ГРЕШКАТА
Никога слънцето не сварваше стрина Таса в леглото. Докато се съмне, тя приготвяше хляб за малкия Гошо, издояваше козицата си Лиса, понаредеше това-онова и отиваше по чуждите хора на работа.
Тази сутрин тя не знаеше кое време е станала. „Властците” от изток не бяха се показали, по съседските дворове нямаше никаква врява.
Още снощи каза на Дино Паницата, че не ще може за днес да му отиде на жътва.
Писмо беше получила. Писмо от сина си. Касиер на кооперацията й го прочете. В него милият й Радко пишеше, че на 15 юлий пристига с мома, софиянка. Сгодил се. Тя на помнеше дали е заспивала или не от радост.
Радко, когото беше изучила с труд, ще й доведе снаха и то софиянка. „Каква ли ще да е”, мислеше си тя. Да беше някоя селянка, лесно ще се разбере с нея стрина Таса. Но с тая кой знае.
Пък Радко нали й е син. Тя така го обича. Отгледала го е от парче месо. Той ще й каже как до уважава майка му. Радостни нотки изпълваха сърцето й.
Черното й, изгорено и грубо лице се опъваше и се обливаше в червенина, каквато то никога не е добивало. Белите й и сплъстени коси, отдавна невчесвани, сега бяха гладко сплотени в една дебела плитка, която я удряше по гърба чак до пояса.
Новата й кълчищена риза закриваше измършавелите й гърди. По шията й се забелязваха червени точици от хапливите бълхи, но нищо. Не ще познаят от какво са.
Тя измете и прашинките вкъщи, изгреба пепелта от огнището, поизми съдовете, изпра почернелите месали, прибра разхвърляните подницн и направи нова рогозка.
Двоумеше се, че софиянките не спят на рогозка, но стрина Таса я направи за всеки случай. От изворчето край дола донася няколко пъти вода и попръска навсякъде: и в кухнята, и в стаята, и по двора. Дано тия пущини, бълхи, се поиздавят.
И Гошо знаеше, че ще дойде батко му с моме. И той се събуди рано, за до напасе Лиска, докато е хлад, пък „зажешчи” ли се, ще я докара да пладнува.
- Хаде, вземи си малко чесън и от прясната пита. Мляко недей иска Ще го подквася за гостите, - каза майка му.
Гошо се примири, направи що заръча тя и макар че беше бос, радостно заподскача след Лиска.
Стрина Таса знаеше, че кабриолетите от гарата пристигат после обед, но нали пусто сърце я не сдържа на едно място и още от „ручок” занаднича от салдърмата.
Гърнето с фасула, припечено до огнището, изпускаше топла пара, която повдигаше капака. Тя заничаше навън, досещаше се, че може да загори, веднага го отхлупваше и с едно дървена лъжица бъркаше вътре.
Когато овчарите върнаха овцете на пладнуване, тя няма търпение да чака повече.
Хвана Гошо за ръка и отидоха към шосето. Току-що минаха долчинката и какво да видят! Насреща им идеше Радко с една гражданка.
Стрина Таса не можа да се сдържи. Скокна напред, плесна с ръце и се хвърли върху сина си, целувайки го. Сълзите от очите покапаха по мургавото й лице.
- Мамо, - възкликна Радко, гологлав, облечен в сив летен костюм. - Пенке, това е моята майка, целувай й ръка.
Младото момиче тънко, с бяло кръгло лице и руса коса, с тънка светло синя рокля, се сащиса.
- Та това ли е ще е моята снаха? Добре дошли, добре дошли…
Пенка се поусмихна:
- Аз съм, аз, - каза Пенка - и целуна черната и суха ръка но стрина Таса.
Гошо се увлече в пищовчето, което му бяха купили, затича се напред и се загуби.
Минаха долчинката. Радко показа изворчето, откъдето си наливат вода. Пенка стъпваше грациозно с мраморно изваяните си крака и разглеждаше всичко наоколо.
- Ех, че хубаво изворче - учуди се тя.
А когато навлязоха в овощната градина, която беше в двора им, тя просто сияеше.
- Това е наше, - побърза да й обясни стрина Таса.
- Да, наше е, Пенке. Харесва ли ти? - намеси се Радко, поглеждайки я миловидно с черните си големи очи.
- Даже прекрасно, възхитително. А че това е рай. Същински рай.
Идиличното изворче, чиято бистра като ракия вода кълкаше от долу, зеленото трева, малкото сенчести овощни дървена, двете стройни и високи тополи, червените макове, белите маргаритки по ливадата и църтенето но щурците действително придаваше на природния пейзаж чудни краски.
Пенка виждаше във всичко това нещо приказно.
През живота й едва ли беше й се случвало да види подобни картини в действителност. Може би беше чела само в романите.
Стрина Таса ги разпитваше за София, как са пътували и не е ли им се случило нещо лошо.
- Нека ти каже Пенка, мамо.
