ПРОЛЕТНА РАЗХОДКА
Едва бяхме излезли на полето, току до самия град, срещнахме едно стадо. Пред него, наравно с голямото рунтаво куче, припкаше малко пъстро агънце.
То беше толкова чистичко, толкова хубаво с тънките си крачета и малка главичка, така мило ни погледна с кафявите си очи, че двама с Петьо се спуснахме да го хванем и помилваме.
Васката, който между нас минаваше за най-голям познавач на тайнствените неща, ни спря:
- Оставете агнето! Ако беше бяло и аз щях да искам да го помилвам, ала сега…
- Какво има, като не е бяло? - запита Петьо и прихна да се смее. - Да не искаш да кажеш, че всички агнета, които не са бели трябва да бъдат изклани и изпечени?
- Ти не разбираш тия работи и затова приказваш глупости !
- Добре де, ти като ги разбираш, кажи защо не трябва да милваме пъстрото агне?
- Знам от дядо! Ако видиш бяло агне и го помилваш, ще ти се случат добри неща; ако видиш пъстро агне - малка беда ще те постигне; а пък ако агнето бъде черно - да те пази Бог!…
Разсмяхме се от все сърце на Васковото суеверие, но все пак се задоволихме да подвикнем на кучето, да му подхвърлим къшей хляб, а агнето не пипнахме.
Час по-късно бяхме забравили за стадото. толкова красиво беше полето край нас!
Слънцето беше отскочило две педи над равнината и лъчите му косо огряваха росната трева. Лек сутринен ветрец милваше избуялите ниви и ги вълнуваше като голямо зелено езеро.
Върховете на злаковете се привеждаха, за да отърсят от себе си капчиците роса, които блестяха с хиляди багри. Сякаш дядо Господ с две шепи беше разпилял по равнината скъпоценни камъни.
По пътя пред нас пръхкаше качулата чучулига, а когато виждаше, че я наближаваме, нирваше се в небето и изчезваше във ведрата синева.
В далечината се тъмнееха дърветата на гората - там отивахме да прекараме празничния ден и да поиграем на воля.
- Васка, не е ли по-добре да спрем тука и да по хапнем малко? - предложих аз, защото раницата ми тежеше, а и чистият въздух ме беше поизгладил.
- Не те ли е срам? Сега сме тръгнали и ти вече огладня! Чакай поне да стигнем гората!
Стигнахме, наистина, но било писано да върнем раниците пълни и да си спомним Васковото суеверие за пъстрото агне.
По една тясна пътека, по която навярно се провират само най-палавите козлета, ние навлязохме в гората. Посрещнаха ни веселите песни на птичките и тихият ромон на малката рекичка. И изведнъж дочухме някакво стенание.
- Това пък какво е ?! - запитах аз и без да ща пребледнях.
- Чакай! - прекъсна ме Васко. - Чакай да чуем откъде идва гласът!
Ослушахме се. В светлото пролетно утро стенанието ставаше още по-страшно и противно. Продължихме по посока на него.
На една малка полянка лежеше едно момче - наше връстниче. То стенеше.
- Хей, другарю, какво си заревал?! - запита със съчувствие Петьо. Момченцето изви глава към нас, сепна се и по-силно зарида. Навярно нещо много го болеше, защото цялото му лице беше сгърчено от страдание,
- Казвай, какво ти се е случило, - подкани го Васката и се отпусна на колене до него.
- Кракът ми! - проплака момчето. - Счупих си крака и не мога да ходя…
- Кога си дошъл тука?
- Много рано. Още в тъмно. Дойдох да ловя птички!…
- Да ловиш птички ли? - викна Петьо.
- Тогава така ти се и пада! Остави го, Васка! Нека да умре тука! Нека да умре и да се вампиряса, - наставих аз. - Това заслужава, като е дошъл да лови птички и да ги мъчи!
- Аз… аз… не ги ловя да ги мъча… - отговори през сълзи момчето. - Аз… и кафези им изплитам… аз…
- Ами за какво ги ловиш? - продължих да викам аз и бях готов да го натупам, макар че го болеше кракът.
- Продавам ги в Пловдив… В града ми дават за тях пари и затова ги ловя… Ние сме бедни… И мама работи и аз ловя птички… Аз никак не ги мъча… С парите и на тях купувам просо.
Замълчахме и с топло състрадание загледахме малкия ловец. Със свити сърца разбрахме мъката му. Нашите родители се мъчеха всякак да направят живота
ни лек и приятен, а този наш връстник сам се грижеше да припечели някой грош, за да помогне на бедната си майка!
Васката ни дръпна настрана:
- Слушайте, братлета, трябва да му помогнем. Да направим носилка и да го отнесем в града. Кракът му не е счупен, а само навехнат. Аз прегледах.
Не възразихме. От сухи клони стъкмихме нещо като носилка, постлахме я с палтата си, настанихме своя непознат другар и бързо се упътихме за града.
Вкъщи се изненадаха, като ни видяха. Докато обясня на мама, защо се връщаме тъй скоро, Васката викна:
- Казах ли ви аз, че пъстрото агне ще ни донесе беда?
- Напротив, мои деца, - засмя се мама. - Ако бялото агне би ви предсказало добро, пъстрото ви е предсказало нещо много по-добро: че ще помогнете на своето другарче, което дори не сте познавали.
Закуските си изядохме на двора под сливата. Бяхме много весели, че сме направили добро и си измислихме нова игра: на „доктори” и „санитари”.
——————————
сп. „Християнче”, брой № 4, 04.1947 г.
