Йордан Попилиев

- Недей така, Милуше! Та нали сте братя, защо такава омраза между двама ви! Станали сте за смях в селото. Примирете се. Ти си по-голям, прости му, разберете се и прекъснете тези вражди. Като се гоните, какво печелите? - Нищо! Послушай ме, разберете се и ще видиш, че ще е по-добре.

- Дядо попе, колкото и да ми думаш, все това е. Знам, че не ме съветваш за лошо, за добро е, ама не мога да го приема. Мразя брата си, защото такива злини ми е причинил, че никога няма да му простя. Като го срещна, причернява ми пред очите, иде ми да грабна дърво и бух, та каквото ще да става.

- Не е на добро. Бива ли за една кола сено да си разваляте живота, бива ли, Милуше?

- Не е до сеното, дядо попе!

- Oт него почнахте и ето до къде стигнахте. Прости му това сено, опростете се двамата и си заживейте както трябва.

- От сеното е, ама той е виновен. Обърнал колата си в моята ливада, напълнил я три метра над ритлите от накосеното сено и право в двора си. Трябва ли това да прави? Нали си има ливади? Стигат му неговите. Не! Ще краде от моите ливади. Дядо попе, ако бях го сварил на ливадата си, брат ми е, ама зло щеше да пати. Лакомия! Не го е срам, и сега ме съветваш калпак да му свалям. И ръка да ми целува, няма да му простя.

- Милуше, по-голям си. Недю е по-малък, по-нерешителен е, затова първи няма да дойде при тебе. Говорил съм и с него, знам, че е готов да се примирите.

- Да има да взема! Още не съм му върнал всичко, което ми е сторил.

- Но и ти си му вършил злини.

- Той ме предизвика най-напред.

- Слушай, Милуше, няма да взимам върху себе си вашите грехове. Ако не се примирите, няма да ви допускам до причастие. Ами че братската омраза е най лошото и когато знам в какви отношения сте, как мога спокоен да ви поднасям св. причастие! Срамота е за паметта на баща ви, най-кроткият, най-хрисимият, най-добрият беше в селото. Деветнадесет години църковен настоятел беше, никога не бях го чул да каже лошо, всякога кротката я караше, всякога блага дума беше на устата му. С тия ваши кавги се скверни споменът за него. Аз ще срещна и Недя, и на него ще кажа същото. Мене ми тежи да ви гледам така, а не знам как е на вас. И двамата имате жени, деца, те в какво са виновни, та не смеят да се заприказват на улицата, не могат да си ходят като свои, не се поздравяват. Децата ви, да ви са живи, по две ги имате, не мислите ли, че и в тях ще заседне омразата и колкото е лошо с вас, толкова по-лошо ще бъде с тях? Не бива така. Милуше, бъди по-разумен, примирете се и си заживейте както е редно, стига кавги, разбираш ли? Ще си строшите главите някога!

- Ще му я строша някога!

- Ще му я строшиш! За кого говориш така, мислиш ли?

- За брата си, за Недя. За него приказвам.

- Как не ти е мъчно, Милуше, за брата си да приказваш така! Помни: или ще се сдобрите, или семействата ви ще лиша от причастие.

- Както щеш, дядо попе!

*
Тъй съветваше енорийският свещеник на село Миново, отец Калоян, своя енориаш Милуш Бойков. Тия съвети почти всяка седмица се повтаряха, но всякога без резултат, за голямо огорчение на отец Калояна.

Старият Бойко Броеницата беше починал преди шест години. Двамата му синове Милуш и Недю си разделиха мирно имота. Майка им беше починала много по-рано.

И двамата бяха женени, с по две деца. Отпървом си живееха добре, погаждаха се. Само Недю понякога пускаше думи, че ливадите на брата му били по-хубави, давали повече трева.

Един ден, през лятото, Недю обърна колата си в братовата ливада, напълни я със складираното на купи сено и я откара в дома си.

Научи се Милуш и кавгата почна. Една кола сено им развали съвсем живота. Почнаха един други да си правят пакости, да си крадат от ниви, лозя и овощия. Ако единият направеше нещо, другият му го връщаше двойно.

Но за почуда на селяните, никой от двамата не се обърна към съда. Вършеха си злини с едно завидно постоянство, но не търсеха думата на закона. Дебнеха се постоянно, за да се сбият. Вече две години продължаваше така. И все по-налошо отиваха.

*
Беше месец август. Милуш ореше на една от нивите си. Привечер откъм запад се зададоха тъмни облаци. Погледна ги Милуш, дочу глухия още тътнеж и веднага запрегна колата.

- Митко, ти ще откараш колата в дома, по-бързо, че дъждът ще завали, а аз ще свърна към лозето на Горнището, за да поправя вадите му, - поръча Милуш на малкия си син, погледна още веднъж облаците и забърза към лозето, а момчето подкара воловете към село.

Милуш бързаше, но изведнъж се запря.

Облаците летяха и бързо закриваха вече слънцето. Гърмежите ставаха все по-силни. Милуш с поглед затърси колата си. Видя я още много далеч от селото, не беше преминала още малката рекичка. Редки, тежки капки почнаха да падат.

- Ще се уплаши детето. Ще го догоня, - продума Милуш и се затича към колата.

Дъждът почна да вали. Отначало слабо, изведнъж се засили и почна да се излива като из ведро. Задими се, засвятка се, гърмовете падаха току над главата на Милуш. Веднага се образуваха пороища.

Милуш тичаше. Наближаваше колата, а тя наваляше да мине рекичката. Милуш се стъписа, дочу писък.

Затича се по-силно. Застана за момент като прикован. Буйна вода беше запълнила коритото на реката. Тази вода отнасяше колата и воловете. му. В колата пищеше неговият малък син.

Видя как един мъж тичаше край водата и се хвърли в превара на колата. Милуш отново застана като вцепенен от уплаха.

Плуващият настигна колата.

Милуш видя с какви големи усилия той разпрегна воловете, които заплуваха към брега, грабна детето от колата и заплува с мъка, излезе на брега и се изтегна на земята.

Милуш се сепна, хвърли се също във водата и с усилия изплува на другия бряг. Затича се. Митко го видя и радостно извика. Милуш приближи и - занемя.

На земята видя своя брат Недю, омаломощен, дишащ тежко. Недю също го видя, надигна се и му се усмихна. Нещо сякаш чукна по сърцето Милуш, премаля му и той седна до брата си.

А дъждът отгоре все се изливаше. Воловете бяха излезли и с бяг влизаха в селото.

- Недю, ако не беше ти! - извика Милуш.

- Познах колата и Митка. Забравих, брате, всичко и се хвърлих. Кръвта ме повлече, своя кръв сме - отговори задъхано Недю.

- Да си простим, Милуше, стига сме се гонили като зверове.

Братята се надигнаха и прикрепяйки се, тръгнаха към селото. Пред тях вървеше малкият син на Милуша, който радостно се извръщаше и гледаше ту единия, ту другия.

Дъждът все още се изливаше, но те не го сещаха, огрени от топлината на примирението.

——————————

сп. „Духовна нива”, брой № 7, 9.1940 г.