ПИРАТСКО ГНЕЗДО
В ония години всичко, което прочетяхме в книгите, така се запечатваше в главите ни, така добре го научавахме науст, че сякаш сами бяхме герои на романите, написани от Майн Рид, Густав Емар и Салгари.
Много често, излизайки вечер на двора, очаквахме да чуем страхотния рев на някой африкански лъв, или насмешливото квичене на хиени.
Разбира се, в най-добрия случай залайваше голямото ловджийско куче на съседите, или замяукваха котараци, а това обръщаше сърцата ни наопаки.
Не знам как се случи, но току преди ваканцията прочетохме книгата на Марк Твен „Приключенията на Томас Сойер”.
Тя обходи почти всички деца в квартала и в топлите юнски привечери ние надълго приказвахме за патилата на двамата американски немирници Томас и Хъкълбери.
Най-много ни вълнуваха историите за бягството на двамата палавници от града и за свободния им живот на острова. Това за нас беше невъобразим подвиг. И дори една вечер Джоро с прискърбие каза:
- Ех, братлета, не са нашите игри, като игрите на истинските момчета. Ние сме почти момичета. Остава само да си направим кукли.
- А какви са според тебе игрите, които трябва да играем, - подразни го Петю Лешникът.
- Как какви? Ето, ние играем на пирати, а никой от нас не е пътувал с лодка. Само се киснем до пояс във водата на Марица. Къде се е чуло и видяло пирати да газят из морето?
От тук произлезе и това, което ще разкажа по-долу. Нашият невинен разговор има големи последици.
Още не бяхме получили книжките си за свършването на втори клас и всички със свити сърца очаквахме съдбоносния ден, когато ще видим плода на труда си през цялата година.
Беше събота преди обед, а в неделя щяха да ни дават книжките. Тримата неразделни другари - Джоро, Васката и аз - бяхме насядали във върбалака край Марица и със страх припомняхме всичките си прегрешения през годината, всички ненаучени уроци и всички забележки.
Правехме преценка на постъпките си и мълчаливо молехме провидението да ни е изпратило поне спасителна тройка за предметите, по които се страхувахме, като че ли Бог се занимаваше само с това да пише тройки на палавите момчета.
В този миг дойде Петю Лешникът. Още отдалеч личеше, че е неспокоен.
- Петю, какво си се начумерил?
- Оставете, другари! Сънувах лош сън. Сигурно са ми писали по нещо двойка и ще трябва цяло лято да зубря. А за боя да не говорим!..
- Как да не говорим за боя, - запита Васката. - Не вярвам да ти е много приятно, когато баща ти откъсне някоя по-дебела тояжка от черницата.
Петю побледня и се почеса при мисълта как ще го милва черничевата пръчка.
- Най-напред си разкажи съня - каза Джоро, който беше между нас най-голям познавач на тайнствените неща.
- Сънувах котка. Една голяма сива котка излезе из килера и ме одраска по крака.
Джоро плю и де прекръсти:
- Лошо! - отсече той. - Много лошо! Пак добре, че котката не е била черна.
- А защо, братлета, да се плашим от нищо? - запитах аз, мъчейки се да бъда спокоен. - Защо не последваме примера на Томас Сойер? Защо не отидем и ние на някой пустинен остров? Като постоим два дни, толкова ще домилеем на родителите си, че после ще ни посрещнат като светци.
На такива запалени младежки глави малко им трябва. Ние не можехме да си представим къде има в Марица пустинни острови, но успяхме да отвържем лодката на дядо Аргир рибаря и с нея отпътувахме надолу по течението.
Остров намерихме по-скоро, отколкото очаквахме. Само течението ни заведе там, но той оставаше почти до града и не представляваше никаква пустиня, а пясъчна издигнатина, обрасла с върби. За пирати като нас този остров беше по-голям от цяла Австралия.
Разучихме веднага бреговете на владението си, назовахме го „пиратско гнездо”, според заглавието на един роман и започнахме необезпокоявани от никого да играем.
И всичко това би било много добре, ако не беше гладът.
На обед, как да е, станахме гладни, залисани в играта. Но вечерта скоро дойде, а и умората се присъедини към апетита.
- Трябва да се измисли нещо, - каза Джоро и се опита да си спомни как точно е постъпил Том Сойер. Но вместо това си спомни, че Св. Иван в пустинята ядял скакалци и ни успокои:
- Е, тази вечер ще минем гладни, а утре ще ловим скакалци и ще се нахраним. Може да намерим мед от диви пчели.
А вечерта се спусна над реката, из въздуха забръмчаха комарите.
- Джоро, - промълвих аз. - Том Сойер имал ли е огън?
- Имал, разбира се! Той не е бил глупав като тебе да не си вземе кибрит, при пътешествие.
Васката и Петю бяха загубили всяка охота за разговор. Особено Петю. Той чувствуваше, че ние се бяхме пожертвували за него, за да го спасим от влиянието на лошия сън.
Вече наближаваше полунощ.
- А защо да не се върнем на брега? - предложи Васката. - Можем пак да не си отиваме вкъщи, но все ще намерим нещо за ядене. Тука и комарите…
- Не знаем да караме лодката, - отговори Джоро. - До тук ни доведе течението, но да караме нагоре…
Изведнъж из гъсталака на върбите към нас се зададе една едра тъмна сянка. Ние изтръпнахме. Aми ако е вампир?
Но вампирът проговори с ясен и малко сърдит човешки глас:
- Пипнах ли ви, непрокопсаници. Пипнах ли ви най-сетне! Така ли се отвързва чужда лодка? Да ме карате да прегазя цялата река, докато намеря лодката.
- Дядо Аргире!
- Ще ви дам аз един дядо Аргир!
Но ние знаехме, че старецът е добър и ударихме на молба. С пръст не ни чукна дядо Аргир, ами скоро-скоро ни натовари на лодката си и ни отведе до брега.
А от там всеки у дома си.
Безславно завърши бягството ни на пустинния остров, но все пак сънят на Петю се сбъдна.
Наистина не беше останал на поправителен изпит, защото нямаше нито една двойка, но Джоро обясни, че лошото значение на съня личи от това дето Петювият баща отрано бил отрязал черничевата пръчка и добре я завъртял вечерта, когато Петю се върнал от пиратското ни гнездо.
Чудно нещо: аз не бях сънувал никакъв сън, но и у дома се случи същото. Само че пръчката беше от сливата.
——————————
в. „Весело лято”, брой № 2, 21.06.1937 г.
