Тильо Тилев

Из „Човешки импресии” (2022)

МАШИНИСТКАТА ТАНЯ

Миньорите, преди да влязат вътре, се събираха под Капията. Едни си наместваха оборудването, а други се шегуваха. Ето, че се появи синеоката, ниската и червенокоса Таня. Заоглеждаха я. Симпатично луничава, интересна и будна жена.
- Наперена е, ама само да ми падне… ще омекне - някой се направи на ербап.
Нали Таня има остър слух, в гръб, позна му гласа и го засече:
- Като гледам жена ти сутрин каква е бутлива, май снощи не си я направил щастлива… Нещо друго да кажеш?
Настана смях и старият миньор Смока отвори уста и не си премери езика. Таня не му остана длъжна, че като го подхвана, заподмята го насам-натам и го направи на кълбо. Всичко утихна!
- Какво сте ме зяпнали, бе? Хайде чупката в дупката - и като воевода поведе четата надолу. Ту шеги, ту смях, не й спираше устата. Всеки пътьом говореше за нея:
- Опасна жена!
- Много е плесната в устата!
- Ум бръснач!
- Люта змия, виж, Смока омота!
- Тя мъж едва ли ще свърти!
- Ама мъж едва ли ще търпи!
- Такава жена ни трябва, къща да върти!
- Огън е, къщата ще изгори!
- Добра душа има, ей, самотни хора по къщи гледа и помага!…
Пристигнахме и завеждащ-смяната замотолеви, кършейки ръце:
- Амии ся, ко жи праим..?
- Боже, Боже, кой ни го прати тоя, че и завеждащ смяна ни го натресе!? Хората ще му измрат и няма да се усети. Аман! Ехеей! Де са Дуков и Челебията? - изправи се машинистката Таня. - Гумената лента върви накриво, шлосерът да очука конзолите и си оправи спайките, че алармата звъни по хавата си. Димо и Стоян циганина да потърсят вагонетките, че са запиляни на майната си. Смок, пекан си и пази момчетата по фронта, че мътните та взели. Хайде на работа! - и тръгна тя с шлосера по гумата към машината.
По някое си време довтаса и новият началник. Таня любопитно го поогледа с лампата:
- Началник, да не си заварял без маска, лицето ти е зачервено и очите също? Защо ли питам… Май, май заварял си шишето с мезето…?
Началникът се заяде с шлосера:
- Ти още колко време ще правиш този автомат, тебе питам?
- Остави човека на мира, какво си се запрепирал. С ток работи човекът! Бързак такъв, върви си при хората на фронта! - скара му се Таня.
По фронта се дочуваше само:
- Как сте бе, хуни?
- Здрасти началник!
- Как сте бе, хуни?
Един крепежен полуобръч се преметна по транспортьора пред машинистката. Тя подскочи, спря машината и дотича до изхода на фронта. Там двамата крепачи се поотърсваха.
- А бе, шматки, защо сваляте обръча като нямате с какво да укрепите? - след това тя изсвири по фронта:
- Смо-о-ок, давай материал и ела си виж хората, чумо такава!
- Няма го, излезе с началника - чу се глас отвътре и запристигаха греди и таванки.
Машинистката веднага се сети, че пак са се изхлузили да смучат дамаджана в банята. Нямаше намерение да буди завеждащия, за да не пречи и създава паника. Двамата крепачи се доближиха до пропадането, буците ги зацелиха по каските и гърба, захвърлиха дъските и побягнаха. Таня поосвети мястото. Ясно й беше всичко! Застана под пропадащия таван. Двамата се ококориха:
- Хайде! Чакате да ме затрупа ли? Пъзльовци, такива!
Засрами ги и се престрашиха, а тя им казваше какво да правят и как да укрепват. Всичко бе готово! Удари им по една лопата по задниците и се обади по уредбата на момчетата да дават напред. Седна до машината и сръга завеждащия.

