геният,
щом в нощите му цели се Дантес.