Владимир Полянов

И двадесет години след войната животът ни още минава в изграждане на разрушението и в справяне с ония мътни прояви на пострадалия обществен организъм, последствия също на войната, както е прието да се казва, или на онова, което тя направи от нас.

Ако трябва да се наименува епохата след войната, подходящо е да се нарече тя епоха на кризите.

Макар и всичко това да се отнася за едно време, както казахме, от двадесет години насам и за събития, които разклащат света, ние смятаме, че работите се преувеличават и цялата буря е за мимолетни неща, произлезли от временни причини.

За същността на кризите, за тяхната истинска подкладка, която почива в уредбата на самия организъм, никой не говори. Може би е и излишно при тоя шум и това лицемерно престараване на институти и общества да сечат сянката, а не дървото.

При тази режисура на представлението, на кризата, засегнала проявите на духовния живот, трябва да гледаме както на кризата например в живота на производителното селско население и да потърсим средства, с които се лекува последната, за лекарство и на оная болест, поради която нашият писател, художник, музикант, учен и пр. не може да живее от труда си.

Какви са тези средства - всички знаем. По много основателни причини, че една огромна част от българското население - именно селския производител в даден момент (поради световната криза!) не може да получи стойността на своя труд от продажбата на произведенията си и е обречено на глад и сътресения, държавата създаде, да речем, Дирекция за храноизноса, която монополизира търговията с произведенията на селянина и му осигурява по тоя начин, доста често с истински загуби за държавата, една прилична цена на неговия труд. Това лекарство излезе ако не блестящо, поне спасително!

А днес се говори вече за преодоляване на кризата в житната търговия и за възможности производителят сам да поеме размяната без опасности да дава труда си за безценица.

Другата болест, за която стана дума, не ще бъде толкова краткотрайна, защото ако търговията с жито зависи от количеството на производството, тука тя зависи от духовното и материално равнище на купувача.

Основанията, обаче, да се създаде една служба, която по някакъв начин да покрива загубите на писателя, художника и пр. заради това, че техният труд в даден момент не може да се плати от обществения пазар за книгата и картината и духовният работник трябва да гине в немотия или да се продава, тези основания, казваме, са толкова налице тука, колкото и при разрешаване на кризата за селския производител.

В първия случай се цели спасяването на една огромна част от българското население, във втория случай…

…Има ли нужда да се доизказваме? Да кажем неща, които изумяват не един държавнически ум? По-добре да си служим с безсърдечното, което ни предлага историята: Спарта имаше войници, Атина - поети и учени.

Спарта е отдавна забравена. Днес за нея се споменава само когато се говори за Атина, върху чиято култура и ние зреем!

Да бъдем наясно: не е работата да пренебрегнем едно, а да се погрижим за друго.

Въпросът е да се явяваме навсякъде, дето има нужда, за да се запазим като цяло и трайно нещо - да действуваме по пътя на една разумна народна политика.

——————————

в. „Дума на българските писатели”, брой № 6, 02.1939 г.