ДУПКАТА

Благодарение на съветника на министъра най-модерният комплекс беше монтиран на най-неподходящо място. При трудни условия само примитивните неща устояват, но миньорската дума не се чуваше. Една секция тежеше осем тона, всичко двадесет на фронт. Месеци наред секциите потъваха и миньорите ги повдигаха. Водата непрекъснато се източваше, а калта се газеше. Механикът Кирчо изобретяваше най-различни хидравлики за повдигане. Въпреки изобретателността на миньорите, природата и твърдоглавието на големците бяха неумолими.
Долу достигаше напрежение осем хиляди волта, електрозадвижването бе хиляда волта. Чиповете на защитата не устояваха на влагата и тя бе елиминирана, което бе рисковано. Понякога хората пълзят до кабелите.
Натискът упорито затваряше дупката, през която се провираха миньорите. Бай Гочо, бригадирът, поогледа наоколо, огледа и дупката:
- Щом мишките са тука, рязко няма да пропадне, само натиск е - поуспокои ни той.
- Двама да останат и поддържат отвора, за да не се затвори!
Не! Никой не смее да влиза, след като вижда това, което става. Бригадирът се опита да влезе, но беше пълничък, заклещи се и едва го издърпахме обратно за краката. Борката вкара кирката, заби я в тавана и започна да се издърпва по гръб. Отгоре натискаше двеста метра земна маса:
- Подайте платно за пръстта - чу се гласът му отвътре.
С дъска набутаха платното и заизвличаха земна маса. След това изтеглиха и него.
Бай Гочо влезе пръв и Борката го последва. Втурнаха се всички като че ли опасността идваше отзад. Влезе и трети, и четвърти… Но кирката на четвъртия отхвърча, огнена змия се изви, захапа я и разтопи желязото, а миньорът бе издухан от вълната. За миг се осветиха застиналите лица на началниците Найден и инж. Стоянов. Огнената, гърмяща кабелна змия се повърна и се замята по тясната галерия, късаше скобите, разхвърляше ги и препречваше пътя. След себе си оставяше черен и остър дим на изгоряла гума. Сложихме противогазите и хукнахме, за да изпреварим главата на огъня, след която хвърчаха трески и червени буци. Въздухът спря и пушекът се обърна да ни гони. От време на време подавахме противогаз на четвъртия, от дъгата заслепен, когото водехме със себе си.
Стигнахме до главния изключвател, сондата. Опитахме се да го изключим, но тoй избуча, затресе се и огънят тръгна с трясък по сондажа нагоре. Стана тъмно. Началниците тичаха пред нас, за да заобиколят галерията и по гумата да стигнат до тримата от другия край.
В далечината мъждееше само една лампа. Стиснахме зъби и усилихме хода. Какво ли е станало с другите двама…? Слава Богу, малко встрани просветнаха и техните лампи. Началниците усетиха изтощението си и се проснаха по гръб на гумата.
Дочухме, че дупката е пропаднала и така е ограничила огъня. Спасила ги е, нали бяха без противогази, оставили ги бяха, за да пропълзят…
Пристигнаха, събрахме се, прегърнахме се!
Беше най-щастливият ни миг!

