Рамела Бохосян

Из „Моите пет сезона” (2025)

***
Нарече ме копринено цвете.
По ранина.
И падна шалът от раменете.
То беше миг-ухание,
нежна светлина,
която се люлее по тавана.
После спуска пердето.
Този миг умира от чужди очи.
Благословени тихите ръце,
разгадали най-дълбоката тайна
на разсъмването.
Когато сънищата слизат от небето
да се сбъднат
в коприната на тънката зора…
По ранина…

***
Дали ще ни познаят някой ден
тревите и пръстта,
когато ще сме само вятър.
Волен и свободен,
минал по кръга на слънцето
да си остави дрехата…
Каква утеха вещае
разсъблеченият вятър…
С ръце на мъж,
с коси от виолетова мъгла,
погалва тревите и пръстта…
вълшебно ги докосва…
Една рокля трепти
като вик на птица в простора.
Тревите пият с жадни устни синева…
А ние… за кой ли път покълваме красиво.
Червени пламъци… сред влюбени макове.

***
Обичам това усещане
за невидимо притегляне
извън всякаква логика и правила.
Телепатия, сърдечен спазъм,
пулс неовладян.
Ухание на разцъфнала пролет,
в която фантазията
с твоите пръсти рисува…
Само уханието на люляка
и ореола на теменугата.
Само златният прашец
за кехлибарения мед.
Само аурата на ръка
докосваща… две устни…
Един лилав стих
в слънчевия сплит пулсира.
Разсъблечена нота полита в ефира.
Светът целият сърдечно притегляне…
В мислите му рояци пеперуди.
Притихнало усещане за пролет.

***
Как красиво се сбъдваш…
Без никакво съпротивление…
Знае само небето -
памучна постеля в сатена на утрото …
Знае само сънят за щастие на лятото -
нежна струна в китарата на циганското лято.
Знае само пчелата,
танцувала с аромата на цветето,
до болка синьо от изгреви…
Не спирам да се уча да обичам.
Усещам как Любовта пулсира в дланите ми…
И се съмна.
Онова вечно сбъдване на ранина,
научило от памтивек безусловно да обича…

ЛЯТНА ФАНТАЗИЯ

С оранжева рокля
на залезни капки…
Там, някъде от хоризонта,
ти към мене да тръгнеш, за да ми кажеш:
“Мила, лято е.
С една риза и с една обич само
живея…
И ми стига…
И ми е толкова хубаво…”
В мен едно зрънце Светлина
ще се разпука.
От него ще потече Слънце
и със златни букви,
имената ни върху морето ще пише…
И за да е вълшебството цяло
и приказката истинска…
Нека си облека оранжевата рокля
на залезни капки…”

***
Дали ще се повтори пак
онзи вълшебен следобед
в кафене “Катерини”,
когато с нежни пръсти
бризът повдигаше воала
на немирната ми копринена рокля…
Очите ти следяха танца
и в тях отразено,
морето по-синьо от всякога,
се повдигаше на пръсти,
а после развълнувано
побягваше към хоризонта,
където в златното ложе на залеза
мечтите ни пиеха амброзия,
и с нежните пръсти
на вятъра влюбен
дописваха стиха ми…
За онзи вълшебен следобед
на кафене “Катерини”…

***
В чашките на цветята
жужи утрото.
Разказва им красиви приказки.
Виждали ли сте как се събужда цвете?!
Как неистово излъчва аромата на съня,
във който пчелите пият амброзия,
направо от сърчицето му…
Тази сутрин меден е изгревът.
В чашките на цветята гнезди слънцето.
Един художник рисува аромата им
направо с пръсти
върху платното на Зората.

ТАЗИ ЗАРАН РАЗСИПА ПУРПУР ОТ ИЗТОК

Злак по поляните.
Райе от злато
по крилете на пеперудите.
Залез от кехлибар, който капе
по билата,
след пир под синева.
Обличам най-красивата копринена одежда
и вдигам тост с най-аления юлски залез
за нещо ново,
което се таи в календара на сезоните,
усетила онази невъзвратимост на времето,
с която нямам нито сили,
нито право да се боря…
От памтивека,
такава е волята ти свята, Боже…

***
И тази Божа заран
небесните хлебари мятат
тънко разтеглено тесто,
поръсено със сусам -
(луничките на лятото)
в пастта на слънчевите пещи.
Тестото се издува с мехурчета,
цвърчи и се мята…
И ето - насъщният въздъхва
и изгрява като слънце
по средата на небето.
Красиво и умиротворено.
Свещенодействие е опеченият хляб
и божа щедрост.
Да ни е сладък денят!

