Петър Анастасов

Иван Д. Христов, „Кръстен знак”, Разкази, „ Светулка 44 АТЕНЕЙ”, 2003 г.

Скъпи приятели!

Не е ли странно, че напоследък все по-често ни събират именно книгите.

Не житейските пътища, не радостната потребност да се видиш с приятели в някоя от любимите пловдивски кръчми, а онези плахи, едва погледнали хартиени същества, които жадуват да бъдат докоснати от ръце и погалени от поглед.

Сякаш книгата се е натоварила с още една непосилна задача - да спаси пулсиращото сърце на човешкото единство от центробежните взривове на безразличието, егоизма и омерзението.

Сякаш по този начин книгата спасява и самата себе си, и всеки от нас поотделно, и нашата кауза на творци и човеци, които имат различни съдби, но еднаква мисия.

Така си мислех, когато започнах да пиша тези редове, след като Иван Христов ме покани да представя новата му книга „Кръстен знак” - празник не само за своя автор, но и за богатата, разнолика, изискана и взискателна към всяко ново име пловдивска литература.

Изпитвам болезнена носталгия към времената, когато тя се четеше и за нея се говореше. Заедно с това изпитвам дълбоко съжаление и лични угрижения за това, че нейните върхове, нейните неповторими гласове, нейните самобитни открития и прозрения като че ли останаха неоценени не толкова от височайшите овластени особи, колкото от самите нас.

Днес твърдя с още по-голяма убеденост, че през втората половина на миналия век в Пловдив се създаде литература от най-висока национална проба, литература с европейски измерения на своите проблемно-естетически характеристики.

Поводът е такъв, че насочвам вниманието си към представителите на белетристиката. От Светломир Бабаков, Коста Странджев, Йероним Тянков, Емил Калъчев, Георги Стоянов, Николай Казанджиев, Слави Славов и Никола Джоков, през Георги Алексиев, Величка Настрадинова, Марин Халачев и Здравко Попов до Пеньо Йовчев, Пеньо Донев, Димитър Атанасов, Валентин Георгиев и Красимир Димовски, и още много други, които обичам не по-малко, пловдивската литература обогатява националната културна съкровищница.

Няма съмнение, че идните поколения ще оценяват творбите на тези автори по достойнство и без прословутия провинциален комплекс, на който ние платихме горчива дан.

Сега разбирам, че „Кръстен знак” не случайно ме наведе на тези размишления.

В повествованието на Иван Христов по един своеобразен начин се отразяват някои характерни за неговите литературни учители интонации и похвати, които винаги са били родов белег на пловдивската литература.

Към това, разбира се, трябва да добавим и духовното наставничество на големия сладкодумник Николай Хайтов и на самобитния мъдрец Георги Пашев - тези двамата не случайно се явяват кръстници на „Кръстен знак”.

Споменах сладкодумието и си помислих за двойното му значение - като жива разговорна реч и като писано слово. Всъщност, винаги съм считал, че литературата освен всичко друго е и начин на говорене. Защото е дълбоко личностен акт. Защото няма универсален начин за правене на литература. Защото в почерка на всеки индивидуален текст можеш да уловиш темперамента, физическото излъчване, в някои случаи дори чертите на автора.

Истинският литературен текст е своеобразен автопортрет на видимото и невидимото, на физическото и духовното. Радвах се, когато четях разказите в тази книга, защото разпознах меката родопска доброта на нейния автор.

С „Кръстен знак” Иван Христов не просто успява да постигне поредния си творчески успех. С „ Кръстен знак” той намира себе си. „Кръстен знак” го легитимира като писател със свой свят, със свой неповторим начин ва говорене, със своя знакова система и със свое нравствено кредо.

Сякаш внезапно за самия себе си Иван Христов е намерил ключа към тайната на писателското слово. Слогът му се лее леко и плавно, образите и метафорите се раждат от природата на текста, обобщенията идват ненатрапчиво и логично.

Авторът не се бои от дидактиката, която е заложена в същината на отделните истории, защото това е дидактика произхождаща от перипетиите на националната съдба, от извора на народната мъдрост.

Той не се бои да съчетава легендарно-романтичното и историко-реалистичното в единна художествена тъкан, защото подсъзнателно усеща, че в българската душа това са две страни на едно и също нещо.

Именно за това тази книга е особено близка до нашето светоусещане, до нашата родова памет и до представите ни за достоверно повествование.

Това отличава Иван Христов от авторите, които се отнасят към историята като сурови реалисти или към съвременността като разказвачи на приказки.

В тази книга Иван Христов се откроява не само като сладкодумен разказвач, но и като творец, който умее да създава впечатляващи художествени образи, органично свързани с творческия замисъл на произведението.

Това умение придава ново качество на неговите текстове - те са надрасли описателното и са озарени от енергията на метафоричното:

„Станах от пейката и целунах ръката на стария свещеник. Неволно се загледах в небето на запад, където слънцето бавно залязваше зад гористия хоризонт. Тъмната ивица на гората се катереше по склоновете на планината, после бавно се спускаше надолу и създаваше илюзия, че острите върхове в далечината разрязват небето с гигантски трион” /„Църквата”/.

Иван Христов не преследва преднамерената цел да извлече от отделната история повече, отколкото тя съдържа в себе си, но чувството му за мярка му се отплаща с непредвиден художествен резултат.

Защото почтеността, сдържаността и пестеливостта са качества не само на родопския човек, те са качества и на истинската литература.

Първият разказ в книгата „Манол Макрелата” залага в романтико героичен план темата за превъзходството на духовните добродетели над властта и силата.

Едновременно с това този разказ се извисява до химнатичните висини на всепобеждаващата любов, която възхищава и укротява дори жестокосърдечието на поробителя.

Тази тема има своите въплъщения в няколко други разказа, изведени от родопския епос, не за да заклеймят ожесточението на властелина, а за да възкресят величието на жертвата.

Други разкази нямат точна времева характеристика, но се вместват органично в художествения свят на останалите, трети като „Паролата” например са почерпени от близкото минало, а има и разкази, които са свързани с днешния ден.

В центъра на всеки обаче е образа на обикновения българин с жилав хилядолетен корен, чийто морален кодекс винаги е стоял по-високо от себеустройването и печалбарството, по-високо от законите на вълчата глутница. Ако има една дума, с която можем да определим морала на тази книга, тя е човещина.

Струва ми се, че „Кръстен знак” е колективен портрет на българския народ, в който политици и царедворци се кълнят, но забравят след лицемерните си молитви.

Струва ми се, че всички тези горди самотници, мъченици, неудачници, зевзеци, и трудолюбиви голтаци, които населяват тази книга, съществуват и днес.

Те са потомци на своите прототипове, те са същите, може би само имената им са други, а кой знае, някои може да са наследили и имената си.

Нищо не се е променило в живота на този измъчен, изстрадан, лъган и подритван като куче народ, който все още вярва, че някога, един ден…

Това е трогателно, възхитително, отчайващо. Кой друг, ако не писателят все още би могъл да застане на страната на този народ? Някой би казал: това е въпрос на съдба. Съгласен съм. Но това е въпрос и на избор!

Иван Христов е направил своя избор. Затова харесвам тази книга и поздравявам нейния скромен, но верен на народа си автор.