Константин Коняров

По една съвсем запустяла улица крачеше бързо работник. Свит в оръфаното си дълго палто, той притичваше от време на време.

И мисълта, че е закъснял, го караше все повече и повече да ускорява крачките си, и все по-често да притичва.

„Петьо навярно е заспал вече…” А той му носеше новата играчка, която неотдавна беше обещал да му купи. Уморен и запъхтян, работникът най-после стигна до къщи.

Натисна дръжката на вратата, и едвам успя да открехне самата врата. Изведнъж той се спря за момент, ослуша се. И тутакси намръщи чело… - Чудна работа! Какво ли делят пак…” Но неочаквано някакво лошо предчувствие го прониза, някаква смъртна тревога сви сърцето му.

Малкият беше неразположен малко, и снощи, и миналата вечер… Той помисли да викне лекар, и Катя за ден-два трябваше да остане вкъщи… Но ето, че така си остана…

В склада някои неразрешени въпроси неочаквано се изостриха, стана нужда да се свиква общо събрание, да се иска съдействието на местната инспекция на труда, и дори да се праща делегация в София. Пък и старата настоя, че детето е добре, че му няма нищо, и той се успокои…

Изведнъж всичко това му мина през ума и сега му стана съвестно… Той тръшна вратата след себе си, хукна разтревожен, влезна в стаичката запъхтян, и първият му въпрос беше: „Где е Петьо?”

Петьо лежеше в кревата и дишаше бързо и тежко. Бузичките му бяха пламнали като жар.

- Ма-мо, тат-ко! - прошепна то едвам, сякаш изпод земята.

Григор се наведе над детето, попипа му челцето и изтръпна.

Детето беше зле. Трябваше още сега да тича за доктор. Но кой ли щеше да дойде по това време. Беше вече късно. Бащата се замисли за момент. Този въпрос го смути.

Тази вечер Катя, възбудена и гневна, беше готова да посрещне мъжа си още от вратата с упреци, да прати по дяволите и събрания, и дружества, и всичко…

Тя се удържа в първия момент, но сега изведнъж избухна, и с яростен тон се нахвърли срещу мъжа си. А той стоеше все така замислен и безмълвен, сякаш не чуваше нищо.
Гневът на Катя бързо се стопи: тя млъкна за момент, и пак заговори с плачевен тон:

- Какво чакаш, Григоре? - попита тя и сълзи се появиха на очите й. - Какво мислиш? Бързай, тичай за доктор!

Старата, която мълчеше дотогава, щом чу, че нейният Григор ще трябва да тича за доктор, да мръзне напразно, изведнъж се обади:

- Божичко мили… Къде го пращаш по това време? Защо ви е доктор? Какво ще ви помогне доктора?…

Тънкият вятър, който бръснеше вън, беше станал още по-тънък, още по-остър; небето беше още по-тъмно, още по-ниско… От време на време прехвръкваха и ситни капки дъжд.

На Григор се стори като че ли е излязъл без дълго палто, а краката му сякаш бяха голи. Толкоз много се застуди изведнъж. А още беше есен…

Скоро Григор престана да усеща студа, загрижен, разтревожен, той бързаше, той тичаше почти, и нямаше време да помисли дори при кой лекар да отиде.

Твърде скоро той се спря пред голяма и хубава къща; в целия втори етаж светеше. Това му вдъхна кураж, приближи се до вратата и позвъни. На балкона се показа някаква женска фигура и попита кой е.

- Работник - отвърна Григор, - имаме болен вкъщи.

Ясно се виждаше как жената се усмихна ласкаво, после се извини учтиво, а след това съобщи, че доктора е много изморен; той току-що се е завърнал от визита, и едва ли…

- Но ако обичате, елате утре! - предложи жената. И пак се усмихна ласкаво, извини се повторно и изчезна.

Григор се намръщи - ядоса се; той не повярва на думите на жената. Та веднъж ли беше чувал да се оплакват от мъжа й; и то на събрания в Синдиката, и пред по-видни хора…

„Да, такива трябва да се изобличават! - помисли Григор, - да се изобличават без пощада!…

Скоро Григор се озова пред кабинета на друг лекар. Отначало той се подвоуми, разколебан от първия неуспех, чудеше се да звъни или не. Наистина за него той не беше чувал нищо лошо, но все пак… По едно време Григор помисли да иде направо при третия; той му беше познат, той щеше да дойде непременно, но той живееше много далеч…

Лекарят отпърво се съгласи, после смънка нещо, погледна навън, погледна Григора, попита за болното, попита къде живее и изведнъж отсече:

- Ще дойда! Но… хванете файтон!