***
Винаги грижата за другия ни дава сила.

ВОДНА ЛЕЩА

Сутринта, към назначението, водеха кални, глинени стъпки. През отворената врата се дочуваше тревожен разговор:
- Началник, лоша работа! - някой нареждаше. - Почвата отдолу подува, а отгоре водата тече. Всички сме мокри, кални и потни. Хората капнаха. Натискът пълзи!
- Знаех, че този фронт няма да го бъде! Две години тъпчем на едно място - удряше с юмрук началникът. - Ама отгоре не чуват. Само нареждат и се карат. Сегашната смяна, там ще работят двамата най-опитни и още двама, по-млади и пъргави, за помощници. Там много хора да не се навъртат! Знаете, понякога се явяват водни лещи, но дано се размине!
Подпирайки се на кирките и на стената, тръгнахме по наклонената и хлъзгава галерия. Дъното на фронта се надигаше като огромно влечуго. От тавана се спускаха дълги глинени пиявици и се оплитаха в пода. Миньорите нарязаха вентилационни платна за качулки, занареждаха дъски за стабилизиране на подпорите. По едно време дъските с пукот се извиха, притиснаха се до подпорите и се забиха в тавана и пода. Металният обръч се изплъзна и легна хоризонтално. Засвистяха струи. Миньорите побягнаха. Една струя се изстреля от стената, заби Наско отсреща, разпъна го и го запритиска с яростна сила. Глинен порой се свлече, завъртя се, сграбчи Кольо и го погълна… Чуваше се само свистене, пляскане и бълбукане.
Шумът се превърна в грохот! Струите към галерията затъркаляха двамата помощници и ги завряха между вагонетките. Там, където падаха струите, извираше река, препускаща обратно към фронта.
Защитата изключи тока и всичко притъмня.
- Бате! Къде си, калта ме влачи надолу, потъвам - едва се долавяше глас.
Струите им бяха отнесли каските и лампите. По-големият се сгуши до вагонетката, намери лампата си около кръста, поизбърса я и видя момчето във водния ад .
- Не се паникьосвай! Ще те измъкна. Дръж се! - хвана се за колелата, протегна си краката и се придърпа. Изплъзна се напред и се удари. Ботушите му останаха в ръцете на момчето. Набързо застана на колене, напипа кабел, завърза скоби и ги подаде. Задърпа, пак не става.
- Разкопчавай дрехите и колана. На кръста носиш акумулатор, пожароспасител и инструменти. Спокойно, всичко ще е наред - непрекъснато говореше миньорът. - Когато опъна, изпъни краката и ходилата!
Кашата стигаше до брадичката. Бедният, плюеше глина, попаднала в устата му.
- Опъъвам, мърдаш ли?
- Да-а-а…! Да-а-а…!
Двамата с последни сили се провлачваха, придържайки се към колелата, докато подминат струите и пороя.
Момчето прегърна миньора, сякаш майка си. Миньорът, останал без сили, прегръщаше най-скъпото нещо на света - момчето, което, целувайки го, усети соленото в калта по бузата на миньора. Сепна се! Поиздърпа лампата му и видя, че кръвта изтичаше от главата му. Набързо притисна раната и ридаейки, премръзнало и голо, въртеше гаснещата лампа на миньора, в опит да даде знак, в тъмнината на безкрая….
В далечината заподскачаха лампи. Сигналът беше разбран.

ОТ ЗОЛА ДОСЕГА

В санаториума, в една стая бяхме с момче от ураниевите рудници. Снажен родопчанин, символ на българщината. Красив, вглъбен, замълчан… Някаква тежест му бе на сърцето и мъка терзаеше душата му. Разбрах къде се е заврял. Жал ми стана и занареждах:
- Защо бре, момчето ми, знаеш ли, че там се умира и пенсия не се достига. Работа ли друга няма, млад си! Здравето си пази и живота си живей!
- Батко, в Родопите работа няма! Жена и деца имам, па и стари хора за гледане…
- Живи и здрави да са ти! - прекъснах го за миг, а той продължи:
- Пари дават! Така ще осигуря семейството и на децата бъдеще ще създам. После не съм им нужен… - сълзи му потекоха и замълча.
Знам, миньорът не плаче, туй що се лее - е отвътре.
- Не, не си прав! И с малко се живее и радост се намира! - уговарях го пак, но защо ли -вече е решил и късно бе.
Ама и аз! Защо ми трябваше! Ох! Колко ли мъка в него се таи?
Демокрацията дойде! Той не доживя, не видя… С труд изработеното от хиляда стана на едно, при смяната на парите. Семейството остана хем на стотинки, хем без него. А беше добро момче!

