БЕЗ ЗАГЛАВИЕ
Той стои пред огледалото на гардероба и може да се види целия: висок, тънък и гъвкав като танцьор, с подвижен гръб и ловки ръце; очите му горят и показват веднага годините му - 28; косите му са пригладени назад и лъщят от брилянтин; чистата риза и слънцето, което нахлува през дантелената завеса, хвърлят върху лицето му седефен блясък - то е с остър профил и изопнато от неспирна енергия.
Той бързо слага яката си, взема връзката, прехвърля я през врата, внезапно се извръща и пристъпва към леглото.
Тя лежи сред белите покривки; тя е малка, има бистри очи и се усмихва като дете; косите й буйни и разпиляни искат да погалят хубавото лице; тя лежи като скъпа кукла.
Той коленичи пред леглото, взема ръцете й, целува пръстите, дланите, раменете, обгръща главата и оставя дълга целувка върху устните. Тя има меки, бели ръце, тяхната ласка гори. Когато целува - не прилича на кукла.
В стаята въздухът е напоен с парфюм. Слънцето блести в прозорците и сипе златен прах през завесите.
Той се отдръпва с притворени очи, става, полюлява се до цветята на тоалетната, взима ги с двете си шепи и ги посипва над леглото, като отпуща ръце. Отваря очи.
Тя му сочи с пръст малкия часовник на тоалетната.
- Пак 9.
Мъчи се да изглежда загрижена, но усмивката й трепти в крайчеца на устните.
Той бурно целува усмивката й, после облича палтото, слага шапката, изправя се пред огледалото и вижда, че не е вързал връзката си. Очите му неспокойно гледат в огледалото и в малкия часовник.
Тя се смее с глас.
- Кажи, много ли ме обичаш.
Той се отправя до вратата.
- Пак 9.
Изглежда разтревожен. Малкият часовник, сложил черните си стрелки на девет, го плаши. Куклата от леглото пита със смях:
- Кажи, много ли ме обичаш.
Той отваря вратата.
- Много.
И излиза.
Навън вижда смътно закачалката и бастона си, малкия коридор и вратата до тяхната стая. Изправя се пред стъклената врата към стълбите и поглежда сякаш сега отваря очи.
През двора минава непознат господин, идва към къщата, изкачва каменните стъпала, хваща дръжката на стъкления вход.
Той се отдръпва. Господинът влиза, едва похваща шапката си, поздравлява. Той излиза.
Свежият предпролетен въздух обистря лицето му. Поглежда небето. То е синьо и далечно, като граница на незнаен свят отвъд. Изведнъж се обръща и вижда непознатия господин, който изчезва зад вратата на съседната стая.
Той дръпва дворната порта, замисля се. Отпуща ръка и бързо се връща. Стъпалата пред стъклената врата минава с един скок. Влиза в спалнята.
Жената лежи с отворени очи, които го гледат. Той отива до тоалетната, отваря вратичката, извръща се внезапно и отново вижда очите на жената.
- Кой е този?
В гласа му звучи тревога, която той не подозира. Жената повдига глава, очите й стават учудени.
- Кой?
Той пошепва:
- В съседната стая.
Ръката му сочи преходната врата към съседната стая. Четири големи гвоздеи са приковали вратата плътно в рамката, ключът е махнат.
- Ах, да! - казва жената. - Хазайката има гост.
- Как така?
Тя започва да се смее. Пита:
- Как така! - Колко си интересен! Хората разполагат със стаите си.
Той не казва нищо, сякаш сега разбира, че хората могат да разполагат свободно със стаите си. Излиза. Веднага се връща и помолва:
- Стани да заключиш.
Друга мисъл изпреварва молбата му.
- Или остави, аз ще заключа.
Премества ключа отвън, затваря добре. Един път, два пъти.
- Какво правиш? - вика женският глас отвътре.
Той пъхва ключа под вратата.
От стаята се чува смях.
Те са съпрузи от два месеца. Той живя във Виена, в Берлин и в Париж. Караше автомобил като световен шампион и скачаше дванадесет стъпала пред най-стръмните каменни входове на черкви, театри или къщи. Където получеше настроение.
