Тоню Бербатев

Лъчезар Димов работеше в редакцията на един утринен столичен вестник, завеждаше спортния отдел и сътрудничеше на хумористичния редактор.

Но поради падналия тираж на в-ка, вследствие на кризата, засегнала в последните години и вестникарската професия, директорът на вестника реши да съкрати с няколко души, както журналистическия кадър, тъй и техническия персонал.

Един от съкратените беше и Лъчезар Димов, който, въпреки голямото му желание да работи на журналистическото поприще, трябваше да напусне редакцията на „Нови времена” и да подири другаде пласимент на своя труд. Всичките му надежди за преуспяване изведнъж рухнаха.

А колко пъти той, в сладък унес, се виждаше напреднал вече във професията - ръководител на голям ежедневник, даващ тон на обществено политическия ни живот! А телефонът цял ден звъни:

„Ало, ало… господин Димов там ли е?… А-a-a… здравейте, здравейте господине Димов!… Как мислите, италианците ще влязат ли днес в Адис Абеба?… Ами какво е мнението ви по въпроса за нормализирането на положението?… Ще успее ли комитетът на 13-те да намери приемливата формула за мир…”

А сега? Съкратен. - Така му каза директорът, без да се интересува дали това е приятно на Димов и дали въобще той е съгласен. Ха, ха, ха, - дали той е съгласен!

Лъчезар Димов дълго дири работа, изреди всички столични редакции, но напразни оставаха всичките му усилия. Често той, вървейки из многолюдните улици, сам над себе си се надсмиваше:

- Негусът очаква спасение от промените на времето, в облаците и дъждовете са всичките му надежди. Ами моите, ами аз? На какво мога да се надявам в тоя каменен и безсърдечен град’?

Убедил се най-после, че днес е трудно за един съкратен вестникар да намери работа, той замина за родния си град, (броящ 7-8,000 жители) с твърдото решение да създаде и закрепи един седмичен вестник.

Щом като много малки градчета, даже и села, могат да издържат седмични вестничета, защо и неговия град, нелишен от интелигенция и здрави творчески сили, да не създаде и закрепи едно такова вестниче?

Още щом пристигна, Димов се залови усилено за работа.

Предизвести с хвърчащи листчета гражданството:

„В града ни ще почне да излиза седмичен независим вестник за информация, критика и обществен живот, под редакцията на съгражданина ни Лъчезар Димов, дългогодишен софийски журналист, при близкото сътрудничество на видни столични журналисти, общественици, лекари, и писатели.”

Той стъкми програмната статия, в която, между другото, пишеше за ролята на провинциалния печат и въобще за печата, следното:

„Вестникарят е съвестта на обществото и като така той трябва да притежава всички ония ценни качества: осведоменост по всички въпроси - културни, политически и социални, висок граждански морал и кураж да сочи истината, дори и тогава, когато това ще му коства главата! Той трябва ювеналовски да шиба всички ония обществени прояви, които носят само зло, както да подкрепя, да съдейства за осъществяването на ония полезни инициативи, откъдето и да идват те”.

И за да бъде последователен, той написа няколко хвалебствени слова по адрес на градския общински съвет за подетата от него инициатива, целяща канализацията и електрификацията на града.

Не забрави също да подиграе в хумористичния фейлетон, подлистник на втората страница, както командира на пожарната команда, който се явяваше с три двуколки, впрегнати в мършави коне, на мястото на избухналия пожар пет минути след като са го потушили притеклите се граждани, и то без капка вода в буретата, по простата причина, че те стояха винаги пред общината, изложени ни слънчевите лъчи и имаха цепнатини, в които децата често си завираха пръстите и юмручетата.

„Така на бива, така не може - пишеше с власаковски замах нашият редактор. - Нека отговорните фактори се загрижат да издигнат пожарното дело на нужната висота, защото не им се плаща само за тоя, дето духа!”

