Алексей Глазунов

превод: Дафинка Станева

- Ние, писателите, виждаме в живота това, което искаме да видим. И го виждаме така, както ни се иска да го видим. В това е и нашата странност - многозначително и назидателно ме наставляваше мен, седемнайсетгодишния юноша, Севастиянич, който разбираше живота.

Литературното мероприятие завърши към полунощ. Ние бързахме да хванем трамвая и продължавахме да обсъждаме прочетеното и чутото. На проявата присъстваше шарен народ. Суетяха се тук прилични на алкохолици мъже и пушещи жени, грохнали старчета и окаяници. Всеки от присъстващите се възторгваше от своята творба. И всеки смяташе себе си непременно за гений. Всичко това напомняше сеанс за душетерапия.

Възможно е човекът с физически увреждания или разтърсен от ударите на съдбата да възприема по-ярко и остро околния живот. И изпод перото му да излитат понякога талантливи неща… Но въпреки това ти се иска по-скоро да излезеш на чист въздух.

Есенният ветрец набираше сила, нахвърляше се на треперещите оголели дървета, гасеше отраженията на фенерите в локвите на асфалта, принуждаваше ни да настръхваме и да вдигаме яките. Стояхме и чакахме трамвая.

„Седемнайсет години. Есен. Влажно и сиво. И нямаш нищо. Освен мечтания и надежди. Седемдесет години. Пролет. Слънчево и зелено. Имаш всичко. Освен мечтания и надежди” - тъжно философствах аз…

Севастиянич, сякаш че ми четеше мислите, произнесе:

- Старостта на душата идва при нас тогава, когато ние самите то пожелаем.

Слушайки, аз го разглеждах. Висок и слаб. Със сплескана шапка, с късо сиво наметало, възкъс панталон и стари обувки, но с жив поглед и уверена интонация на гласа.

На седемнайсет години мислиш, че всички хора са като теб - със същите мисли, желания и пориви, мисли, постъпки. На седемдесет години навярно знаеш, че всички хора не са като тебе - че всеки си има свои желания, принципи, постъпки.

На завоя се показа трамваят. Скочихме в полупразния вагон и се отпуснахме на седалките. Трамваят се клатеше наляво-надясно. Гърмеше и подрънкваше. Полуслепите лампи във вагона нервно примигваха.

Севастиянич посочи с пръст тъничката книжица и като се стараеше да преодолее грохота на трамвая, викаше:

- Сега не е страшно и да умре човек… Ще има какво да раздават на моите панихиди. Ти си мислиш, че тази книга съм я написал леко. Знаеш ли колко съм …бягал за нея?
Севастиянич подръпна надолу късото наметало, прикри с длан кръпката на панталона и продължи:

- Цял живот се стремях към прекрасното, но ежедневието ни изяжда… Който пише, той няма пари, който има пари - не пише. А на кого е нужно това? Когато дори книгите на Лермонтов и Пастернак се продават на щанд за преоценени стоки. Казват, че поезията е придобит вкус. Сякаш гледаш шпикована сланина сред храната на шикозна празнична маса. И това дочакахме… А навремето, в армията, изпитвах духовен глад, неудържимо исках да чета, сякаш в организма ми не достигаха витамини…

- Но на кого е нужно това? - отново попитах аз.

- На първо място - на самия себе си. Теб може да те предаде приятел, да ти измени любимата жена, да те забравят децата. Само творчеството ти остава вярно, в него ти винаги ще намериш утеха. И аз пиша заради това да може четящият човек да получи прилив на емоции или да може да се замисли. И ако от всичко написано от мен, него го трогне поне един разказ, - значи ненапразно съм изгубил драгоценно време от живота си за писателство.

- Струва ми се - вметнах аз, че няма нищо по-лошо от това да се ровиш в себе си и още повече - за това да знаят всички.

- Няма нищо по-ужасно от скучното произведение, млади човече. То трябва да бъде интересно. Трябва да е написано тъй, че да ти се иска още веднъж да го прочетеш. Макар че се случва и това: пишеш и се страхуваш - да не би цензурата да го отреже, какво може да си помислят приятелите, да не би да се обиди жената… И в резултат се получава не произведение, а дявол знае какво!… А то трябва да бъде подобно на море, в което плаваш, а на хоризонта непременно трябва да се вижда крайчеца на материка. Ако не го виждаш, къде тогава ще плаваш в този свят на произведението, тогава „морето” се превръща в блато. И на кого е интересно?

Слушах с отворена уста и се учудвах: какво страстно желание да се твори! На седемдесет години!

А той продължаваше:

- Човекът се отличава от животното по това, че освен с хранене и сън, се занимава и с творчество. А творящият е подобен на Всевишния: той в своите творения може да се разпорежда със съдбите на хората. Може да наказва със смърт, да помилва, да ражда. Може сам да преживее няколко живота…

Така че в това е притегателната сила на творчеството! Стоях зашеметен от откровението на наставника.

- Необходимо е, момко, да зна… ох … да наблюдаваш живота… Образи, контрасти…да, така е…

Севастиянич изведнъж укроти гласовите си връзки и с кимане на глава показа двете момичета, които седяха наблизо. Те си шепнеха нещо тайнствено, мигайки с боядисаните си мигли.

- Виж, - наклони се към мен наставникът. И, преминавайки към шепот, развълнувано продължи - виждаш ли едната, тя е още млада … Е, виждаш ли, с протези е… Ето ти и сюжет… Да.. ъ-ъ, живот…Някой път си мислиш колко е хубаво, че в главата ти идва една или друга мисъл! И веднага се ужасяваш: “А ако не беше ме посетила? Какво тогава?”.

Видях в очите на Севастиянич разгарящ се огън. Не - зарево! Разбрах: в главата му вече се раждаше разказ за съдбата на нещастната девойка.

…В ранна майска утрин тя със своя любим момък - висок и красив - пътува с мотоциклет през широката цъфтяща степ, като се държи уверено за неговите надеждни рамене. Яркочервените пространства от лалета и синьото небе замайват главите на влюбените.

На връщане с огромен куп цветя те катастрофират. Лалетата опръскват кърваво асфалта. Краката на девойката са ранени. Момъкът я взема на ръце и я отнася в болницата. И повече не отива при нея. Тогава момичето през нощта се добира до прозореца и го отваря. Навън вилнее буря. Момичето пада на улицата и се пребива.

Възможно е Севастиянич да разбираше добре литературата, но в модата, за щастие, за велико щастие, той се оказа пълен невежа. Пред него беше поредният сюрприз на модата: ботуши-чорапи.

Аз тържествувах! Бях безумно радостен, че този страшен разказ не се получи! Трамваят спря. И девойката, като махна с ръка на приятелката си, полетя през отворената врата в обятията на младежа, който я чакаше на спирката.