***
Eсен дай ми, мила,
само капка от твоята позлата
и едно листо като сърце.
Когато зимен студ вледени земята
и бяла мъка я скове.
Когато болка е снегът
и вдън душата ми се стеле.
Когато зимата расте, а нощите
са къси и онемели,
и няма време за сънуване.
А няма и какво…
Когато не съм влюбена.
Разумна. Непредсказуема.
И много сложна…
Да ме спасят от мен самата.
Една капка позлата и едно
листо-сърце …
…в едно стихотворение.

***
Дали се повтаря светът?!
Повтаря се с нас във сезоните…
Ето го лятото…
Цялото стих.
Блика от фонтаните.
Тича в кръвта..
Полудяло шампанско
в сърцата е лятото…
Все още е август,
но стихът на септември
в оранжеви рими
рано сутрин с гората
за рокля от жълта коприна говори…
Небето на август, все още нощем,
отгоре ръси звезди…
На нас ги нарича
и ние под тях се прегръщаме…
Красиво е това меко движение,
в края на август,
когато септември
прегръща гората…
Когато ти ме
прегръщаш и се сменят сезоните…
…и лятото притихва в есен…
…За кой ли път светът
в прегръдката ни се повтори…

***
Пшеницата наостри уши
… и заваля снегът.
Тя го чу,
готова да покълне.
Насън хамбарите преляха
от златно зърно.
Ангели вадеха хляба
в небесната фурна.
Земята цялата ухаеше.
Снегът нежно я завиваше.
С Надежда
белият сън да се сбъдне…

***
Тихо ще мина
на живота по бялото.
Тихи стъпки в снега да оставя.
По тях да ме намираш винаги,
Любов,
когато точката на замръзване
в Душата
стигне до нула…

УСМИВКАТА НА БОГОРОДИЦА

Нека днес вместо молитва си кажем стихове
на някое ъгълче между световете.
Там сигурно винаги светло е.
Комфортно за Души на поети.
Ще пием амброзия в чаши антики.
Ще си говорим за времето,
там горе между звездите.
Ще светят очите ни, ще пеят песен
за всичко, което не сме си казали.
После в небесната църква ще влезем
да се помолим на Господ да спре времето,
та да го сложим в стихове за Любов,
която живее в безвремие…
Нека днес вместо молитва си кажем стихове.
В небесната църква, пред самия Господ,
Богородица се усмихва и ни прегръща…

***
До задъхване
те слушам,
когато мълчиш.
Гласът ти…
горчив от очакване.
Вятърът, нали е мъж, протяга ръка.
Довява ме тънкопръст
с корабите, накацали по морето.
Сини мъниста.
Минавам по моста конец
и присядам в очите ти,
да прочета последния си стих.
В него написал си,
че страшно ти се иска
да си вятърът в косите ми.

***
Умори ли се, Любов?!
Дай да ти премеря пулса.
Не ме прескачай, Любов.
Легни да си починеш.
Посънувай си, Любов .
Малка смърт е сънят,
но връща към живот.
Умори ли се, Любов?
Ела да помълчим,
че думите понякога не мислят
и удрят точно там, където раната е гола.
Умори ли се, Любов?
Ела да те погледам,
докато имам очи за теб,
че после дълго ще си търся очилата…
Току виж, че ги забравя на Земята.
Умори ли се, Любов?
Вече пулсът ти е равномерен.
Приседни до мен като пред Път,
че някой вика името ти на Земята…

УМЕЕШ ЛИ…

Умееш ли рано сутрин да пиеш
лъчисто кафе със Слънцето…
А вечер чуваш ли звездната гълчава.
Умееш ли да галиш звездите,
без да ги нараняваш..
Умееш ли да гледаш хората в очите
и през тях да търсиш пътя към Душите…
Умееш ли да разговаряш с вятъра,
без да го питаш откъде идва
и накъде отива…
Умееш ли на непознат да кажеш:
”Здравей, приятел! Как си?”
Умееш ли да се оставиш на дъжда
да ти разкаже приказката за полята жадни
и за неведомите пътища на сушата…
Умееш ли да се разходиш по света
и да се върнеш в своята Итака.
Умееш ли да се усмихваш,
когато ти се плаче… ”Умея…”
А аз те гледам право във очите
и ти се радвам, и те благославям…
Макар че ми се плаче…