Симеон Андреев

Надали са написани досега два реда - било за живота, било за творчеството на Толстоя - без да се спомене в първия или във втория ред нещо за неговата „нравствена философия”, за нравственото отношение на великия писател към света.

А що се крие, всъщност, зад тези толкова леко изричани слова, какво е съдържанието, вложено и подразбирано от човека, който повече от половина век държа най-будните и най-възвишените умове на човечество приковани към неговото старо гнездо - Ясная Поляна - символа на новото възвестяваме отколешната истина, завещана на бъдещето от Христа-Бога?

Колко много верующи и безверници са тълкували неговата благородна и съкрушително ясна мисъл и колко най-невероятни изводи и заключения са правени за нея - понякога злоумишлени и преднамерени, понякога предвзети и фалшиво искрени?

Тези именно изводи и заключения, като най-ненужни и безсмислени украшения по великолепния дворец, който се нарича творческо дело на Толстоя, си стоят и до ден днешен по всичките му ъгли и издаднини и грозят, поради неестествеността на формите си, чудесната постройка.

Като някои прибавки, сложени без знанието и повелението на архитекта от неопитна ръка, те, донейде, само сочат на опитните в работата догде стига вещината на майстора и отъгде почва самонадеяността на ученика.

Защото, нито е вярно, че Толстой сътвори ново нравствено учение, нито е за завиждане упоритостта, която се препира на тази тема и желае на всяка цена да потвърди или да отрече - не Толстоевото „учение”, а неговата нравствена, човешка личност.

Нравствената, човешка личност на Толстоя - тя е разковничето на цялото негово „учение” и пак тя - тази сложна, многостранна личност сама достатъчен указател за всичко, което е обжегвало душата му и смущавало съзнанието му.

И в дългия път на търсене истината, доброто и красотата, Толстой - повече от всички свои велики съратници, - стои до сами извора на народния живот.

Какво е то - народният живот? Дали огромно сборище от хора, които приказват един език, имат една вяра ? Или е организирано общежитие, създало своя култура, свой национален образ? И едното, и другото. И пак - не е то.

Народният живот е духовното съдържание, нравственият опит, който народът е извлякъл в многовековното си съществувание за доброто и за злото, за истината и лъжата, за красотата и безобразието.

Неговият поглед, омъдрен и бистър и неговото сърце - преизпълнено с обич и състрадание и дълбоко, неизменно съчувствие към всичко живо - ето вечните основи на разумния, истинския живот, ето живите свидетели на завета, който самси Господ Бог е оставил на синовете на земята: „Любите друг друга”.

Като първо и всеобщо откровение, като една най-нужна и насъщна потребност за всекиго човека, като върховно осмисляне и прославяне на живота, - тези слова са смисъл и дълг и едничко лично и обществено благо.

Народът това го знае. Народът го хвали в песните си, в приказките, върху него гради най-чистите свои легенди и предания. Животът е борба срещу злото и в името на доброто.

Този е пътят на всички заедно и на всекиго поотделно: „Любите друг друга”. И тази първа, най-нужна повеля Толстой я възприе, тъй както народът я възпява, и в неговото огромно творческо дело тя стои като светилище, гдето се извършват велики тайнства и душата се причестява със Светия Дух.

„Благославяйте онези, които ви проклинат, молете се за онези, които ви обиждат, правете добро на онези, които ви ненавиждат, обичайте враговете си, и няма да имате враг” - та това са думите на Спасителя, словата на изкуплението и всеопрощението: „Мир вам!” Цялото нравствено съдържание на живота се изчерпва с тези две истини! „Любите друг друга” и „Мир вам”.

Ала Толстой не сътвори религия от тях. В огъня на неговата душа, като в огромна пещ, рудата се отделя от примесите, и простия, неукия, но праведния човек, любящото Бога и хората човешко сърдце, стана средище на сума извънредни, еднички в световната литература образци на проникновено вдълбочаване в култа у народа към доброто.

Култа у народа към доброто? Та за него Толстой написа именно тези образци - най-изумителните поради възвишената си простота творения на гениалния човек.

Хората са си хора. Недей търси да намериш в тях съвършеното добро или пречистата премъдрост. Техните души и сърца са едно огромно полесражение: Бог и дявола се състезават и победата винаги, макар в последното издихание на човека, си остава пак на Бога.

Ще победи доброто, истината, справедливостта - няма никакво съмнение в това.

Същите онези прости хорица, забравените, неизвестните, живущите в оскъдица и в труд, които си и попийват, че се и поскарват и побийват, - поглежте ги: из тяхната среда, роден и отрасъл между тях, живял с техните радости и мъки, - току се подаде един, заекне срамежливо и изрече голямата истина на човещината, словото на Бога, и възвести закона му.

И се услушат всички, смирят се, размислят: така е. И завчас станат други - помен не остане от тяхната предишна лошотия.

Тази характерна за народа черта, толкова любима и ближна до сърцето му, Толстой неведнъж подзема в своите „Народни разкази” и тя става в неговото творчество не предмет на проповед и не благодушно нравоучение, а жива и прекрасна действителност.

Тъкмо тази действителност, неподозирана и почти невероятна, застава отпреде ти с всичкото свое очарование, размислиш се, занижат се спомени, звънне в съзнанието забравен някой случай и начаса блесне като ослепителна мълния неочакваното прозрение: истината живее навсякъде, и, като й дойде времето, не можеш я спря да не се покаже.

Тя ще излети из говора на праведника, както и из пробудената съвест на злодея. Това е то народното начало на нравствеността, то е великият народен копнеж.

В него има и милост, и прошка, и „осанна за човека”. Няма добри и зли. Има събудени и несъбудени за истината. Има човек - и в човека грях и праведничество. Любете човека в греха му, любете го и за праведничеството му.

Кога да е грешникът ще се пробуди и ще стане и ще иде „отдесною Отца”. И Отец ще го приеме с обич и ще пребъде в царството му вовеки веков.

Вярата в доброто, дълбокото уверение и твърдо знание, че то съществува и светът донякога ще се къпе в светлината му - то е народното начало у Толстоя.

И това начало чрез изкуството на великия писател получи едно огромно съдържание, доби един реален израз, толкова омаен и дотам вдъхновен, че слисаната съвест на човечеството току не го призна за едно ново и нечувано пророчество.

——————————

сп. „Българска мисъл”, брой № 9, 1928 г.