НА ЛОВ
От висините се сипеше бял, леден пух. Сякаш в небето ангелите устройваха богато пиршество и скубеха хиляди гъски, с чийто пух засипваха земята.
Облечени в дебели рунтави кожуси, скрили главите си в качулки, оставили да стърчат отвън само един нос, и метнали чифтетата през рамо - Иванчо Кречеталото и Генчо Лисата крачеха из дълбокия сняг в „Герчовата кория”. Отпреде им, цели отъркаляни в сняг, подскачаха две палета, джавкаха, бореxa се, изтичваха напред и лягаха в снега, запъхтени, да чакат господарите си.
- В тоя голям сняг я ударим друго, я не - ама все някой вълк ще излезе напреде ни! - мърмореше под качулката Кречеталото.
- Ба, да прощаваш - отговаряше обидено Лисата. - Аз да те заведа на едно място, ако не ударим лисица - заплюй ме! Знам им аз дамара, Кречетало, знам ги аз где си крият рунтавите кожи!
Лисата носеше прякора си именно от тая страст - да дири лисици. Тези животни много го примамваха със скъпитe си кожи, но въпреки, че по цели дни линкаше по дирите им - през десетгодишния си авджилък едва ли бе ударил повече от три.
- Их, пък ти, Лиса! Като кажеш лисица, че от устата ти мехлем капе.
- Тъй зер, - това не е заек, да речеш, или мечка. Заека ще го одереш, па ще натъпчеш кожата му със слама и ще я туриш на асмата да плаши гаргите. Мечата кожа ще я туриш на одъра, па ще си изтриваш калните цървули о нея. А лисичата - това е друга работа. Очистиш я, продадеш я, стопли ти се джоба, па кога я видиш на врата на някоя от напудрените гражданки, ще ти се тъй, да отидеш до нея, да я погладиш с ръка и да речеш, например: „Ех, госпожо да не бях аз да я ударя тая лисица, щеше да ти мръзне тънкото вратле!”…
- Ех, тъй е, - отговаряше с въздишка Кречеталото. - Което е право - право е. Па да ще тъй някак гражданката да е по-млада, а, Лиса. - ухилва се Кречеталото, - па да ти се позасмее тъй някак мелаим-мелаим, както се смее нашата даскалица, ще те резне нещо в сърцето, па току ще преглътнеш, като га ядеш киселици.
Двамата ловци бяха стигнали до средата на корията. Отрупаните със сняг дървета бяха привели натежали клони, като ръце на стари бабички.
В своята снежна премяна те приличаха на фантастични видения и сякаш цялата гора беше изпълнена със смразени великани, по повелята на някоя зла магьосница.
- Слушай, Лиса, аз ще свия към зайчата поляна, па ти удари по дола. Ще се срещнем хей - там при кайначето.
- Аз ще заобиколя край лисичите дупки, па белким съм късметлия. Знаеш, тая заран, като излизах из къщи срещнах Герчо Копралята да кара пълна кола с боклук. На пълно ще ми е работата, белки!
- Щом си срещнал боклук - боклук ще ти е работата! - подметна Кречеталото, подсвирна на кучето си и пое наляво през шубраките.
Лисата удари надясно, прекоси през дола и тръгна към „лисичите дупки”. Кречеталото си свали качулката, отметна пушката от рамото си, и, като наближи зайчата поляна, започна да се озърта по чистия сняг.
Кучето му жълто като шафран, като петно се мяркаше тук-там, душеше по снега, кихаше, провираше се под шубраките, и като надуши дивечови стъпки - затича по тях.
Кречеталото се сви зад един храст, поотърси се от снега, извади из пазвата си табакерата, сви си с мъка цигара и защрака чакмака.
Наоколо беше тихо като в гробища. Всичко се беше смълчало под белия саван, а времето като че ли бе спряло на предела на безкрайността.
- Тфу, че мръсно време, - псуваше Кречеталото. - Една цигара не можеш да си запалиш! И той отчаяно щракаше кремъка, но навлажнялата прахан отказваше решително да се запали. Отчаян, най-сетне той я запрати в снега, изпсува гръмогласно, па си прибра цигарата и чакмака, потупа с крака да се постопли и потръгна напред.
В това време по посока на Лисата се чу кучешки лай, а малко след това един изстрел прободе, като нож, бялата тишина и застана в мълчанието, безсилен да разбуди ехото.
- Бре, мама му стара, и Лиса! Удари лисицата! - скръцна със зъби Кречеталото и забърза по снега, надничайки през клоните към „лисичите дупки”.
Настъпи тишина. Кречетало то свирна с уста за кучето си, но то не се обади. Пак свирна по-силно, но не получи отговор. Тогава нервиран, той турна пръститe в устата си и остър звук прониза мълчанието и безпомощен се загуби в гората.
- Хай да му се не види макар, къде потъна това куче? - тюхкаше се Кречеталото и свърна назад към пътеката, гдето се бяха разделили с Лисата. Насреща му, през шубраките се движеше Лисата и тътрузеше нещо жълто подире си.
- Ударил е лисицата - да го ударят чумите дано! - изръмжа Кречеталото.
Когато ловците се срещнаха, стъписаха се и двамата. Лисата наведе глава и захленчи виновно, готов да заплаче.
- Аз… аз… Кречетало, не исках. Да ме убие Господ, ако съм искал. Ама нали е беля - беля е!
- Какво си направил бе, Лисица? - кресна озверен Кречеталото и очите му светнаха като чакмак.
- Убих го бе, брате, убих го! Господ да ме убие! Ама не исках, вярвай ми, не исках. Аз, знаеш, намерих дирята на лисицата и кучето ми тръгна по нея. По едно време то я изкара и подгони към мене. Дигнах пушката и - бум! - търкулна се. Уж се търкулна, пък гледам прекоси край мене и се загуби от очите ми. Спуснах се напред, гледам твоят Жълтур лежи на снега и рита горкия. А моят Пальош стои край него, скимти и го ближе по муцуната. Дожаля ми, Кречетало, вярвай ми, щях да вдигна пушката, та да си пръсна глупавата глава.
- Че очите ти къде бяха бе, Лисицо кекава? Къде бяха, а? - ръмжеше Кречеталото и гледаше жално мъртвото си куче.
- Къде бяха! Че питай ме, де! Лисица ми се видя, па се прицелих. Да ми се пръснат очите дано!
- Да се пръснат, зер, да се пръснат! Ама каква е файдата - отиде ми кучето и толкоз.
- Убий ме, Кречетало, убий ме! Виновен съм! - скимтеше Лисата.
- Господ ще те убие тебе, Господ, Лисицо недна!
И двамата другари един подир друг, с клюмнали глави, тръгнаха към селото.
А снегът валеше бял, пухкав и чист и засипваше червените петна от кръвта на набедената лисица.
——————————
в. „Варненски вестник на вестниците”, г. 5, бр. 5, 15.04.1928 г.
