ЗАТИШИЕ
Луната в кръв окъпана изплава
и взря се тъжна в старите окопи,
где легнали бойците, като снопи -
жадуваха отрудени забрава.
Неравен беше боят днес с вразите,
за трети път те идеха в атака,
за трети път ни дебнеха сред мрака,
но винаги отстъпваха разбити.
И капнали от тежката умора -
тъй сладка беше нощната почивка! -
лицата бледи, светнали в усмивка -
в съня напомнят, че са живи хора.
Навсъде всичко спи… Едничък още
бди часовоя и не знай отрада,
едничък той охранва ощ отряда
в подобни, пълни с изненади нощи.
Върви, оглежда, спира и се вслушва -
в очите му потаен блясък грее,
към вражите окопи се зарее
и някъде в търнаците се сгушва.
Понякога нечакан гръм отеква,
след него вторий се обажда бясно,
в миг пламват вражите окопи вдясно,
след туй отново атаки пукот секва.
Луната скрита в облаци не свети,
нощта е дълга: няма да се съмне,
злокобна тишина и страшно тъмно!
Проблясват само надалеч ракети.
——————————
сп. „Български воин”, г. 9, кн. 3, юни, 1931 г.