***
Вместо да се учим да живеем в несигурност, се подсигуряваме…

СКЪСАН НА СОБСТВЕН ИЗПИТ

- Другарю инженер, доста време работиш и се оправяш в работата - обади се началникът на рудничния участък. - Вземаш най-ниската заплата, защото нямаш разряд. Давам ти бележка да изкараш ПУЦ-а!
- Ама аз и там преподавам, неудобно е.
- Не ме интересува къде ходиш и какво правиш. Слушай, каквото ти казвам. Пък и за главен енергетик има място. Защо не искаш?
- Не ми е по сърце, началство. Обичам да прилагам това, което толкоз време съм учил. Пък и каската, и ватенката ми допадат. Романтика е! Щом говориш за заплата, там горе, и заплатата, и категорията са ниски.
- Така е! Ти си знаеш. Рискована ти е работата, ама с хората си свикнал. Не си и на голямо. От теб големец не става, само ядове ще береш.
В ПУЦ-а преподавах на високите разряди, а на ниските, където се записах, преподаваше среден техник, който бе главен механик в Дирекцията. Той беше мършав, нисък, къдрав и втренчен. Перфекционалист - я лупа ще му трябва, я шублер. В докладите си пише с точност до микрони всичко, що е извън стандарта. Каквото каже, туй е! Принципен, послушен горе и затуй се е издигнал, а може би обсебен от комплекси?
Така посещавах и неговите занятия.
- Даскале, защо записваш, ти си ги знаеш тия работи - попита един колега, шлосер.
- Нали, каквото е казал, туй ще иска на изпита. Вярно-грешно, това ще да е.
На изпита бяхме комисия с техника и още един. Всеки лектор изпитваше своите. Дойде и моят ред. Запомнил кога съм отсъствал, ми зададе този въпрос:
- Къде е магнитното поле на трансформатора?
- Не е локализирано, навсякъде е с различна плътност.
- Не е вярно, в сърцевината е! Ето, виж, на чертежа силовите линии са само в сърцевината!
- Специално за електрожена, трябва поток на разсейване, за да заваря.
- Няма такова нещо! - заинати се техникът.
- Така е, когато заваряш, гвоздеите се изправят - обади се един от моите курсисти.
- Видя ли как грешно си ги учил?!
- Колега, в института съм проектирал и оптимизирал такива устройства, професор ги е одобрявал, а този чертеж е за деца от седми клас.
- Професор не професор, професорът тук съм аз! Не си убедителен. Говориш неща, които не съм ги чел и курсистът ти говори нещо, които не съм видял. Отде да знам, че не ме будалкате?!
Написах му формули от проекта, за да го убедя.
- И на китайски да ми пишеш, съжалявам! Не си подготвен! Разряд няма да ти дам!
Обидно ми бе да се връщам в седми клас. Можеше да не го изтърпя, но имах курсисти за изпитване. Всички бяха онемели, току да си тръгнат. Успокоих ги като им казах, че оттук думата е моя. Стана ми жалко и смешно. Няма проблем, разряда си взех в Химкомбината пред комисия от инженери. Имаше разпоредба Р-8 за разряди на инженери, но на местна почва всичко беше под съответния контрол.

Невежеството няма критерий за знанието.

ПРЕМРЪЗНАЛИЯТ

Току-що смяната бе започнала работа, когато към фронта заприижда вода от галерията. Шлосерът набързо събра инструментите и затича нагоре срещу течащата вода. Хлъзгайки се и падайки по мокрото, се добра до пресечката. Водата идваше отгоре вдясно, от осма вентилационна шахта, захранваща с въздух фронтовете.
Навън беше зима. Студеният въздух от шахтата отблъскваше шлосера. Наведен, за да намали съпротивлението, едва се изкачи по стръмното. Там голямата помпа, изхвърляща водата на повърхността, беше взела въздух. Вертикалният отвор беше тесен и струята въздух идваше още по-силна и студена. Когато шлосерът обезвъздуши балона, водата се разпръсна във всички посоки, носена от въздушната струя. Той целият стана мокър! Водата моментално замръзваше по дрехите. Още малко и ще се вледени! Чупейки ледените дрехи, се съблече гол. Студът го прониза. Набързо смъкна платното от вентилационната завеса и се зави. Докато си довърши работата, водата се стичаше по платното, но не попиваше.
Поотърси се и тръгна надолу. Въздухът блъсна платното в краката му и го събори назад. Прилепнал до стената, напълни торбата с железа и я нарами за стабилност. После разряза платното между краката и се изправи. Струята с все сила го буташе. Извади едно желязо и с него, подпирайки се до стената, се придвижи.
Треперещ и тракащ със зъби се добра до галерията, където струята намаля и на фронта. Там беше горещо. Някои миньори, смъкнали вълнените потници, го заразтриваха, за да му раздвижат кръвта. Наметнаха му дреха и го пратиха да помага.
Миньорите все го разпитваха и се смееха.
- Я ни кажи, как се сети за железата - подхванаха го - умното си е умно, я!
- Е, сега медал ли чакаш бе, глупчо, къде си тръгнал сам?….
Миньорите много добре разбираха ситуацията, но трябваше да му отклонят вниманието от натрупания стрес - да размишлява, да анализира. Някаква стаена мъдрост!
Навън излезе горе-долу облечен. В банята го загряха под душа, а отвътре - с шишето.