Гръм сякаш падна върху главата на Григор. Той поиска да каже нещо, отвори уста, но внезапната мъка, която изпълни гърдите му, се надигаше нагоре, сякаш го стисна с костеливи ръце за гърлото. Той изсъска само и млъкна, блъсна вратата с всичка сила и изкочи навън.

Григор крачеше из улиците като ранен звяр, без да може да си даде точна сметка къде отива. Искаше му се да вика, да ругае; искаше му се да излее възмущението си пред някого, но пред кого? Градът дремеше вече, улиците бяха пусти.

Само образът на лекаря от време на време се показваше с целия си ръст пред неговите
очи. Той беше все така студен и неотзивчив, и дигаше закръглените си рамена, сякаш искаше да каже:

- Така е редно!.. Без файтон не може!..

А какво от това, че някакво си болно работническо дете се нуждае от лекарска помощ? Нищо… Нека умре. Но нима то беше само негово? Само тяхно? Не… Подобни мисли капеха като есенни листа от съзнанието на Григор, а бурята на неговия гняв тутакси ги отвяваше някъде. Неусетно Григор се озова пред кабинета на своя познат.

Неочаквано, всред мрачните мисли на Григор, блесна надежда, стопли сърцето на нещастния баща и угасна: познатият му лекар не беше вкъщи.

Григор тръгна по обратния път примирен със своята съдба. „Да става, каквото ще”. Най-после той направи всичко каквото бе възможно; да би имал пари, би повикал частен лекар. Но пари нямаше. Отначало фирмата плащаше редовно, после им хрумна и почнаха да плащат през седмица, а сега може би чакаха края на месеца.

Тъжен и унил, Григор стигна центъра на града. И тъкмо когато смяташе своята работа за съвсем пропаднала, черните мисли, които се бяха напластили като черни облаци в неговото съзнание, сякаш се стопиха изведнъж.

Неочаквано той си спомни, че от няколко месеца в града имаше и четвърти фондов лекар - госпожица някаква, за която бе чул съвсем случайно, че била дъщеря на тютюноработник и на която ръцете миришели още на тютюн…

Григор се запъти за там.

В първия момент младата лекарка посрещна дошлия с недоверие. Някаква лоша мисъл й мина през ума. Но нима Григор имаше вид на измамник? Не! Тя облече бързо горното си палто и без много да се бави - тръгнаха.

Студеният вятър бе постихнал, но в замяна на това сега шибаха ледени капки дъжд; те шибаха в лицето, проникваха до костите. Но Григор крачеше твърдо и бодро, и не обръщаше внимание на дъжда. Някакво ново чувство стопли сърцето му, нови мисли ободриха съзнанието му.

И тази, която се отзова веднага на неговата молба, изведнъж му стана близка като родна сестра.

В ниската прехлупена стаичка беше все така студено и влажно. Ледени тръпки полазиха по снагата на младата лекарка. Тя прегледа бързо и внимателно детето.

Нейното жизнерадостно и свежо лице доби загрижен вид: детето наистина беше зле. Трябваше да се действува бързо и смело. Тя предписа някакви лекарства, а после със строг и деловит тон даде необходимите наставления.

Майката слушаше тревожна и забъркана, Григор беше също тревожен, но внимателен, старата стоеше малко настрана и гледаше с насмешка, сякаш искаше да каже: „Ех, вече ще му мине… Да беше довел доктор поне…”

Лекарката препоръча непременно да изкъпят детето; водата не беше необходимо да е много гореща, но стаята трябваше да бъде много добре затоплена.

- Иначе, в тази ледница - каза тя - и здрав човек ще умре.

Тя успокои младите родители и излезе, придружена от Григор. Из пътя тя го предупреди, че детето е много зле, че сърцето му е доста слабичко и… че болестта му може да се усложни…

Григор се върна от аптеката едва към един часа.

Катя къпеше вече детето. С лявата си ръка тя придържаше главичката му, а с дясната бързо и ловко го плискаше. Горещи вълни вода непрестанно заливаха гърдичките на детето, докосваха шийката, обливаха брадичката и понякога отиваха чак до долната му устничка, и чак тогава се разливаха назад и встрани.

В стаичката беше необикновено горещо. Грохналата ламаринена печка бумтеше.. Върху нея клокочеше бакърче с вода, а пред нея имаше куп трески от току-що накълцана чамова дъска, и куп насечени колове.

Погледът на Григор попадна случайно на тях. Той се навъси… Но в този момент детето изпищя много силно, проточи към него малката си ръчичка за помощ и жално извика: Татко!

Сърцето на бащата се сви от болка. Той погледна жена си с недоумение, поиска да й направи забележка, но ето че тя се развайка, нервна и възбудена, обхваната от своята майчина стихия тя трепереше от страх да не простуди детето…

Тя искаше да сложи още дърва в печката, да я поразбута, да я разпали още по-хубаво, да забумти още по-силно; тя искаше да гребне и малко гореща вода и да я налее в коритото, но всичко това беше невъзможно.

