ХАЙДУТИ И СТРАЖАРИ
Най-голямото ни забавление беше играта на „хайдути и стражари”. Събирахме се след обед в черковния двор, разделяхме се на две групи, от които едната беше „хайдушка”, а другата „стражарска”, след това хайдушката група започваше да се крие из улиците и дворищата, а стражарската се заемаше да я преследва.
Аз, от честолюбие, винаги бивах в стражарската група, защото службата стражар е почтена и най-вече защото наш началник беше Джоро - силното и смело момче в квартала.
Бях помощник на Джоро, а мой помощник беше Пело Лешникът. Боян Кукумявката предвождаше хайдутите.
Отначало хайдутите се занимаваха с умело криене, а стражарите - с умелото им залавяне, но по-сетне решихме, че играта ни може да бъде и доходна, защото в черковната градина се жълтееха едри и сочни круши, а и оградата не беше много висока.
Със забележителна стражарска смелост залових Боян Кукумявката, но вместо да го заведа в „участъка” - сиреч в нашия дърварник, - веднага го освободих и му казах:
- Бояне, знаеш ли, че в черковната градина има круши, жълти като восък и сладки като мед?
- Знам. Е, че какво?
- Как какво? Какъв си ти водач на хайдутите, щом не заповядаш на момчетата да си напълнят джобовете с круши, та всички да си хапнем?
- Браво! - викна Боян. - Това е отлично! Още сега ще събера хайдутите.
Аз отидох при началника си и като истински стражар доложих:
- Господин началник, хайдутите са решили да нападнат черковната градина и да оберат крушите. Какво ще заповядаш да направим?
На Джоро му потекоха слюнки, като чу за крушите, почеса се по тила и с началнически глас заповяда:
- Ще чакаш, докато хайдутите си напълнят джобовете с круши, след това ще ги доведеш при мене. Плячката ще делим братски.
- Разбирам, - отговорих аз, отдадох чест и тръгнах да изпълня заповедта.
Кой знае, обаче, дали дълго съм чакал, докато се напълнят хайдушките джобове, или пък черковният слуга много не на време се бе върнал в градината, ала стана нещо
съвсем непредвидено.
Двама с Петю Лешника току-що се промъкнахме към крушовите дървета да заловим хайдутите, изневидело две здрави ръце ни хванаха за ушите и силно ни опънаха.
- Хайдути проклети! Ще крадете крушите! Не ви е срам! Ученици!
- Олеле, чичоооо! - запищя Петю. - Ние сме хайдути, бе! Ние гоним тези, които крадат крушите!
- Пусни ни моля ти се, чичо! - приплаках аз. - Ние не сме крадци на круши! Ние сме стражари. Пусни ни.
- Да ви пусна, а? Стражари сте били, а? Разбойници сте вие, крадци! Аз на бащите ви ще кажа…
*
На бащите ни не каза, но цяла нощ ушите ни пищяха и страните ни горяха.
Когато на следния ден Джоро предложи да играем пак на хайдути и стражари, ние с Петю се спогледахме, намигнахме си и поклатихме глави.
- По-добре е да играем на „пирати”, - предложих аз. - По-безопасно е. Пиратите вилнеят из моретата, а там не растат круши.
——————————
в. „Барабанче”, брой № 26, 29.11.1938 г.