Обичаше да си купува копринени ризи и да притиска косата си с мрежа. За една целувка на кабаретна артистка даваше целия си месечен приход. Неговата младост личеше и в гърба, и в лицето му.
Най-много - в постъпките му. Пред всичко поставяше заричането да се ожени на четиридесет години.
Своята жена срещна при разминаването на два влака в малка гара между Залцбург -Виена. Тя пътуваше в единия, той в другия. И двамата седяха на прозорците. Беше зима.
Той ядеше портокал. Предложи и на нея. Мислеше я чужденка. Тя каза нещо на български. Тогава той се прехвърли в нейния влак и помоли за извинение.
Влакът тръгна, той не слезе. На Белград се отби само за минута от нея. Подаде телеграма за багажа си и поръча на кондуктора да изяде останалия портокал.
Те стигнаха в София и се ожениха почти моментално.
Той се страхуваше да не го изпревари някой, макар че не бе навършил и тридесет години. Тя се увлече от прелестната му лудост. След сватбата той я откъсна от близките й и отведе в своята квартира.
Нямаше време да търси друга, а желанието да бъдат сами го караше да харесва стаята, която наемаше. Това беше в дома на стара вдовица, която държеше останалите две стаи. Между неговата стая и отделението на хазайката оставаше една малка, празна стая.
Домакинята своеобразно я считаше за коридор, или килер и нямаше никога намерение да я дава под наем, но понеже тя се съобщаваше чрез преходна врата с неговата, той смяташе някога да склони хазайката и да я наеме.
Никога не очакваше домакинята да пусне гост в нея.
Той вървеше из улиците към кантората, в която работеше. Осем и девет отдавна минаваше. Друг път почти се тревожеше от това. Тая сутрин не мислеше за времето.
Неочакваният гост в съседната стая занимаваше изцяло мисълта му. Отде се е намерил.
Защо пък точно в неговата къща да дойде. Един господин върви из улиците. Едва вдигаш очи да го видиш, защото ти е по-непознат от камъните, които тъпчеш.
Изведнъж господинът се настанява в съседната стая на твоята, сякаш обляга гръб върху теб.
Или по-лошо: един господин, когото и на улицата не си срещал, неочаквано се настанява през една врата до теб. Той може да слуша твоето дишане, да провира през дупката на бравата погледа си и да следи всяко твое движение. А, ако си женен!
Той стигна до кантората. Повдигна глава, сякаш искаше да види фирмата, или куката на рулетката. Изведнъж се обърна и бързо тръгна по обратния път.
Мина повторно улиците, изтича през двора на своята квартира, скочи стълбите и натисна вратата на стаята си. Беше заключена. Надигна се пред нея и се прилепи съвсем близо. Вслуша се, нищо не чу.
Потрепери от яд. Искаше да отвори сам вратата, без да почука, внезапно да я отвори и да види какво става в стаята. Наведе се и погледна отдолу. Беше невъзможно да измъкне ключа. Извади молива си и се опита.
- Кой е? - обади се жената отвътре.
Той се изправи и спря дишането си.
Вратата се отвори. Жена му подаде крайчеца на окото си и отстъпи. Той влезе.
- Защо се върна? - попита тя.
Той огледа стаята. Приближи до преходната врата.
Беше заключена и гвоздеите непокътнати. Жената се смееше в лицето му:
- Какво те е прихванало?
Той отиде до тоалетната и започна да рови в чекмеджето.
- Забравих да си взема носни кърпи.
Той търси кърпи, където никога не е имало. Не може да се отдръпне поразен от мислите си. Какво направи? Защо се върна? Какво очакваше?
Той помисли на улицата за непознатите, които се измъкват от незнайни леговища, сравняваше ги с камъните, по които стъпваше и се плашеше от неочаквано съседство с тях.
Виждаше очите им да се промъкват през ключалката на преходните врати. Те следят движенията му и чуват дишането му. Помисли за жена си и се върна. Какво очакваше да свари?
Ровеше из чекмеджето и се чувствуваше нещастен и посрамен. Жена му приближи.
- Вземи кърпа, тука няма.
Тя му подаде нова кърпа, прегърна го и внезапно извърна лицето му. Погледна.
