Димитър Аджемов

Трагична е съдбата на всички творци: ние трябва да ги загубим, за да ги оценим.

Тази орис не тежи само върху родната ни угар. Тя тежи навред по безкрая. Трябваше Франция да загуби автора на „Цветя на злото”, за да го признае.

Шарл Бодлер умря като последен сиротник, за да завладеят неговите чудни песни и най-префинените охолни парижани.

Целият жизнен път на Жан-Жак Русо, Милтон и Сервантес е бил обсипан с черните макове на нуждата и несретата.

Русо е бродил като сянка из парижките кафенета и привечер уморен, капнал се прибрал в прочутото кафене, гнездо на всички бохеми „Прокопа”, за да пие само… половин чаша кафе.

Като последни бедняци са завършили своя земен път и факлоносците на човешката мисъл: Сократ, Диоген и Галилей… Те били в дъното на мизерията и в това дъно техните сърца са родили велики идеи, велики мисли.

Българската действителности също познава една черна линия, по която виждаме имената на Яворов, Димчо Дебелянов и Смирненски.

Съдбата беше мащеха към тия големи човеци и големи поети. Те заминаха от света непогалени и непомилвани. Те са отидоха, но тяхната съдба продължава да тежи върху по-малките им братя…

Българският творец страда. Неговите творчески видения се начеват, зреят и се раждат в дъното на живота, в гнездото на нуждата.

И за това може би по-голямата част от българската литература е напоена с тиха печал и неизказано страдание.

*
Ние трябва да загубим някого, за да го оценим.

Ние трябва приживе да превърнем някого в паметник на мизерията, за да му издигнем след смъртта някой студен гранитен паметник.

Така е било и като че ли така ще и продължи.

Ще отминават хората на изкуството своя земен път в лишения и несрета, ще гладуват и когато умрат от мизерия, тогава ще почнем да ги възхваляваме, да изтъкваме техните големи заслуги към българската литература и да им издигаме паметници,

А защо е така?

Защото сме суетни, защото сме лицемерни и защото не умеем истински да ценим светлите бисера на духа. Защото нямаме сърца…

Тихичко изгасна в София един от най-даровитите български хумористични писатели Фома Фомич и тихичко, без много шум го погребаха.

Свърши повестта на едно сърце, което пръсна върху лицето на родната ни угар толкова весели злободневни стихчета и фейлетони.

Фома Фомич отиде при своя брат Христо Смирненски. Изпрати го при него човешката мизерия.

Умря човекът, за когото приживе никой не се погрижи, за да почне да го венцеслави след смъртта му човешкото лицемерие и лъжа.

Фома Фомич пусна много бисери в младата българска хумористична поезия.

Той разсмиваше и тогава, когато може би в сърцето му звъняха скръбните камбани на несретата и нуждата.

Такава е съдбата на всеки творец.

Той трябва да има маска.

И с маска беше Фома Фомич.

Сърцето му скърбеше, страдаше от човешките неправди, а малките му стихчета и фейлетони галеха сърцата на читателите и късаха от устните им безгрижен смях.

Мнозина искрено ще скърбят за Фома Фомич, а най-много ще скърби младата българска хумористична литература, в която се отвори една голяма празнота и която мъчно ще бъде запълнена.

Умря поетът, за да бъдат подчертани още един път фаталните думи:

- Ние трябва да загубим някого, за да го оценим и потърсим.

Съдба…

Бедният Фома Фомич.

——————————

в. „Варненски новини”, г. 24, бр. 5483, 29.11.1935 г., подписано: Прометей