ДВА БАЛА
I.
- Светлина!
- Кому е тя потребна сега?
- На гостите ми. Днес е традиционният бал…
- Кой ще дойде?
- Всички останали още висши военни, всички сегашни и незатворени още бивши министри, всички ангросисти, всички забогатели от войната и от бърканиците след войната… Сетне, ще дойдат много от видните граждани със съпругите си и с дъщерите си. Блясък трябва, блясък!
- Разбирам, това е традиционният бал на дружеството за подпомагане на осиротелите и обеднелите от войната и от бърканиците след войната. Тогава да бъде светлина!
И големият салон се изпълни със светлина и с пустота. Защото още не бе дошъл никой. Пък и да беше дошъл някой - кой ще дойде?
Ето ти най-напред оркестърът начело с цигуларя, който му бе и шеф.
- Какво ще свирим? - запита го един от „членовете” на оркестра.
- Какво? Питаш, като че знаем нещо друго освен традиционните уанстеп, фокстрот и пр. Можем да изсвирим и Баядерката.
- Ами нотите не сме си донесли
- Ще караме и без ноти. Тоя бал е за осиротелите и за обеднелите от войната и от бърканиците след войната.
- Ами на него нали ще дойдат обогателите от войната и от бърканиците след войната. Все ще трябва да приготвим нещо повече, утре няма да ни викат пак…
Между туй, в салона почнаха да нахлуват разни фигури. Със скъпи, даже и с хубави дрехи, с лъснати обуща, с бели яки, с изгладени панталони. Всички идеха с по някоя и друга млада или стара дама. Старите деколте, младите - загърнати до ушите и с много пъстри висулки по ръкави и по крака.
Дамите се бяха окачили на лактите на мъжете, а мъжете едва смогваха да си извадят носовата кърпичка и да си изтрият носа или потта от челото. Нямаха нищо те - нито от носа си, нито на челото си, но тъй ги завладяваше скуката още при влизането, щото не знаеха къде да се дяват и то скука не като скуките, ами традиционната скука.
Тук-таме само някои поглеждаха с интерес дали е дошъл този или онзи министър, гледаха да се досетят по близките му, дали въобще господинът ще присъствува на традиционния бал.
По лицето на такъв един очаквател можеш да изчетеш от начало до край цялата мизерия на човешката история: радост, готовност за подли думи, мазничество, клюкарство, интрига, унижение, триумф - и всичко от категорията само на най-низките човешки импулси и страсти.
Гостите се изпонаредиха на групи, според звание и власт. Музиката засвири традиционните номера. Някои взеха да танцуват, други взеха да пущат своите благоприлични и традиционни духовитости, почна лотарията, почна пощата, изля се много страшно скъпо шампанско в традиционните гърла - но никому не стана по-весело.
Големците дойдоха доста много, истина е това, но и те не стояха дълго. Вънка ги чакаха традиционните държавни автомобили, а другаде - по-приятни традиционни увеселения.
Към два и половина часа традиционният бал се свърши. Забумтяха вънка автомобили, зафучаха из студените улици.
- Голяма работа, осиротели и обеднели! Аз ли съм крив?
Салонът остана сам в своя блясък.
– Где са гостите ми?
- Отидоха си.
- Не бе толкова весело, нали. Аз дори, който само чаках да се махнат от моите стени, аз дори щях да умра от скука.
- Но ти си навикнал на тая скука - нали е балът традиционен?
- Голяма работа! Обеднели и осиротели!
- Тогава да бъде мрак!
II.
Ючбунар, наричан от ревностните вестникари „Три кладенци”. Но той сега е не с три, а с хиляди кладенци. Локва до локва от единия край до другия. Едно паянтово широко заведение с малка градина - двор отпреде.
Дворът е натъпкан с млади момчета и момичета, те всички са, въпреки студа, леко или едва облечени. Деколтето на дамичките е заръчано не от модата, а от Стрина Сиромашия.
Пъстри дрешки, безформено увиснали на мършави телца на работнички, на слугини на чистачки, на плетачки, на играчки на тогова, на оногова, но имаше и румени ръце, които се пукаха от здраве и сила.
Всички се тълпят да влязат в „салона”. И аз влизам заедно с тях.
Никой не ми се учуди, чудеха се само, че съм сам. Защото те всички бяха двама по двама, а някои и трима и по трима. Само един момък, изпоръфан и замислен, стоеше в един ъгъл сам и отчаян, като поглеждаше на часовника, който обаче от лани бе спрял.
А другите безпощадно му се подиграваха:
- Ама че го излъга любовницата му! Отиде при Санко в Курубаглар.
- Мълчи мари, да не те чуе. Ще направи някоя пакост.
- Я пак ти, все по две.
- По две зер - да ми висят от двете страни.
Салонът е препълнен. Едва светлука малката електрическа лампа от тавана. Скоро дневната светлина съвсем изчезна, не се различаваше вече нищо. Виждаха се само да се дигат голи ръце, чуваха се млясканици и плесници. Пък току ненадейно из мрака писна циганската зурла, гръмна тъпана, затропотиха гостите - не се знае що беше: хора или борене.
Пък и толкова тясно бе в „салона”, щото за нищо друго не можеше да се мисли освен за едно ходене насам-натам. И викове радостни, буйни писъци. Лошото вино почна да лудува, сбиха се там, сбиха се тука, полицията пристигна, но…
- Вън! Вън! - И залпове от най-волни псувни. Въобще от три думи, които се изговаряха тука - едната бе псувня, още преди стражарите да влязат. Стражарите не излизат, и те пият от лошото вино. И олелията става още по-хубава, по-привлекателна, зашеметени са всички.
От шумът, от веселието, от радостта, от любовта в салона - зурлата и тъпана бидоха заглушени - и спряха… Лошото вино хвана и циганите. И те се сбиха…
Задушевност и задушност не се различаваха вече. Аз се уморих, отидох си незабелязан от никого, още преди полунощ.
Към четири часа от любопитство пак заминах от там. Влязох в двора пред салона.
Надзърнах вътре. Нищо се не вижда. Една гъста гореща маса от млади тела се люлее като някой басейн в голяма баня. Едни падат, едни стават, въздухът е от дим и от прах. И не се чува никакъв друг звук освен смях и смях - поединичен и на залпове.
И псувни.
И волности…
И безбрежна радост!
——————————
в. „Летопис”, г. 2, бр. 24, 17.03.1934 г.
