Велко Миличевич

превод: Н. Дудеков

Това се случи в края на европейската война, когато германците извършваха своя последен набег към Париж и достигнаха до Компиен, на няколко десетки километри от френската столица.

Земята се тресеше непрекъснато от бесните канонади. Вечер над Компиен небето гореше. Нервите на инак храбрите парижани започнаха да отслабват. А по пустите парижки улици нямаше жива душа.

В една такава адска нощ, аз се случих сам на улицата, връщайки се от къщата на един свой приятел.

Парижкият свят бързаше да се приюти в специалните подземия, в схлупените къщи, или в станциите на метрото.

Жени и мъже тичаха, носейки на ръце деца и бохчи със старо сребро, ценни книжа и накити. Мислех, че ще успея да стигна до къщи, но когато един контрааеропланен топ загърмя зад гърба ми, аз се мушнах в първата къща, в която видях да влизат няколко жени.

Слезнах в избата, която беше препълнена от обитателите на многоетажния дом и от случайните проходящи.

Взех да се провирам всред тълпата. Под краката ми пращяха въглища. Едно малко газениче, завито в хартия, пръскаше толкова малко светлина, че едва можеха да се разпознаят силуетите на приютените, налягали по сандъци, дъски и сламеници. Едва намерих в един ъгъл на избата един незает сандък.

Усещаше се хладина, застоял въздух и мирис на плесен.

Наместих се, доколкото бе удобно и задрямах върху сандъка.

В това време се приближи в мрака един женски силует и един нежен глас
ме запита:

- Има ли тук малко място, господине?

- Има госпожо, - казах и се поотместих малко. - Заповядайте!

- Благодаря - каза тя и уморена седна до мен. Беше цялата задъхана; виждаше се, че е тичала. Чувствах как цялото й тяло трепереше.

Стана ми жал.

- Страх ли Ви е, госпожо? - запитах я полугласно и с участие.

- Не, - каза тя, и след малка пауза добави: - Или, да Ви кажа правото, страх ме е.

И пак след малка пауза:

- Но сега много по-малко, като не съм сама.

- Не бойте се, госпожо - казах й нежно - ще мине - и инстинктивно я взех за ръка.

Усетих как поиска да си изтръгне ръката и после я остави спокойна в ръцете ми. Пулсът й силно биеше. Сега вече седнахме съвсем близо един до друг, върху тесния сандък. Тя още трепереше.

Навън е било наистина ужас и ад. Вероятно нови немски аероплани са летели над Париж. Стените се тресяха от заглушените експлозии.

Моята съседка се притисна тъй близо до мене, че вече усещах как бие сърцето й. И сам не знам кога съм поднесъл нейната малка трепереща ръка до устата си и кога се намериха нашите устни.

И тези целувки са това, което не мога и не искам да забравя никога. Всека от тях струва цял живот.

Любовта победи опастността; в шемета на страстта ние вече не чувахме гърмежа на топовете, ни трясъка на бомбите. Нашите сърца ги заглушиха.

Призори, тръбите когато известяваха, че немците са отблъснати, едва можаха да ни изтръгнат из прегръдките.

В избата настана невъобразима блъсканица; всеки искаше пръв да излезе. Аз се наведох да потърся своя бастун, паднал зад сандъка и когато се изправих - моята спътница, моята единствена и най-голяма любов я вече нямаше.

Втурнах се всред блъскащата се навалица, заглеждайки се във всяка жена и така достигнах до изхода на къщата. Смутих се като се сетих, че не зная по какво мога да я позная.

Знаех само допира на ръцете й, трептенията на сърцето й, вкусът на нейните устни, сладостта на нейната любов и песента на нейната душа, но не знаех ни един неин външен белег: нито чертите на лицето й, нито цвета на дрехите й.

Но бях уверен, че ние трябваше да се намерим. Чаках на вратата, докато излезнаха всички. Тогава се върнах в избата, обиколих всичките ъгли - но напразно.

Няма да ми вярвате, че се лутах из булевардите целия обед. Всеки час слизах в станциите на подземната железница и я търсех между жените и девойките, които отиваха там на среща с някой. Уви, този някой все идваше и двойките се отдалечаваха под ръка, тясно прилепени един към друг.

Бях вън от себе си. Не, то е невъзможно. Тя беше толкова моя, тя ми се всецяло предаде, че бе невъзможно току тъй да се раздели с мене.

Що да правя?

Върнах се най-после при вратарката на къщата, в чиято изба прекарахме онази тежка нощ.

Давайки й двадесет франка, за да я предразположа, казах й:

- Имам нещо да Ви поверя, госпожо!

- Да видим - рече тя.

- То е тъкмо това, което не зная, госпожо.

Вратарката ме погледна, като се усъмни дали не съм на себе си.

- Но все пак, вярвате ли, госпожо, да я познавам все пак по-добре от Вас - рекох си отчаян.

- Вярвам Ви - рече дяволски вратарката - но това не е достатъчно, за да я намерим.

- Какво да правим? - я запитах с насълзени очи.

- Обявете във вестниците - ме посъветва тя, след дълго размишление.

Похарчих доста пари за обявления в „Журнал” и „Матен”. Нищо не помогна.

Тогава си помислих, че е твърде вероятно да е била провинциалистка, на път през Париж. Почнах да давам обяви в Лион, Марсилия, Тулуза, Бордо. Всичко беше напразно.

После дойде края на войната и аз се върнах в Сърбия.

На тръгване за отечеството ми, аз се отбих при вратарката, за да й оставя новия си адрес. Тя проплака (дали за бакшиш?) и трябваше да й позволя да ме целуне.

След две години получих едно писмо от Париж, написано от неграмотна ръка.

Предчувствах, че ще да е от вратарката. Разкъсах нервно плика и почнах да чета.

Вратарката ми пишеше:

„Тези дни дойде при мен една госпожа. Не беше ни млада, ни хубава. Показа ми един вестник с Вашето обявление и ме попита дали знам нещо за господина, който е дал тази обява. Аз я изгледах хубаво още веднъж; не би могла да бъде в никой случай Ваша любов. Тогава й казах, че не зная адреса Ви. Тя тихичко простена, изтри си очите с кърпичката си и мълчаливо излезе из стаята ми…”

Аз изтръпнах. Исках веднага да телефонирам Париж, че тръгвам. Започнах да стягам багажа си, мислех отгде да взема пари за път. Но като прочетох още веднъж писмо на вратарката, аз размислих.

Може би вратарката да имаше право.

Тази, която е отишла при нея с вестник в ръка, не е била ни млада, ни хубава - значи тя не е могла да бъде оная, за която аз и днес чезна.

Може би ще стана смешен преди вас, ако ви призная, че аз още чакам да ми се яви онази, истинската и че още не съм изгубил всека надежда.

Това е причината, гдето и до днес не съм се оженил.

——————————

в. „Варненски новини”, г. 28, бр. 6717, 3.05.1939 г.