КОНЧЕТО
Когато учих в пети клас седях на един чин с едно момче, което имаше руса коса като узряла пшеница и сини очи като блестящи морски капки.
Казваше се Владко. Нямаше друго момче с такива сини очи. Владко не беше висок, но слаб и строен. Обичаше да играе футбол, често след училище го виждах в училищния двор да играе с другите деца. Живеехме на една улица и сутрин тръгвахме заедно за училище.
Владко не обичаше математиката и аз понякога му помагах да реши задачите, които ни даваше госпожа Петрова. Но той рисуваше много хубаво и тетрадките му бяха изпълнени с безброй рисунки.
Рисуваше кучета, кончета, коли, а веднъж нарисува и госпожа Петрова с големия й нос и със строгите й очи, които приличаха на остри габърчета.
Госпожа Петрова видя, че той рисува, приближи се до чина, на който седяхме, издърпа тетрадката от ръцете му, погледна рисунката, скъса тетрадката и изгони Владко от класната стая.
След този ден Владко имаше само двойки по математика. Но разбира се той не се тревожеше. Беше все така весел, усмихнат и продължаваше да рисува.
Един топъл пролетен ден тръгнахме заедно след училище. Вървяхме по улицата и някак неусетно продължихме към парка, който не беше далече от училището.
Вървяхме един до друг мълчаливо, дума не отронвахме и така навлязохме в парка, където щедрото пролетно слънце ни заслепи, а пред нас като развълнувано разноцветно море грееха цветята. Дърветата цъфтяха и ми приличаха на весели момичета с широкополи бели шапки.
Седнахме на една пейка под върба, чиито клони дружелюбно се надвесваха над нас. Продължавахме да мълчим, загледани в морето от цветя и в един миг, Владко се наклони към мен и ме целуна по бузата.
Не мога да забравя тази лека топла целувка, която ме опияни и аз се почувствах най-щастливото момиче в света, във вълшебна страна, в която всичко е светло като слънчев пролетен ден и безкрайно красиво.
На другия ден Владко извади от ученическата си раница едно малко конче, издялано от дърво и ми го подари. Кончето беше малко, но толкова хубаво направено, като че ли всеки миг щеше да вдигне глава и да препусне в галоп.
- Направих го за теб - каза Владко и се изчерви.
Бях получавала много подаръци, но този подарък ми се стори необикновен.
Имаше нещо в това малко конче, което ме вълнуваше. И всеки път, когато го докосвах, усещах трепет. Кончето сякаш беше живо, изпълнено с някаква сила, готово да препуска, да тича към далечни непознати вълшебни страни.
Завършихме училище. Владко отиде някъде и повече не го видях, но кончето, което ми подари, беше винаги при мен. То стоеше в стаята ми, на рафта с книги, а често беше и в чантата ми, за да ми носи късмет.
Бързо минаха годините. Станах детска учителка в една детска градина. Омъжих се, родих две прекрасни деца. Веднъж по телевизията видях Владко. Една журналистка го интервюираше. Беше станал народен представител. Усетих същия трепет както някога в пaрка, в слънчевия пролетен ден, когато ме целуна.
Бях сигурна, че никога няма да го срещна и може би само от време на време ще го виждам по телевизията, но човек не знае какво ще му се случи.
Видях го в един голям магазин. За малко щяхме да се сблъскаме. Спрях се, а той ме погледна и каза „извинете”.
- Здравей, Владко.
Учуди се. Може би не повярва, че го нарекох Владко.
- Не ме ли позна? Аз съм Ани. Учихме заедно в пети клас и седяхме на един чин.
Изгледа ме със сините си като блестящи морски капки очи още по-учудено.
- Ти ми подари едно малко хубаво конче.
Кончето беше в чантата ми. Извадих го и му го показах. Дори не го погледна.
- Извинете, бързам.
И изчезна в тълпата от хора.
Постоях няколко секунди неподвижна, казвайки си: „това беше Владко с русата като пшеница коса и със сините като блестящи морски капки очи.”
Будапеща, 18. 03. 2025 г.
