БУКВА И ЗНАК
Буквата е градивна част на цяло - азбука. Думата „азбука” е точен израз на съотношението между буква и писменост.
Дума, съставена от названията на първите две букви (Аз, Буки) на старобългарската азбука, означава всичко от А до Я..
Първоначално буквата и цялото са слети. Рисунка (пиктограма) е знак, дума, понятие, изречение.
По-нататък йероглифът е както знак, дума, понятие, изречение, така и отвлечена графика с много изтънчена, самобитна съобщителност.
Йероглифът като знак обединява смисъл и отвъдсмисъл, изразимо и неизразимо, писмена и чиста графика с невъобразим простор на въображението - равноправен, равнозначен, равноритмен простор за калиграфа и възприемателя.
Старобългарските художници, които рисуват книгата като сакрална живопис и графика (а ги наричаме и досега „преписвачи”, от което те не ще се засегнат в безмерната си скромност), изтънко чувстват и разбират буквите и като писмена, и като самостоятелни знаци, които пазят и доразвиват рисунъчността, йероглифността, графичността както в смисъла, значението, означаваното, така и извън тях - в неназована и неизразима шир.
За нея днешната дума „абстракция” е тясна и неточна - рационализирана, изстудена, отдалечена от първосинтеза.
Вгледайте се как старобългарските художници рисуват начални букви. С единен творчески мах сякаш се събират думи, значения, дялове на книгата.
Когато се покаже на някого начална буква в старобългарска книга, най-често срещаният отзив е: ребус.
И наистина „заглавката” така е вплетена в орнаменти и цветови преливания, мозайки, лабиринти, че е приключение да се улови нишката на Ариадна.
А когато тя вече поведе зрителя, читателя, чувството не е страх дали и при помощ ще се излезе от капана на Минотавъра, а удивление от знанието и тайната, от прозрението и въображението.
С известни ущърбности, причинени от дългото господство на рационализма, внушението достига и до нашето време, води от ребуса към знака, към буквата графика, освободена от механичните шрифтове.
Ребусът е логическа задача, докато знакът е йероглиф, негово развитие. Той не се изчерпва със своето понятийно значение и събира знайни и незнайни изкуства - не се знае колко, но всяко от тях удивлява.
Свещен е трепетът, с който безброй айнщайновци са наблюдавали как с разширението на знанието неговият кръг удължава границата с незнанието.
И незнанието е не само целина за бъдещо знание, а и растяща, непрекъснато обогатяваща се тайна.
Свещеността не допуска страхът да господства пред входа и изхода. Най-точно това състояние - удивление миром - е определено от познавачите на старобългарската култура.
Някога удивлението е било радостно. Сега не е. Но не е възможно да остане дълго само в страха, само в стреса на самоунищожението - духовно и физическо.
2006
