НЕДОВЪРШЕНА ПРИКАЗКА
фейлетон
По искана на редактора ни трябваше да напиша нещо за тоя брой на вестника. Почнах да си търся тема, но се намерих в безизходно положение. Какъвто и въпрос да заловя, си мисля, ще бъде все напразно.
Ето на, днес събитията се развиват светкавично и въпросите се решават не с думи и писалки, а с огън и желязо.
Дa пиша нещо за политиката или за войната, страх ме е, може нещо да сбъркам. Де да знаеш какво ще стане утре, след два часа или след няколко минути, например?
Ако сгреша, виж че читателите се разсърдили на вестника и редакторът откаже да ми плати „хонорара”.
Ако предскажа правилно, това може да не хареса на други и виж, че пак съм загазил. Такава едва объркана ситуация, че човек се чуди какво да предприеме. А редакторът натяква: - Хайде, давай си работата, само ти оставаш!
Най-после реших, ще напиша стихотворение, като възпея теменугите, облаците, лястовичките, щурците и т. н., а може да го украся и с малко любов. Така, хем ще харесам на жените, а може и малко „слава” да спечеля. Наострих молива и седнах.
Но току-що музата бе кацнала на рамото ми, в стаята на хазаите гръмна радиото и почнаха да четат бюлетините за военните действия: танкове, артилерия, аероплани, бомби, разрушения, ужас, смърт.
Моята бедна вдъхновителка трепна веднъж-дваж и отлетя от рамото ми. Уплаши се горката. Ами сега? Какво ще дам на редактора? Ето че и стихотворението пропадна.
Пот изби челото ми. Почувствувал се безсилен, аз потънах в стол и спрях блуждаещ поглед на тавана. Колко съм стоял така не зная, но по едно време подскочих зарадван и затърсих молива.
Открил бях вече тема и бързах да не би нещо пак да я прогони. Непонятно как изплава в мисълта ми една стара приказка, която покойната ми баба беше ми разправила отдавна. Колко скъпоценни бисери лежат в тъмните килии на човешкото „подсъзнание”!
Ето, аз си блъсках мисълта, която някои философи кичат с епитет „свободна”, но тя изглежда беше злоупотребила със „свободата” си и отказа да ми служи (кой знае пък какво й е и ней на душата, може би и тя е турена натясно), затова пък спасителният лъч дойде от „тъмното”.
Но, впрочем, на темата. Аз си спомних тая приказка и реших да я разправя. Струва ми, горе-долу почваше така:
„Имало едно време двама исполини. Единият черен, другият рус. Живели в големи пещери, една срещу друга. По средата, в една малка колибка, живеело едно джудже.
Исполините били наловили много други джуджета и ги заставили да се грижат за нивите и стадата им и всичко получено складирали в пещерите.
Исполините се тъпчели до гуша, а на джуджетата оставяли трохите от трапезата.
След ядене излазяли на разходка из поляните. Често те се доближавали, гледали се накриво и се заканвали един другиму.
Един ден двамата исполини се срещнали до колибата на джуджето.
- Какво търсиш тука, - викнал черният - това място е мое?
- Твое ли? - креснал русият. - Сега ще видим! - и доближил до черния.
Изгледали се страшно, разтърсили тела и се пипнали за гушите. Почнала тежка, отчаяна борба. Падали, ставали, търкаляли се един връз друг, но никой не се предавал.
Джуджето, щом почнала борбата, се скрило в колибката си, затворило се, спуснало кепенците и уплашено гледало през един процеп гигантската борба.
По едно време черният му викнал:
- Подай ми един камък да убия своя враг!
- Донеси ми ножа си да му прережа гърлото! - настоявал русият.
- Недейте, страх ме е, и двамата сте ми съседи - се молило джуджето.
Но исполините го заплашили, че свършат ли борбата ще го накажат за тая му непослушност и то се принудило да излезе от колибката си. Понеже симпатизирало на русия, отишло да помага нему.
Но въпреки това, черният победил.
Русият омаломощен се оттеглил в пещерата си. Черният му взел всички джуджета-прислужници и ги записал в своя тефтер.
След това си спомнил и за малкото свободно джудже, което му станало противник и, ядосан за това, отрязал му единия крак и го заставил да внася половината от дохода си в неговата пещера.
Джуджето си направило патеричка и, макар и куцо, всяка есен мъкнело на гръб чували с данък на черния исполин.
Но минало време. Русият оздравял от раните си. Започнал да работи сам и да се упражнява.
От това се засилил много и като почувствувал силата си, отишъл към колибата на джуджето, която била по средата и викнал на черния да му върне всичко, което му ограбил по-рано, иначе лошо ще го сполети.
Но черният, който се бил възгордял от първата си победа, отказал и излезнал насреща му. И започнала нова борба, още по-страшна и яростна от първата.
Исполините пак започнали да викат за съдействие джуджето. Но то, напарено веднъж, се спотаило в колибката си и не смеело да се обади.
- Излезни, - го заплашвал черният - не помогнеш ли ми сега, след победата си ще те накажа още по-строго от първия път. Помни това!
- Стой мирно вътре, че излезнеш ли, ще те стъпча като мравка? - викал русият. - На мен не искам да помагаш, но няма да ти позволя да помогнеш и нему!
А джуджето уплашено стояло в колибката си и се чудело какво да прави. Тоя път му се искало да помогне на черния, но не било сигурно пак в неговата победа.
След първата битка на исполините наблизо се поселил друг исполин. За него разправяли, че бил добър и сам си работел нивите. Като започнала борбата втори път той се спрял да гледа и викнал на джуджето:
- Не стой наблизо, че може да пострадаш. Ела насам и застани под стряхата на моята къща; тук никой не ще смее да те закача.
Но джуджето нямало кураж и продължавало да се колебае, а…
*
- Ех, че си мечтател, хайде де, че всичко е готово и печатарят кряска! - чух внезапно гласа на редактора ни, който без почукване бе влезнал в стаята.
- Моля те, редакторе, две минутки само! Почакай да завърша фейлетона. Разправям една приказка и трябва да й кажа края.
- Никакъв ти край, може и без край. Ще пишем „следва” - развика се редакторът, грабна ръкописа и изскочи от стаята, както бе и влезнал.
- Стой, стой! Моля те, почакай - го подгоних аз из улицата, но с дългия си пергел той успя скоро да се скрие от очите ми.
Върнах се ядосан в стаята. Ами сега? Ще ме окарикатури тоя редактор и това си е. Какво ще кажат читателите? „Седнал да ми пише, захванал някаква си приказка, а и нея не успял да доизкара. Вятър работа! Дращят си да пълнят вестника!”
Безспорно, мили читатели, аз ви давам право. Но кажете ми какво да правя?
Разправих искрено цялата история. Съдете ме сега и ако съм виновен бъдете безпощадни в своята присъда. Но аз ви обещавам да довърша края при някоя приятна среща, а може би сами ще се сетите за него. Та само аз ли знам такива приказки!
——————————
в. Родопска мисъл, г. 8, бр. 12-13, 20 май 1940 г.
