Еню Кювлиев

Когато слънцето клюмнеше на залез и потънеше в тихите води на Марица, дядо Мирчо вземаше крината, сядаше пред къщи и вперваше поглед към Липов дол, откъдето бавно слизаха селските стада.

Пред краката му лягаше старото сиво куче Камен. То пулеше кръвясали очи към рида и, колчем долети оттам кучи лай или звън от хлопотари, весело перкаше единственото си разцепено ухо.

А когато стадата се изнижат и над Липов дол притъмнее, ние сядахме при дяда Мирча и започвахме да го молим да ни разкаже някоя приказка.

Тогава той ще махне с ръка:

- Оставете приказките! Празна работа са те! Ще ви разкажа какво се случи някога, когато ходих с овцете.

И, като ни прибере по-близко, унесено ще почне:

- То беше отколе. Липов дол тогава не беше такъв гол и остърган. А зад него нямаше нито ниви, ни лозя. Всичкото беше една мера, око не може да я обхване. Тогава ние не ходехме да бием по два часа път - да дирим паша за овцете. Преваляхме ли рида, пущахме ги в мерата и до вечерта оставахме там.

Помня добре. Беше в началото на лятото. Щъркелите над нашия бряст бяха излюпили малки щъркелчета и час по час долитаха в Мочурливите ливади край мерата, газеха бавно, ловяха жаби и бързо отлитаха към нашия бряст, където ги чакаха рожбите им с отворени клюнове.

По него време всичките ни овце се бяха обагнили. Но ето, че един ден чух да блее нашата звиска (млада овца - първескиня - бел. авт.) Ваклушка до трънките при Мочурливите ливади. Когато отидох, що да видя. Редом с нея потръгваше опашка малко, бяло агънце.

Тя кротко го ближеше, а то току мушкаше муцунка под корема й и слабите му крачка потреперваха. Нея година Бог ни беше дал много агнета, ала на това последно агне съм се радвал тъй, както вие напролет, когато ви донесат първо агънце.

Помилвах Ваклушка и я изведох на слънце, защото подухваше вятър, а малкото беше мокро и трепереше. До вечерта Ваклушкиното агънце се отърси. А на другия ден, гледам, минало слога, влязло в Мочурливите ливади и се мъчи да си играе с един от щъркелите, които бяха излезли по на сухо и ловяха скакалци.

Ваклушка стоеше на синора и пасеше около трънките. Не смееше да влезе в ливадите. Тя знаеше, че не ги пущам там. Не бива да пасат по влажни места, защото ще митилясат.

От този ден, щом като изкарам стадото на мерата и някой щъркел кацне на Мочурляците, Ваклушкиното агне ще се отлъчи и право при щъркела. След него бавно тръгваше и Ваклушка. Не й подвиквах, защото знаех, че няма да влезе в ливадите, а ще се запасе на слога.

Отначало щъркелът крачеше важно и не обръщаше внимание на закачките на малкото, но полека-лека свикна и започна сам да се закача.

Веднъж той стисна с клюна си агнето за опашката. То толкова се изплаши, че подскочи като опърлено и побягна чак при Ваклушка. Но после се върна и се наежи да се бори.

Много се смях тогава.

Така, между щъркела от нашето гнездо и агнето се завърза такова приятелство, че, понякога, когато то спеше някъде на сянка и не отиваше в ливадата, дългокракият му приятел предпазливо идваше чак до стадото да го дири.

*
Един ден, гледам, над ливадата се върти орел. „Какво ли дебне” - рекох си аз, и го заследих да видя къде ще налети. Орелът започна да прави по-тесни кръгове и да се спуща ниско над ливадата.

Сведох поглед към Мочурището. Когато видях Ваклушка на синора, а малкото й - в ливадата до щъркела, разбрах за какво се върти орелът. И докато се наканя да грабна пушката и да гръмна, страшната птица се стрелна към малкото.

Ваклушка изблея отчаяно, а щъркелът, който, види се, по-рано беше забелязал орела и узнал намеренията му, причака царя на птиците с отворен клюн, готов за борба. Това изплаши крилатия звяр. Той изфуча над агнето и се загуби в Делчова дъбрава.

Ваклушка влезе в ливадата и започна нежно да лиже изплашената си рожба, а щъркелът продължи да крачи спокойно из мочура, като че нищо не беше сторил. Не отидох да забера Ваклушка и малкото от ливадата.

Те си имаха по-добър пазач от мене. При тях беше щъркелът. Ала очите ми бяха все към Делчова дъбрава. Все си мислех, че отнякъде ги дебне крилатият звяр.

Мина що мина, гледам, Ваклушка се запасла из ливадата, а малкото върви спокойно след своя храбър приятел.

Колко се беше минало след това, не зная, но изведнъж чух Ваклушка отчаяно да блее.

Грабнах пушката и полетях към ливадата. През това време забелязах щъркелът с едри крачки да бърза към Ваклушка. Като видях, че няма опасност, спрях до глогините да видя, защо дългокракият отива при овцата.

А когато наближи, спря, изви глава и загледа в краката на Ваклушка. Помислих, че смок се е увил около овцата и я смуче, та тя вика за помощ.

Приближих. Какво мислите?

Ваклушка беше настъпила голяма зелена жаба. Щъркелът, изглежда, разбра защо го вика Ваклушка, присегна, пое жабата и я глътна.

Милата Ваклушка! Бързаше да се отплати на щъркела, който спаси рожбата й.

Когато видях това, в очите ми преляха сълзи и парнаха бузите ми - първите сълзи, които проливах, откакто бях станал овчар.

——————————

сп. „Детски живот”, г. 6, бр. 1, 1935-1936 г.