Евгений Шварц

превод: Симеон Маринов

Живял някъде учен, истински добър вълшебник, на име Иван Иванович Сидоров. Той бил такъв прекрасен инженер, че можел леко и бързо да строи машини грамадни като дворци, а и мънички, като часовник.

Между другото, на шега, той си направил за дома чудесни машинки, леки, като перце.

А тия машинки му мели пода, гонели мухите, писали под диктовка, млели кафе и играели на домино. Най-любимата му машинка била като една котка; тя тичала след стопанина, като куче, а разговаряла като човек.

Излезе Иван Иванович от дома, а тая машинка и по телефона се обажда, и готви обед, и вратата отваря. Добрия човек тя ще пусне да влезе, ще поговори с него, па и песен ще му изпее, като истинска птичка.

А лошия ще прогони и ще лае по него, като вързан пес. Вечер машинката сама се разглобявала, а сутрин отново се нагласявала и викала:

- Стопанино, хей, стопанино! Време е за ставане!

Иван Иванович бил добър човек, но бил много разсеян. Ту ще излезе на улицата с две шапки едновременно, ту ще забрави вечерта да отиде на заседание. И тук машинката много му помагала: когато трябва - ще му напомни, когато трябва - ще го поправи.

Веднъж Иван Иванович тръгнал на разходка в гората. Умната машинка тичала след него, звъни със звънче, като велосипед. Весели се. А Иван Иванович я моли:

- По-тихо, по-тихо, не ми пречи да размишлявам.

И изведнъж те чули: тракат копита, скърцат колела.

И видели - иде срещу тях момче, кара чувал с жито на мелницата.

Поздравили се.

Момчето спряло талигата и започнало да разпитва Ивана Ивановича каква е тая машинка и как е тя направена.

Иван Иванович почнал да обяснява.

А машинката затичала из гората, гони катерички, звъни като звънче.

Момчето изслушало Ивана Ивановича, засмяло се и казва:

- Не, вие сте истински вълшебник.

- Да, донякъде, - отвръща Иван Иванович.

- Вие навярно можете всичко да направите?

- Да, - отвръща Иван Иванович.

Извадил той из джоба на жилетката си малък прибор.

- Това, - казва, - е умалително зоологическо вълшебно стъкло. Раз, два, три!

И той отправил умалителното вълшебно стъкло към коня.

Изведнъж - о, чудеса! - дъгата на каруцата станала като за котка, стърките тънки, хамутите леки, ремъците увиснали, като панделки. И видяло момчето: вместо кон, в талигата му е впрегната котка. Стои котката важно, като кон, рови земята с предния си крак, като с копито. Пипнало момчето котката, а тя - мека. Погалило я - тя запряла.

Истинска котка, само че впрегната.

Те се засмели.

Изведнъж из гората дотичала чудната машинка. И изведнъж се спряла като закована. Започнала да звъни тревожно и на гърба й блеснали червени лампи.

- Какво има? - изплашил се Иван Иванович.

- Как какво? - завикала машинката. - Вие от разсеяност сте забравили, че нашето увеличително зоологическо вълшебно стъкло е на ремонт в стъкларския завод! Как сега ще направите котката отново кон?

Какво да се прави?

Момчето плаче, котката мяука, машинката звъни, а Иван Иванович моли:

- Чакайте, моля ви се, по-тихо, не ми пречете да размисля.

Помислил той, помислил, па казал:

- Няма защо, другари, да плачете, да мяукате и да звъните. Конят, разбира се, е превърнат на котка, но силата му е предишната, конска сила. Пътувай, момче, спокойно с тая котка, която има една конска сила. А подир месец аз, без да излизам от дома си, ще отправя към котката вълшебното увеличително стъкло, и тя отново ще стане кон.

Успокоило се момчето.

Дало то адреса си на Ивана Ивановича, дръпнало поводите, казало: „Хайде!” И потеглила котката с талигата.

Когато то се върнало от мелницата дома, в село Мурино, събрали се всички селяни, от малък до голям, да се чудят на чудесната котка.

Разпрегнало момчето котката.

Кучета поискали да я подгонят, а тя ги цапнала с лапата си, с цялата своя конска сила. Кучетата изведнъж разбрали, че с такава котка не бива да се закачат.

Въвели котката у дома. И започнала тя да си живее. Котка като котка.
Лови мишки, лочи мляко, дреме на печката.

А сутрин я впрягат в талигата и тя работи като кон.

Всички много я обикнали и даже забравили, че тя някога е била кон.

Така преминали двадесет и пет дни.

Една нощ котката дреме на печката.

Изведнъж - бах! Бум! Трах-тах-гах! .

Всички скочили. Запалили лампата. И гледат: печката се разсипала на тухли. А на тухлите лежи кон и гледа, свил уши, без да разбере в съня си какво е станало.

Какво станало всъщност?

През тая нощ донесли на Ивана Ивановича от поправка увеличителното зоологическо вълшебно стъкло. Машинката, която подсещала Иван Ивановича, се била разглобила.

А сам Иван Иванович не се сетил да обади по телефона в село Мурино, за да изведат котката от стаята на двора, защото ще я превърне пак на кон. Без да предупреди никого, отправил вълшебната машинка към указания адрес.

Едно, две, три! - и на печката, вместо котка - ето ти цял кон. Разбира се, печката, под тая тежест се срутила на малки тухли.

Но всичко пак завършило добре.

На другия ден Иван Иванович им построил по-хубава и по-здрава печка от предишната.

А конят си станал кон.

Но наистина, той придобил котешки навици.

Оре земята, тегли плуга, труди се - и изведнъж види полска мишка. И веднага забрави всичко - като стрела се хвърля на лов.

И отвикнал и да цвили.

Мяукал на дебело.

И характерът му станал котешки, свободолюбив. Нощем престанали да го затварят в конюшнята. Затвориш ли го - вика, та го чува цялото село:

- Мяу! Мяу!

Нощем отварял сам вратата с копито и тихо излизал на двора. Вардел за мишки, дебнел плъхове. Или леко, като котка конят скачал върху покривите и скитал по тях до разсъмване.

Другите котки го обичали. Той дружал с тях.

Играли заедно. Ходели му на гости в конюшнята, разказвали му за котешките работи, а той на тях пък - за конските работи.

И те се разбирали като истински другари.

сп. „Детски живот”, г. 15, бр. 4, 1945-1946 г.