Йордан Каменов

Ще се сетите - загадката в заглавието е прозирна, по-малкият по възраст брат Христо Смирненски е признат по-голям по талант от батко си Тома Измирлиев. Младшият магьосник, слънчевото дете и какво ли още не на българската поезия ни е омаял така със Словото, та допускаме избраният псевдоним да затули фамилията и някак допълнително да го разлъчи от брата.

Разбира се, че обожествяването и митологизацията затварят пътя на славата и паметта на съпътстващите избраника.

Стига се дотам, че в Речника на българските писатели, издание на БАН, писателят Владимир Попанастасов е вуйчо само на Хр. Смирненски, а не на двамата братя.

Не ме разбирайте погрешно. Не свалям ореола на големия поет. Ослепителните изригвания на юношата, едва доживял 25-годишнината си, правят заслужена любовта, довела до обожествяване.

Гениалното дарование се е сбъднало в рамките на блестящо версификаторство и на красиви стихове и пориви. Но с предсмъртните си творби като „Приказка за стълбата” и „На гости на дявола” Смирненски подсказва, че е била възможна още по-бляскава зрялост. Уви!

Зрялост доживява по-големият брат, чийто избрани също сполучливо псевдоними Тома Неверний и Фома Фомич угасват във времето. Зрялост относителна, защото Тома Измирлиев /1895-1935 г./ живее само 40 години.

И двамата умират от заразни болести - туберколоза и коремен тиф, които можем да наречем и социални. Болести, които правят бедността и теглилата по-кратки от обичайното.

Но всичко това, емигрантският живот след 1913 г. на фамилията от Кукуш, многолюдна челяд без своя къща и т. н. едва ли се изживява тежко.

В дом, в който блестящото остроумие на Тома и Христо обезсилва бедността, отнема й абсолютното обезличаващо господство. С такава нагласа към света и Словото лесно, но и не толкова лесно, се стига до професията писател.

И двамата братя - това вероятно е родителско решение, учат във Военното училище. Т. е. опитват един от преките пътища тогава да скочиш в социалната стълбица, като станеш офицер.

Но съдбата им налага друг избор - писателството, съпътствано от чиновничеството, което крепи финансово таланта. За да стигнат по-лесно до избора помага родовият пример - споменатият вече вуйчо Вл. Попанастасов, юрист по образование, писател-хуморист.

Подобно близко присъствие вдъхва увереност на младостта и успокоява всеки родител, за когото писател е риск, опасност и обществен миманс. А не очакван престиж.

Вуйчото слага началото на фамилната традиция за талантите - да си отиват рано, без да са осъществили потенциала си. Той е убит на 30 години в Междусъюзническата война.

Когато Христо се разболява, Тома е в чужбина. Връща се да прекарат неотлъчно последните дни на гениалния юноша. До този момент Тома, грижовен като по-голям брат, стои в литературната сянка на по-малкия. Заслужено, истинският му път предстои.

Със смъртта на Христо като че ли става чудо. Сякаш нещо върховно от таланта му заживява в Тома. Не си служа с ефектни литературщини.

От 60-те поетични и прозаични, основно хумористични и сатирични, творби, в изданието на Т. Измирлиев от 2005 г. съставителите са включили само едно стихотворение, писано приживе на Христо. Останалите са от 1924 г. нататък, 1 година след кончината.

Всъщност, същинското обяснение е, че тогава се случва сбъдването на Тома, дошла и зрялостта и увереността. Не че животът му е станал по-лек. Напротив, 1925 г. го принуждава да замине с жена си и да започне работа в Хасково.

Доброволното интерниране от София е задействано от инстинкта за самосъхранение. Вместо писателя в София арестуват третия брат Антон, невинен в съгрешаване със слово. Чак през 1933 г. се връща в София, където живее до фаталното заболяване в 1935 г.

Преоткриват го и става желан сътрудник не къде да е, а в „Щурец” на Райко Алексиев. И навсякъде другаде, където собствениците на вестници не се боят или кардинално не се разминават с левите идеи на Т. Измирлиев.