СЪВЕСТНИЯТ И НАДМЕННИЯТ

Комбайнът работеше с пълна сила. Захапа скала и нещо вътре изсвистя. Шнековете, които изземваха въглища, спряха. Машината е бронирана отвсякъде, нищо не може да се види, камо ли да се замери. Наложи се да слязат хидравлици от работилницата:
- Охо-о-о! Комбайнът си е отишъл! Ремонтът е само за навън - произнесоха се и набързо се изнесоха.
Вълков, главният инженер на Дирекцията, взе решение да се демонтира и извози навън тази многотонна машина, за ремонт. Цялата процедура би отнела седмици, без производство и влошаване на фронтовите условия.
Участъковият началник се заразпорежда според предписанието.
- Другарю началник, ако повредата е дребна, струва ли си цялата тая дандания? - обади се шлосерът.
- Разпоредено е, не мога да излезна на глава с тия горе.
- Докато трае подготовката, да опитаме, без никой да знае.
- Може би си прав, но ако ще правиш нещо - тогава аз не знам. Ако не ти стигне времето, не мога да те задължа за втора смяна.
- И за работата, и за смяната приемам - на своя глава!
Миньорите се поусмихнаха и взеха нужното.
За отварянето на капака на хидропомпата трябваше разчистване и подготовка, което отне време почти за цяла смяна. Помпата бе дефектирала.
Изнесоха я, на повърхността намериха изправна и я замениха. Втората смяна донесе на шлосера храна, вода и заредена лампа. Маслената помпа бе монтирана и заработи, но от люка на хидродвигателя се разля маслото. Предстоеше най-трудоемката задача - да се отвори люка на хидродвигателя. Втора смяна свърши. По телефона извикаха шлосера и той пропълзя дългия път:
- А бе, ей, идиот, кой си ти да си позволяваш?! - викаше гласът на главния инженер - веднага спирай и изкарвай машината!
- Добре, добре! Само да затворя люка - подвоуми се шлосерът: дали да го послуша или да довърши започнатото.
На връщане, по средата на пътя, пак го извикаха:
- Какво стана?
- Извървях половината път и ме върнахте.
- Вървиш като баба. Я ми кажи какви си ги свършил?
- Направих, каквото трябва. Сега се съмнявам в преходното уплътнение от страна на напора.
- Пред мен са чертежите, кажи ми кой номер имат помпата и уплътнението!
- Защо ми е номерът му, след като ясно се вижда откъде тече.
- На чертежа всяко нещо си има номер. Като не знаеш номерата, защо пипаш?!
Преди да се добере до комбайна, шлосерът на няколко пъти се връщаше до телефона, за да бъде разпитван, руган и унизяван от главния инженер. Накрая на машинистката й писна и сряза телефонния кабел.
- Сега можеш да си работиш спокойно.
Люкът се отвори чрез хидравлични крикове и уплътнението бе сменено. През това време миньорите старателно и с надежда, с куртките си пазеха двигателя от падащи въглища. Всичко приключи и двигателят заработи!
Шлосерът, три смени без въздух, недоспал, изтормозен и с изсъхнали уста, едва се добра до извозната лента. В банята се просна на пейката, за да си вземе сили и дъх
Оставиха го, защото капналият си почива най-добре на неудобно място.
Сутринта главният инженер нахлу в назначението. Началникът докладва, че комбайнът работи.
- С теб ще се разправям после! - обърна се към началника. - Много сте се разглезили! Мързи ви да изкарате комбайна. Как си позволява един никакъв си шлосер да оспорва компетенциите на специалистите?! Кой е той, че да саботира моето решение?! - крещеше настървено главният.
Партийният Дечо, стар миньор, наостри уши и очите му видяха, че на миньорите е накипяло:
- Другарю главен! Така не се говори на тези хора. Как си позволяваш? А кой е саботьорът - ще решим в Комитета.
Главният сведе очи. Партийният го хвана за лакътя и го изведе да си поговорят.

***
Който на кадърните не разчита, на изпързалки ще разчита!

***
Докато съвестните считаме за будали, ще ни управляват наглеци!