НАЙ-УМНОТО
Омръзнало на един клепоух певец да пасе бодил на Магарешка поляна. Пощяло му се зелена балканска тревица. Вдигнал глава той. Огледал се. Далеч се синеел гьрбът на Балкана. Погледнал нагоре - слънцето над главата му.
- Рано е, - рекъл клепоухият. - Има време да отида и да се върна.
И тръгнал към планината.
Бързо вървял - скоро стигнал. И нали бил късметлия - на най-хубавата поляна попаднал: зелена, равна, а край нея - поточе пее.
Паднало сърце на място на клепоухия. Захрупал сладко, сладко. Хрупал до насита. Ала нали бързал в път - почувствал се уморен. Решил да почине. Свел глава, поотпуснал единия си заден крак и задрямал. Но още не го унесъл първият сън, чул ръмжене. Опулил уплашено очи. Гледа - насреща му млад, рунтав мечок се зъби.
- Ей, че слука! Ето днес откъде ще излезе яденето.
Затракали зъбите на клепоухия.
- Аз, - запънал се той, - аз… тъй и тъй… рекох да променя. Омръзна ми бодила. Наесен е твърд и много боде.
- Тъй, тъй! И аз съм за промяната, - рекъл мечокът.
- Омръзна ми да ближа кисели мравки и за една питара мед пчелите да дупчат муцуната ми като решето. А дивите круши са стипчави и ги няма вече.
Разбрал клепоухият, че лошо го чака.
- Добре, - рекъл той. - Щом си решил - изяж ме! Но от това няма много да спечелиш. И моето месо е кисело, защото съм стар. После - днес ще се наситиш, а утре - няма. Пък, ако ме послушаш, хубави дни ще видиш. Живота си в ядене и пиене ще прекараш.
- Как? - запитал глупавият мечок.
- Ще се сортачим. Аз съм певец. Ходя по села и градове, по сватби и сборища. Много съм известен - всички ме знаят. Ти ще ми пригласяш. Много ядене и пиене пада по сватбите, беей, много чудо! Па и дарове, и пари дават. Ти може да не знаеш. Хубаво нещо са парите. С тях всичко можеш да имаш.
Харесал мечокът предложението на магарето. Съгласил се. Тръгнали.
Вървели, що вървели - стигнали една река. Мечокът набързо я прецапал и се обърнал да види иде ли ортакът му. Гледа - клепоухият стои на брега и гризе зелената кора на една млада върба.
- Хайде! - викнал мечокът,
- Не мога, - обадил се клепоухият. - Водата е студена.
- Нищо.
- Нищо за тебе, че ти е едър косъмът. Пък и от тебе не се иска кой знае какъв глас. Ще ръмжиш само - исо ще ми държиш. А от мене, батьо Мечо, глас се иска. Шумно е по сватбите - викане трябва. А нагазя ли в студената вода, ще ми помръзнат краката, и на часа ще ми се схване гърлото. Много съм изнежен.
- Заобиколи я, - посъветвал го мечокът.
- Два дни път трябва да бия.
- Тогава ?
- Ще трябва да ме пренесеш.
Нямало що. Върнал се мечокът, дал гръб. Яхнал го клепоухият и занареждал:
„Високо ме вдигай, Мечо, някой крак да не лизне водата, че отиде ни хлебецът”.
Запристъпял бавно мечокът. Запотъвали дълбоко в пясъка лапите му. Опънали се жилите на врата му. Задъхал се. С голяма мъка стигнал до средата на реката и се наканил да сложи товара си на едно малко островче да си почине.
- Не! - викнало магарето, - като разбрало намеренията на мечока. - И пясъкът е студен. Ще ми отиде хубавият гласец!
Събрал сили мечокът. Закрачил бавно и тежко. Изплезил здраво език, докато изнесе изнежения певец на другия бряг… Поотдъхнал криво-ляво. Продължили. Но още не изсъхнала козината му - ето ти друга река.
Клепоухият отстъпил крачка, назад, и, без много да му мисли - яхнал Меча. Напънал се мечокът. Запревивали му се краката, отмалели му свивките. С много пъшкане, с много мъка - изгазил. Но накрая сърцето му се разтреперало, нещо така заподскачало под лъжичката му, че паднал на брега като отсечен - дъха не може да си поеме.
А магарето току припира:
- Хайде, Мечо! Няма време за почивка! Много път до село ни чака!
- Много път ли рече, - на пресекулки попитал мечокът.
- Ами реки още много има ли ?
- А… няма! Девет са. Но две вече минахме.,
Заподскачало нещото още по-силно под лъжичката на Меча. Махнал лапа той и рекъл:
- Върви си сам! Размислих. Не съм за тоя занаяти..
- Твоя работа! - рекъл клепоухият. - Виждам - не си знаеш интереса…
И закрачил с едри крачки.
Страх го било да не хрумне на Меча, вместо цял живот обещани гощавки, да изкара набързо с него една…
А когато поотминал и се уверил, че Мечо е далеко, рекъл:
- Где е сега да ме види онзи проклет старец - Езоп Баснописецът - дето опетни рода ни, като ни обяви за най-глупавите животни. Щях да умия за вечни времена това позорно петно от челото на моя онеправдан род. Паметник щяха да ми издигнат на Магарешка поляна признателните поколения.
——————————
сп. „Детски живот”, г. 6, бр. 2, 1935-1936 г.