- Кажи, какво ти е?
- Наистина, забравих си кърпа.
Целуна я и побягна.
Тича до кантората. Седна пред масата и усърдно започна да работи.
***
На обед се срещнаха и храниха в ресторант. Вечерта ходиха в кабаре. Въздухът се огъваше от светлини и звуците на джаз-банда. Танцуваха негри, танцуваха бели, танцуваха и те.
На паркета топка хора се люлееха и притискаха. Оркестрантите оставаха за миг инструментите си и гонеха с викове мелодията във въздуха.
Той притискаше нозете си о коприната върху тялото й и шепнеше със смях:
- Знаеш ли, аз помислих, че гостът на нашата хазайка…
Тя не дочуваше.
Той повтаряше:
- Помислих, че гостът на нашата хазайка…
Музиката разпиляваше думите му. После те седнаха, пиха и той забрави мисълта си.
Когато се прибраха, в малката къща не светеше нито един прозорец. Старата хазайка и слугинята спяха, не се чуваше нищо и от госта. През прореза на вратата не се виждаше да гори лампа в стаята му.
Те влязоха шумно. Той беше възбуден от виното, не мислеше за госта, не мислеше и за хазайката. Понеже стълбите пред вратата бяха по-малко от дванадесет, прескочи ги от два метра и се обърна да поеме жена си. Тя падна в ръцете му.
В стаята влязоха по-кротки. Той легна и изтръпна. Неочаквано усети мълчанието в стаята и цялата къща и то му се стори необикновено. В това мълчание край стените и вратите се усещаха хора, които подслушваха. Той се изправи и погледна в тъмното към преходната врата.
- Какво има? - обади се жената.
- Тихо! - пошепна той. - Мълчи!
- Но какво има?
Той стисна ръката й.
- Мълчи!
Стана, на пръсти доближи до вратата на съседната стая. Вслуша се.
Жената завъртя ключа на нощната лампа. В светлината тя погледна учудено мъжа си.
Той пристъпи към нея, побеснял от яд.
- Ти кокетничиш, предизвикваш. Ти ме нервираш! - изхриптя той със задавен глас.
Тя скочи от леглото.
- Какво става с теб? Плашиш ме.
Той угаси лампата със страха на крадец, който е видял нечии очи да го наблюдават. Там до онази врата, от другата стая пропълзява един, промъква погледа си през неизвестна дупка и го наблюдава. Той се чувствуваше нещастен и ограбен. Каквото имаше не е вече само негово.
Жена му се ядоса. Тя посегна отново да запали лампата, заговори високо.
Той стоеше изтръпнал. Защо тя иска да гори лампата. Защо говори така високо. Стои по нощница, с разголени ръце, боса и вика. Онова свято, което го вълнуваше, неговия страх на влюбен мъж, тя не зачиташе.
Стоеше дръзка, разголена и викаше. Знаеше, че в другата стая има непознат мъж и не преставаше. Той я погледна и за първи път я видя по-друга. Обидни подозрения опариха мозъка му.
Той ги притисна, но те се измъкнаха отново. Не се сдържа, тласна грубо жена си в леглото и угаси лампата. Наведе се и зашепна със задавен глас:
- Знаеш ли, тая сутрин помислих, че гостът на нашата хазайка…
- Ти си обезумял! - плачеше жената.
Той продължи:
- Помислих, че гостът на хазайката може да се вмъкне при тебе в стаята, сега, сега вярвам!
Жената се вцепени, после заклати глава и неудържимо започна да се киска.
Той обърна гръб. Изправи се до леглото и гледаше втренчено. Думите, които произнесе и нейният смях го възвърнаха към действителността с една мисъл, от която не можеше да се откопчи.
Той сега си спомни, че всъщност много малко познава жена си. Те се срещнаха при разминаването на два влака и лекомислено се увлече по нея. Откъде идеше тя, с кого е била в странство. Тя обясняваше, че е следвала и той повярва. Не направи ли това прибързано?