- Да, нищо лошо. Пътят беше така приятен, а и Coфия оставихме с хубаво време. Но нали лято, всеки гледа да се измъкне от нея, та да подиша чист въздух в някой курорт. И ние с Радко решихме да прекараме един месец тук, във вашето село.
- Така, деца. И нас не ни забравяте, - занарежда стрина Таса. - Отгледала съм го, що е речено като прасенце. Поизучих го, сега да го оженя, няма да ми е жал.
- Ще стане и това, мамо - каза Радко. - Не се безпокой. Моми има колкото щеш. Та и една ти водя. Харесваш ли я за снаха?
- Е, че Боже чедо, защо да не я аресвам. Щом вие си се аресвате, та я ли?
Унесени в разговор, незабелязано стигнаха до къщи.
До тук всичко вървеше добре, даже Пенка беше очарована.
Но когато й каза Радко:
- Ето я и нашата мила и спретната къщурка - и я запита: Помниш ли стихотворението: „Къщичка на дните златни, кът свиден и мил, и за царските палати не бих те сменил”. - Пенка изгуби веселото настроение.
От сламения покрив тя не видя да стърчи нагоре комин. Димът идеше от целия покрив като гъста бяла пара. А стрина Таса, щом отвори вратата, димът сякаш чакал да му се отприщи дупката, заизлиза през нея.
- Влизайте, - покани ги стрина Таса. - Позадимило се е, но ще се изчисти.
Мизерната обстановка, почернелите стени, нависелите сажди по тавана смразиха сърцето на Пенка,
- Ние тук на село, малко така си живеем, не баш като ората, - забеляза стрина Таса.
- Казал съм й аз, майко, тя не вярва.
Седнаха на малки трикраки столчета, а стрина Таса на чутурата, гдето си кълцат сол, защото столовете всичко на всичко бяха два. Хапнаха от фасулената чорба. Разликата между белия софийски хляб и този, що ядеше всекидневно стрина Таса, беше голяма.
С него беше отхранила и Радко, и малкия Гошо.
- Вие си ядете бял хляб, затова сте си и бели, а ние? - и засвива голям залък от него.
- Ние и без манджа тоя бихме го яли. И нашия си е добър, ала го няма.
Пенка опита от домашния хляб, тънък и сплеснат като дъска и по-черен от поеницата, слъска няколко дребни камъчета, загорча й на трева и та го изплю
- То това как го ядете? - смънка Пенка и замълча.
- Малко слъска, от воденицата ще да е. Скоро беше кована, когато носех торбата, - оправдаваше се стрина Таса.
Свършиха обеда и излязоха на салдърмата да починат.
- Аз трябва да се изкъпя и да полегна, че съм уморена - пошушна Пенка на Радко.
- Тука баня правят само в реката. Сега не може. Ще починем, пък утре-вдругиден ще се къпем.
Легнаха на новата рогозка, дето с такъв ищах я прави стрина Таса, но Пенка не можа да мигне. Отдолу я глождеше. А чергите стържеха гладкото й нежно лице.
Пенка беше се влюбила в Радко, защото беше красив. Тя искаше да се оженят. Радко беше откровен. Той всичко й беше разправил за домашното си състояние, Пенка не повярва.
Щом като той е свършил училище, сигурно са богати. Даже си представяше във въображението някакъв чифлик с хубава кокетна вила вътре и какво ли не. Но когато всичко беше налице, романтичните й блянове рухнаха. Тя не можа да се помири с обстановката.
И вместо да обикне Радко още повече, че от това пепелище се е излюпил, тя започна да го мрази. Как е целувала сина на тая немита, прилична на циганка жена?!
При гледката и мисълта, Пенка плюваше.
- Не може тук да се живее! - троснато рече тя на Радко.
- Е, че аз съм ти казвал, ти не вярваше
- Ще си отида, още утре ще си отида.
- Недей бе, Пенке, недей, пиленце. Та и това са хора. И аз съм от тук излязъл.
Пружинените кревати, меките дюшеци, на които беше спала, и юрганите, с които се беше покривала у дома не можеха и да се равняват с тукашните. А слънчевия апартамент, бащината й търговия? Не, та не. Ще си ида.
Стрина Таса всячески гледаше да угоди, но нямаше с какво. Тя забеляза някаква студенина по лицето на Пенка, но не я разпитваше, да не сбърка.
Един ден, когато тя беше на жътва, Пенка взе куфарчето си и въпреки увещанията на Радко, отсече:
- Не, грешка съм направила. Отивам си. Довиждане.
Радко я огледа в гърба като смаян. И като размисли после, рече си:
- Да, и аз направих грешка. Трябваше да търся мома от моята среда, която ще бъде истинска другарка в живота ми.
Той не съжаляваше. Душата му се разведри. Всичко му се струваше като някакъв сън. Сега вече е буден. А в будно състояние човек мъчно се лъже и не прави грешка.
На стрина Таса остана само спомена за радостното очакване и посрещане, а на Гошо пищовчето.
1938 г.