А за градския свещеник, който беше отказал да изпрати един починал бедняк до вечното му жилище, защото близките му бяха много бедни хора и, значи, неплатежоспособни, той пишеше: „Така ли учеше Христос?”

За градския пък лекар, под формата на писмо, получено от „гражданин”, Димов пишеше:

„Гражданин ни се оплаква че околийският лекар на 15 г. м. вечерта бил с компания „на чашка” в „Червен Рак”. Че е бил човека „на чашка” бил е, нищо лошо в това, но когато гражданинът Н. е влязъл в ресторанта и най-учтиво го е помолил да иде и да прегледа болната му дъщеря, господин лекарят, освен че е изругал въпросния гражданин, но и по-най отвратителен начин заявил:

- Да не се е разболявала, точно сега ли намери да се разболее! - Така ли трябва да постъпват тия, чието задължение е да се грижат за здравето на гражданите, и на които държавата скъпо плаща?”.

Даде да се набира и един стих за „Литературната колона” от „видния и познатия на литературната публика поет X.” (макар че беше известен само на редактора) подреди хрониката и останалия дребен материал и зачака деня, в който улиците не родния му град щяха да бъдат огласени от пресипналите гласове на вестникарчетата, предлагащи новия, местния вестник.

Ето, че и очакваният ден дойде. Вестникът беше отпечатан и пуснат в продажба. Лъчезар Димов седна в кантората на печатница „Факел,”- редакцията и администрацията на вестника. И очакваше първите поздравления от страна на гражданството за неговата открита и смела борба срещу безнаказано ширещата се поквара.

И поздравленията не закъсняха.

В печатницата със светкавична бързина се втурна, държащ в едната си ръка току-що излезлия вестник, командирът на пожарната команда и лудо завика:

- Де го бе, де го редактора, бе?

Съзрял Димов в кантората, той се отправи към него, махайки вестника във въздуха.

- А бе, господинчо, тебе какво ти влиза в работата, та взел си да ми гризеш цървулите!

- Ама чакай, бай Игнати, вестникарят - това е съвестта на обществото и негов дълг е, щом забележи, че някои обществени функции не се извършват…

- Ти много не ми философствай- знаем ги ние тия, но ти нямаш право да се бъркаш в моите работи…

- Ама законът ни дава…

- Нищо не ви дава, вятър ви дава… ами я си помисли бе, че ти с тия твои писания можеш да ми вземаш хляба от устата, и че ако станеш причина да ме уволнят… - И той пристъпи заплашително към смаяния редактор, клатейки юмрук…

Но ето, че в тоя тъй критически за редактора момент вратата на печатницата шумно се отвори и от там се показа, с видимо повишено настроение на духа, околийският лекар. А устата му, освен винените изпарения, изпускаха и звучните български псувни, отправени към ония хлапетии, които „от нямане какво да работят, взели да въвират носовете в чуждите работи”.

Не прекрачил още прага, ето че се зададе трети, четвърти, пети… и накрая свещеникът гръмогласно произнасящ анатема.

Всички напират и искат да идат и лично „да се справят с редактора”.

Лъчезар Димов „обществената съвест”, никога не очакваше, че работата ще вземе подобен обрат и се видя в чудо. Тъй се обърка и току повтаряше:

- Ама, господа, редакторът е обществената съвест и позволете му да . . .

Обаче тълпата, нарастваща с всяка минута, на никаква цена не искаше да позволи на тоя „джурналист”, загдето се осмелява да хвърля камък в застоялото обществено блато и да размърдва неговите вонящи води.

Тя пристъпваше и заплашваше редактора с „набиване на мордата” и го принуди с един скок да се намери до отворения прозорец, а от там на двора.

Вторият брой от Димовия вестник „за информация, критика и обществен живот” никога не излезе на бял свят.

——————————

в. „Варненски новини”, г. 24, бр. 5641, 7.05.1936 г.