Тоню Бербатев

Първите слънчеви лъчи, проникнали в стая № 5 на хотел „Македония”, сгpяxa лицата на спящите в тритe легла актьори от пътуващия театър „Нови Дни”. Пристигнали късно през нощта в малкия градец Банско, захвърлен в подножието на величествения Пирин.

Tе, изморени от продължителното пътуване, се хвърлиха веднага в чистите легла и предали се доброволно в обятията на властния Морфей, захъркаха.

Денят отдавна бе прогонил нощта, ала нашите герои все още спяxa. И ако не беше задалият се по шосето автомобил, който премина под самите прозорци на хотела, друсащ цялата триетажна сграда, те може би още дълго биха спали. Пръв надигна рошавата си глава актьорът Николай Вихров и това, което се изпречи пред погледа му, го накара да ахне от възторг и удивление.

Събудиха се Младен Буйновски и Свегослав Пожаров. Всички останаха омаяни от гледката, откриващо се пред сънливите им още погледи. Като търкаха гуреливите си очи, тe искаха да се уверят, че всичката тая красота е действителност, a не някаква зрителна измама. И наистина, за зрителна измама дума не можеше да става.

Хайдушкият Пирин, възправил белоснежните си върхове в небесата, отправяше дружелюбен привет на бедните бродяги - жреци на Мелпомена.

За миг, долепили се до прозорците, те останаха като приковани. Пред величието и необхватността не природата забравиха своите актьорски теглила, несгоди и лишения, тъй изобилстващи в техния живот. Те се почувстваха далеч с хиляди километри от черното всекидневие - там, някъде във висините се къпеxa техните души прехласнати, сякаш слушаха херувимски хор.

Но грубият глас на касиера: - Всички за дневните си - който кънтеше из коридора, ги накара да се сгромолясат от висините и до се сблъскат с проституиращото лице на действителността. Пръв Свeтослав Пожаров изтича при касиера, за да се върне след малко ръмжащ и псуващ!

- Мизерабл! По петнайсет лева, това е подигравка!

Той раздаде и на колегите си полагаемите им се дневни, като не преставаш; да мърмори:

- Петнайсет лева! Че какво по-напред да си купя с тях, цигари ли, ядене ли, - да изгладя панталона си за ролята на Маркиз Поза, защото в сегашния си вид вечер на сцената съм изглеждал не на галантен любовник, a на чистач на черва от някоя кланица.

Но като разбра, че за нищо няма да му стигнат тези петнадесет лева, той махна пренебрежително с ръка и реши в себе си, че най-разумното ще бъде да се наобядва днес в най добрия ресторант и да му дръпне едно шишенце от онова „червеното”- па каквото ще да става. Нека си вика директора, но гладна мечка хоро не играе - окуражаваше се той.

Младен Буйновски пък, получавайки дневните си, взе да смята: „Ако тридесет дни икономисвам половината от дневните си, бих могъл да заменя протрития си вече панталон с нов” - но като размисли още малко, той заключи, че тридесетте дни ще бъдат ужасно дълги и мъчителни, то прие предложението на винаги оптимистично настроения си колега Вихров, да идат и да изиграят в най-близкото кафене две тройки по на кутия първо.

- Ако аз никога стана богат - говореше Пожаров като надяваше връзката но лявата си обувка с някакво канапче, - ще отворя най-модерната фабрика за обуща и ще раздавам безплатно на бедните актьори всеки месец по чифт обуща, заедно с кутия цигари, за де могат те да запазват дневните си и да обядват като хора - и той хвърли един умолителен поглед към Буйновски, с който искаше да му каже: Младен, дай ми още една цигара -по вече няма да ти искам.

- Ако аз пък стана някога богат - каза Буйновски, - ще отворя фабрика за готови дрехи и бих давал на всеки закъсал аркашка на всеки 3 месеца по един костюм дрехи - изговаряйки тия думи, той спря погледа си на окачения но закачалката син панталон, собственост на Вихров, и преглъщайки, без да има какво да преглъща добави: - Вихров, знаеш… някога Прудон е казал, собствеността е кражба, затуй без позволение ще се докарам с твоя панталон…

- Xa-xa-xa - смееше се Николай Вихров - аз бих отворил кафе-сладкарница и с удоволствие бих сервирал безплатно кафе и пасти на всички ония, на които вие бихте дали дрехи и цигари.

Привели в изправност тоалетите си, актьорите напуснаха стая № 5 и заслизаха по дървените стълби.

Пет минути по-късно из една от улиците на малкото градче се люшкаха фигурите на тримата жреци на богиня Мелпомена, които едва ли някога ще се видят богати, но цял живот, по всяка вероятност ще са със скъсани обувки, протрити панталони и не винаги с петнайсет лева дневни в джобовете.

Хайдушкият Пирин, с върховете си в небесата, невинно, приятелски им се усмихваше.

——————————

в. „Варненски новини”, г. 24, бр. 5699, 4.07.1936 г.