Признанието идва в гилдията, достатъчно да бъде канен и търсен. Но не е нужното, адекватното на постигнатото от него в зрелостта. Освен сянката на брата причина е и избраната територия на смеха.

Едно на ръка е да спечелиш откровена или прикрита омраза от страна на почувствалите се в кожата на героите му. Но у нас и днес има „познавачи”, някои с авторитет, които смятат хумора и сатирата за второстепенна литература.

Логично изглежда след 1944 г. Т. Измирлиев да бъде използван идеологически. Т. е. да се управлява някак популярността му. Но след издаването на повечето му творби налагането секва.

Обединени от нещо, цензура и автоцензура мълчаливо изтеглят от употреба писателя. Хр. Смирненски се оказва по-удобен не само заради обаяние, талант и трагизъм. Но и защото хуморът му можеше да бъде оставен в сянката на поезията му.

А и самият хумор някак се отнася повече до времето на написването. Поради щото лесно се обяснява с него. И анализът може да се заиграе с епохата с щедро черногледство.

Оказва се, че при Т. Измирлиев е по-различно. Дори във време, когато властта съумява да скрие кривици и същности, в неговото творчество зазвучават неприлични аналогии.

А днес си позволявам да заявя, че той е най-съвременният, най-актуалният хуморист.

Сякаш познава и разбира времето ни по-добре от всеки съвременник. Т. Измирлиев е първият у нас, който извършва нормалното действие да се разлъчи с властта в Словото.

Да я приеме като странен субект, самозтворил се и самозадоволяващ се с очевидна увереност и самодоволство. Да възприема всяко свое неприемливо и нееефективно действие като Божия необходимост. Ето финалът на „Конференции”.

- А какво свършихте? - ако питате
тези хора важни и с претенции,
ще ви кажат кисели, сърдити те:
- План за идущата конференция.

Т. Измирлиев не само се е разлъчил с властта. Той назовава различните аспекти на несъстоятелността й. В „Щастлива страна” използваната уж хиперболизация представя реалистичната картина на подменените места на нахалната безличност с подтиснатото истински стойностно.

В Дермен дере завършил с успех университет,
в София се връща голям капацитет,
и само тъй от скромност, не става президент,
а само прост министър в критичния момент.

В „Държавен мъж” основната морална характеристика на човека от властта е демагогията и двуличието. Нещо ескалиращо в „Герой нашего времени” в същество напълно и естествено самолишило се от морал и достойнство заради употребата на властта.

В „Аман бе, братко, от разкрития…” откриваме властовото умение да се манипулира и крие истината с използване на дребнотемието.

А две дузини черни гарвани
държат в ръце си здраво нишките
и с тез разкрития алармени
прикриват куп афери хищнишки.

Но образът на властта нямаше да е завършен без изглеждащото най-съвременно нейно търсене на възжелана уж национална панацея. Намерена в зачатието на днешния Европейски съюз. Годината е 1930!

Но ето, срещнат с акламация,
Бриан направи декларация
за своя нов велик проект -
че само в обща федерация
на всички европейски нации
Европа ще намери лек.

Т. Измирлиев не е заел позата на обидения гневен и праведен народ. Напротив, той се глуми с абсурдното влечение на българина към политиканстването /”Ганю вечно бистри политиката”/; със странно глуповатото почитане на всякакво мнимо величие, вместо да се осъвременява истинското.

Ден на родните будители! Ден на нашето дете!
Ден на славните учители, що ни учат да четем!
Ден на куците, на слепите, ден на будния студент,
Ден на книги, на земята ни - всеки ден по някой Ден!

Но, докато на народа той само се подиграва, с интелигенцията се гаври. Заради фаталната й страст към сигурността на държавната служба /”Интелигент”/, заради самовлюбените стремежи да извоюва почит и синекура с незначителни постигнатости.

Та покрай разлъката си с властта Т. Измирлиев е прозрял не по-малко страшните обществени тенденции на обезличаването на човека, на смаляването на личността, на отсъствието на някогашните герои и героика, с които щедро ни дари Възраждането.

Нещо, което ни е сполетяло днес с не по-малка сила.