Мисълта му растеше, ставаше все по-интересна, разкриваше му непозната до сега история. Жена му е била с някого в странство. Може би с госта на хазайката. Искаше да отхвърли това и не можеше. Защо пък да не е гостът! Защо той дойде? Защо тя не въздържа гласа си, когато той е в другата стая. Защо се разхожда гола, когато неговото око наблюдава. Откъде знаеше, че хазайката има гост? Защо се смее.
Той се спуска нервно из стаята, чукна крака си в тъмното и ядосан легна. До сутринта не продума, нито се обърна с лице към жена си. Заспа с мисълта да следи.
Сутринта стана на време, облече се бързо и излезе като блъсна всички врати. Зад дворната порта се спря.
Погледна към къщата и след като се увери, че никой не го вижда, бързо се върна в двора, отби се към градината и се скри в беседката зад храстите от японски рози. От тук, през стъклената врата, можеше незабелязано да наблюдава своята и съседната стая.
Завесата на прозореца от крайната стая се вдигна, откри нощницата на старата хазайка, после нейното лице като гъба. Тя погледна деня и синьото небе с безстрастни очи.
През коридора мина слугинята, отвори стъклената врата и се върна из стаите. Сега той можеше да наблюдава по-добре.
Мина дълго време, нищо не видя. Двете врати, в които бе впил очи, стояха затворени.
Какво ставаше зад тях? Беше уверен, че между госта и жена му ставаше нещо. Те не са забравили миналото. Той е дошъл тук само за нея. Случайно познат на хазайката, той е използувал възможността да мине за гост и се настани в стаичката, която хазайката не даваше и за слугинята си.
Едва се задържаше още в беседката. Очакваше да вили госта да се мерне в коридора и да се вмъкне при жена му. Внезапно помисли пак за преходната врата. Бравата можеше да се отключи с друг ключ, а гвоздеите лесно да се отковат.
Не се удържа на мястото си. Изтича през двора, мина край къщата и прилепи лицето си до прозореца на своята стая. Завесата беше спусната, нищо не можеше да види. Вслуша се. Нищо не можеше да чуе. Изтича към вратата. Натисна я.
Беше заключена. Той искаше с един удар да я разбие, когато погледът му падна върху съседната врата. Ако тя беше отворена, можеше да се промъкне в стаята, от там през преходната.
Той прекрачи към съседната стая, бутна вратата и я отвори. В стаята нямаше никой. От сутринта гостът не бе излязъл. Къде е отишъл? Погледна преходната врата.
Там. В стаята. При неговата жена.
Кръвта нахлу в главата му. Вдигна юмруци към вратата и остана така. Един глас се обади зад него.
Хазайката с лицето на гъба стоеше в коридора. Гледаше учудена и питаше:
- Е, какво разглеждате стаята ми? Казах ви, че я запазвам за себе си, не я давам под наем.
Той сложи пръст на устата си:
- По-тихо. Гостът, вашият проклет гост…
Старата не обърна внимание на знаците му.
- Какво госта, той си замина още вчера. Какво имате с него?
Вратата на стаята откъм коридора се отвори, малката женичка показа крайчеца на лицето си и го погледна:
- Ти ли блъсна?
- Той ли блъсна? - попита хазайката - и аз чух. Търси нещо господинът - чудно какво!
Старата гъба влезе сърдита в стаите си. Младата жена отвори вратата широко.
- Какво правиш? Колко чуден си станал. Не ми каза дори довиждане, когато излезе.
Той се чувствуваше неудобно. Пипаше дрехите си, сякаш го бяха полели. Не отговори.
Пристъпи към жена си. Гледаше с нежност. Посегна и взе нейната ръка.
Сълзи бляскаха в очите му. Извърна се и побягна. Мина двора, излезе на улицата.
Едно открито такси изсвири.
Той направи знак, отмести шофьора и седна пред кормилото. Погледна към къщата.
Сякаш се колебаеше за нещо. Колата подскочи от внезапно дадената скорост.
Той обърна кормилото по първата напречна улица, мина паметника, дръпна ръчката и пусна колата със светкавична бързина по правото шосе.
Шапката му падна върху задните седалища. Вятърът развя косата му.
Той имаше нужда точно от това. Да развява вятърът косата му.
——————————
сп. „Българска мисъл”, брой № 3, 1927 г.