В желанието си да се отърве от тази ужасна баня, детето непрестанно шаваше, риташе, правеше усилия да избяга и достатъчно беше един миг свобода, за да обърне коритото.

По лицето на младата жена се изписа отчаяние. Тя се почувствува съвсем изоставена в борбата срещу болестта; нейният поглед напразно беше потърсил помощ от старата: тя все така я гледаше с насмешка, а мъжът продължаваше да я гледа с недоумение.

Изведнъж в нея се събра много отчаяние, и мъка, и яд; в нея нещо се надигна, очите й станаха зли: тя беше престанала да плиска детето, а то за момент беше млъкнало.

В стаята зацари тишина, тежка и непоносима тишина пред буря…

Григор се смути, сепна се, сякаш се пробуди от сън. Той остави лекарствата на масата, съблече измокреното си палто и погледна въпросително жена си. От гърдите на Катя се откъсна дълбока въздишка. Изразът на лицето й бързо се промени, ядът изчезна, остана само някакъв укор. Бурята беше преминала.

- Еий… какви сте хора - кротко каза тя. - Помогни бе, драги, помогни… На… виждаш… сама не мога. Стъкни печката, и налей ми вода…

Малкият втренчи очи в баща си, той притаи дъх и почна да следи всяко негово движение. Бащата разрови жарта в печката, поиздърпа напред недоизгорелите главни, напълни я с трески и дърва; после грабна вода от бакърчето, наведе се над коритото… и, в този момент детето писна, на неговото лице се изписа ужас.

То се разшава, протегна дясната си ръчичка към баща си, сякаш, за да го спре, и замоли:

- Татко, недей!.. Недей… татко!..

А като видя, че молбата му няма да помогне, сви малката си ръчичка в юмруче, изпъна показалеца и размаха заканително ръчичка. То ту я махаше някъде напред, ту я приближаваше близо до устичката си.

- Татко, недей!.. Недей!..

В гласчето му имаше и молба, и заплаха.

Най-после тази ужасна баня свърши. Детето млъкна. Майката го облече бързо, сложи го на кревата и то тутакси заспа. Но сънят му беше болезнен, неспокоен. Час по час то се събуждаше, приплакваше: „Мамо, боли…” и пак заспиваше.

Седнала на малко столче до кревата, майката кършеше ръце и плачеше. Григор се опита да я успокои, но напразно. След това той седна до масата, подпря глава в широките си длани и потъна в мисли… А старата, уверена, че Бог ще им помогне, постла си на пода и легна, и почна да пъшка като товарен влак.

Към три часа Катя се опита да даде на детето прах против температурата, но наплашено веднъж, то не искаше да пие нищо, пищеше и отблъскваше ръката й. Григор, който бе задрямал, изведнъж се пробуди, стана, хвана ръчичките на детето, майката наля разтвора в устичката му, и тоз час му стисна нослето. Но и това не помогна.

Щом го пусна, уверена, че лекарството е погълнато, детето се потресе, нещо му се подигна, и повърна.

Майката побесня от негодувание. Тя се нахвърли върху него, размаха заплашително юмруци в самото му лице и излязла сякаш извън себе си, закрещя:

- Пукни. Пукни, щом си такъв…

След това, отпуснал глава на масата, Григор заспа. Към разсъмване и Катя, както си стоеше на столчето, бавно се наклони, отпусна се над кревата и задряма.

Градът бавно се събуждаше…

Някъде откъм далечното шосе се чуваше тропот от каруци. Някъде лавнаха кучета. Викна и подранил млекар.

Изведнъж Катя отвори очи, погледна и изпищя.

Григор скочи. Един момент той стоя зашеметен, забъркан, загледан втренчено в детето…

Лицето на детето беше изкривено от мъка, очичките му бяха хлътнали. То не дишаше вече. Тежка мъка раздруса гърдите на Григор, задуши го, той заскимтя глухо, очите му се напълниха със сълзи.

Старата, която също се беше събудила от внезапния писък, гледаше плахо. А щом разбра, че нейният единствен внук е мъртъв вече, изведнъж й домиля. Но навярно така е било угодно на Всевишния. И на нея нявга бяха мрели деца, и тя се беше тръшкала и скубала косите си, но с това само бе гневила Бога. Малките горе стават ангелчета. Тя порони няколко сълзи и се утеши.

После се приближи към майката, която се тръшкаше в земята и си скубеше косите, да утеши и нея…

——————————

в. „Литературни новини”, г. 1, бр. 5, април 1942 г.